text
stringlengths 11
8.32k
|
|---|
Пиле, пиле,
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.
На` ти житце
да кълвеш,
че петле
да порастеш! |
Цяла нощ капчука
буди ме от сън,
в утрото погледнах —
есен беше вън!
В нашата градина
късните цветя
някой бе целунал
с ледена уста.
Вредом жълти листи,
вредом пак мъгли
влачат по земята
дрипави поли.
Дълга върволица —
жеравите пак
къмто юг отлитат
с тъжен, тъжен грак!
Сбогом, китно лято,
сбогом, слънчо драг!
Сбогом, златни ниви
със венци от мак! |
Днес децата вън на двора
си направиха от сняг
цял човек — голям и страшен,
със тояга и калпак.
Хей, хей, трака, трак,
със тояга и калпак.
С нос от морков и очички —
вижте го какъв е мил,
пък и чудно име има —
кръстиха го те Страхил.
Хей, хей, хи-хи-хи,
кръстиха го те Страхил.
Но не щеш ли Заю-Баю
посред нощ ей тук се спря,
поогледал той човека
и кураж голям събра.
Хей, хей, ха-ха-ха
и кураж голям събра.
Хоп! — подскочи и налапа
на Страхила той носа,
сладко-сладко го захруска
и излапа на часа.
Хей, хей, ха-ха-ха
и излапа на часа.
Заю-Баю пак подскочи
и му рече с весел глас:
— Теб носа ти е за хубост,
но храна е той за нас!
Хей, хей ха-ха-ха,
но храна е той за нас! |
Кака вече е голяма
и е мамина отмяна:
готви, чисти и простира,
ходи за боза и бира,
тича за месо и мляко…
Аз й викам:
— Браво, како!
И си слагам очилата,
взимам вестник във ръката,
па полягам на дивана,
че съм таткова отмяна. |
Зъбчето ми се разклати.
„Не е страшно“ — каза мама.
Със конец го върза тати —
хоп! — и зъбчето го няма…
Плеснах радостно с ръчички:
— Тате, ти си най-добрият!
Хайде, извади ги всички,
че не искам да ги мия! |
Страх я баба от гората,
че й шумолят листата…
Страх я да не срещне мечка
там, на кривата пътечка.
Че какво ще прави, старата,
ако я подгони звярът, я?
Затова седи си кротко —
кърпи, шие, мие, готви…
Само ние, най-юнаците,
накривяваме калпаците,
пушки грабваме измислени
и… ехтят в гората изстрели!
Но къде е баба Меца?
Ей я, ближе си медеца.
— Бабо, колко си страхлива!
Виж, Мецана не е дива.
Тя е кротка и добричка,
с нея си играем всички…
И си пукаме наужким
с дървените наши пушки. |
Тих мъглив дъждец вали —
капчици като игли…
Като че и сняг запръска.
Кой ли по перваза блъска?
О, това било врабчето!
Гладен ли си, Врабчо? Ето…
Врабчо глупав, врабчо плах,
та от мен ли те е страх?
Виж, дори се разтреперил!
Нямаш ли ми ти доверие?
Уж ми чукаш на балкона,
уж си гладен… хляб ти роня.
Мръзнеш, а от мен се плашиш.
Врабчо, много ли съм страшен?
Вярно е, че съм юнак,
ала ти не си ми враг.
Да… кажи кое момче
тебе, гладното врабче,
в този студ не ще нахрани?
Виж, от нашата Писана
нека кака да те брани.
Не за друго, Врабчо плах,
мене… малко ме е страх. |
Тръгнал Петльо на разходка
сам сред гъстата гора.
Като лодка-платноходка
кокошини той пера.
Е-хей… има ли в балкана
друг юнак такъв… голям!
Откъде го чу Лисана?…
Бягай, Петльо — срам
не срам… |
Аз си имам малко братче —
хубаво, засмяно…
Само дето много плаче
и ме буди рано.
Дядо казва, щял да стане
като мен безстрашен.
Аз го гледам отзарана —
от Писан се плаши.
Но е мило мойто братче.
Аз си го обичам.
И какво пък, нека плаче —
да го чуят всички. |
Два Чик Чирилика
се хванаха в клетка.
И плачат, и викат:
— Пусни ни, бай Петко!…
Бай Петко нехае.
Не иска да знае,
че вместо врабчета
е хванал… момчета. |
Малки жабчета подскачат
по зелената вода.
Палави са те… обаче
Щърко Дългокрак е там.
Но Жабокът е измислил
хитър план за тоя Щърк:
щом над блатото увисне,
ще извика: „Прък, прък, прък!…“
Без да чакат, всички жаби
ще се скрият след това…
Щърко шарен ще награби
само тиня и трева.
Ала Щърко отдалече
в блатото е долетял.
И е много гладен вече —
девет дена не е ял.
Затова ще чака дълго
край мочурестия бряг…
Малко жабче се излъга —
скок-подскок… Избяга пак.
Щърко шарен клюн протегна,
червейче си клъвна той.
Хапна си и му дотегна
да се прави на герой.
Ще отлитне в небесата —
там, към своето гнездо.
Но го чакат там децата —
всички гладни… До едно.
Чакат Щърко Дългокраки
жабче да им занесе,
да ощипе в храсталака
най-немирното носле. |
На Игликина поляна
спряла гиздава Лисана.
Замирисало й сладко
на кокошчици и патки.
… Ала Шаро бил наблизо —
сдрал й гиздавата риза. |
Нашата бяла-червена Меглена
си е още, милата, зелена…
Нищо, че отдавна стана кака —
все не си познава двата крака.
Малкото ляво краче ще набучи
винаги в дясна пантофка.
Как поне един път не улучи?
А… разбирам.
Трябват тренировки. |
Тръгнала баба за круши.
Взела от дядо ботуши,
взела тояга в ръката —
круши да брули в гората…
Но насред горска пътечка
гледа пред себе си — мечка!
Зяпнала Меца веднага:
„Я хвърляй тази тояга!
Както съм днес прегладняла,
ще те излапам май цяла.“
Баба събра си куража
и успя тихо да каже:
„Стига, Мецано! Пусни ме!
Че за теб приказка има —
колко си щедра, добричка,
круши как даваш на всички,
дето те срещат в гората.
Теб тъй те знаят децата.“
Чула такава похвала,
Меца, макар прегладняла,
от радост се претъркули
и пусна баба да брули
медени круши в гората —
с тях да зарадва децата. |
От днес имам вече нови панталони.
В джобчето ми дрънкат семки и бонбони.
Ще запратя всички рокли на тавана,
да не би да хрумне някога на мама
пак да ме направи галено момиче —
че де ще се дяна кат ме види чичо?
Черньо и Писана гледат от кьошето —
колко е порасло тая нощ момчето!
Пуякът на двора веч не ме закача…
Ах тез панталони колко много значат… |
Облече Петльо дрехи пъстри,
пред огледалото чевръсто
веднъж и дваж се завъртя!
— Охо! По цялата махла
в такваз премяна няма никой!
Зарадван Петльо се развика:
— Та аз приличам на велможа!
Перо на шапката ще сложа
и пояс златен, пъстрошит —
ще крача важен и честит!
Ще ми завиди всичко живо
на облеклото ми красиво
и на високия ми пост!
Наш Петльо гордо вдигна нос
и весело изкукурига,
тъй, колкото му глас достига:
— Самин ще се разхождам в двора,
с простаци няма да говоря,
че аз съм най-красив и знатен —
това го знаят и децата,
и всяка малка животинка:
щурец и мравка, и калинка!
Ала беда, беда се случи!
Подгони го съседско куче!
Не се видя ни перушина,
ни сърмен пояс и коприна… |
Орехчета скрила
баба във торбата,
но мишле пробило
дупчица в средата.
Джобчето догоре
пълнило мишлето,
хрупкало си сладко,
без да го усетят…
Кога двечки, трички,
кога десетина,
пълната торбичка
стана половина!
Най-подире празна
виснала торбата,
смаяла се баба,
ахнала, горката!
Хитрото мишленце
гледало зад скрина,
смяло се, играло
цялата година… |
Преждата на мама
често размотава,
мишка да се мерне
у дома не дава!
Взема ли я в скута,
сладко, сладко мърка…
В масълцето често
с лапичката бърка!
Слънцето обича,
в двора се изтяга,
зърне ли я Врабчо —
на стрехата бяга! |
Написах със мойта ръчичка
най-скъпото име за всички!
От слънцето грее по-ясно,
звучи като песен прекрасна…
Със четири буквички само
написах аз думата мама. |
Медна свирка свири:
„Тра-ра-ра-ра-ри-ри…“
Скарали се двечки
пъстри буболечки
за една лъжица
гъбена чорбица
и за две грахулки,
бобени шушулки…
Вдигали са врява
три дни и три нощи.
Бръмбарчо разправя,
че се карат още… |
На добър път, на добър път,
прекрасно, топло лято!
След някой ден ще отлетят
певците ни крилати!
От нивите повява лъх
на близка, близка есен,
щурците си поемат дъх —
не пеят звучна песен.
В ливадите кърпикожух
ще цъфне скоро вече.
О, как е глух, о, как е глух
Балканът всяка вечер!
На добър път, на добър път,
прекрасно, топло лято!
След някой ден ще се сберат
в училище децата! |
Радостта ни е голяма!
Ний помагаме на мама!
Аз поличките изтривам,
кака чашките измива…
Храним сивото козленце
с пресни букови листенца,
а и кравичката наша
водим честичко на паша!
Радостта ни е голяма!
Ний помагаме на мама!
Тя от двечките се хвали
и по бузките ни гали! |
Зиме в дивата гора
е така приятно!
Писъмцето по снега
можеш ли отгатна?
Запетайка, колелце
и чертички криви…
Рунтавелка на хорце
скачала е живо!
Ей копитца две по две —
като малки чашки.
Хоп! Хоп! Малкото сърне
слиза от Мургашка!
Ето лапи на вълка,
туй са на Лисанка,
писала е по снега
ситно леля Вранка! |
Похвали се Меца
на Щурчо-свиреца:
— Есента ми прати
дарове богати:
круши чисто злато,
орехи с торбата,
лешници и сливи,
и къпини диви!
Грозде два товара
Вълчо ми докара,
житце и картофи —
седем-осем кофи!
Близки и познати
зимъс ще гощавам,
па и тебе, брате,
няма да забравя! |
Заплете Врабка
дълги чорапки
с пъстри цветенца,
с дребни листенца…
Хем се люлее
на суха гранка,
хем разговаря
със леля Вранка:
— Нали съм бърза,
работна птичка,
за два дни свърших
цели терлички!
Дорде в гората
снегът натегне,
с нови чорапи
аз ще се стегна!
Хорце ще тропам
ситно в снежеца,
да ми завидят
Вълчо и Меца! |
Борката се хвали,
че е пръв юнак!
Ала във морето
го ощипа рак!
Леле, като писна,
сякаш го дерат!
Слисани го гледат
всички от брегът…
— Хора, помогнете!
Дайте скоро йод!
Щеше да ме лапне
страшен кашалот!
Дядо се усмихва,
суче бял мустак:
— Няма да ми стане
Борката моряк! |
Патенцата плават
в бистрия поток,
днес им преподават
първия урок!
Мама Белогушка
пляска със крила:
— Смел бъди, Пъструшко!
Па-па-па-па-па!
Патенцата леко
махат със крилца
гледат отдалеко
селските деца!
Радва им се, весел,
старият жабок:
— Много ми харесва
първият урок! |
Сутрин ставам рано
заедно със мама,
в къщи й помагам,
масичката слагам!
Дворчето поливам,
беля и картофки,
радостно подскачам
с новите пантофки!
Чашките измивам
с малките ръчички
и от прах изтривам
всичките полички…
После се залавям
да чета саминка —
буквите познавам,
ако са с картинка! |
Звънна ручеят будилник,
в клоните запя скореца,
с внученцата си из Рила
се разхожда Баба Меца!
Стъпките й щом усети,
Таралежко се пробуди
и със тънките крачета
почна ръченица луда!
Тропнаха хоро юнашко
Зайо, Вълчо и Лисана…
Три щурчета им пригласят
от Игличина поляна! |
Седнала на прага мъничката Гичка
колко и приляга — плете ръкавичка!
Бримчица уплита, после две разплита —
дяволската плетка все излиза редка!
Скоро сняг ще падне, трябват ръкавички!
Пипайте по-бърже, палави ръчички! |
Цап-цап, ръчички!
С мартенички червени,
със бухлати реснички:
сини, бели, зелени…
Цап-цап, ръчички!
Баба Марта избърза,
минзухарче с кокиче
в люлчицата завърза!
Да порасте голямо,
златокосо момиче,
да ми бъде засмяно —
всеки да го обича! |
Събуди се жабчето,
мигна със оченце,
слънцето му близнало
босото краченце!
Две мушички палави
бръмнаха в лютичето,
ухили се жабчето,
цъкна със езичето:
— Леле, че е хубаво,
весело край блатото!
Цъфнали цветенцата —
иде, иде лятото.
Ще науча нотите,
те са много леснички,
със щурчето заедно
ще ви пеем песнички! |
„Пуф-паф! Трака-трак!“ —
тръгва пътнишкия влак.
Машинист ще бъда аз,
а кондуктор — Атанас,
а пък бате Лъчезар
го избрахме за огняр.
Сядат в първите купета
кукли, зайчета, мечета,
а в последния вагон
дреме сладко чичо Слон!
„Пуф-паф! Трака-трак!“ —
тръгва пътнишкия влак! |
Рой снежинки луди
скачат ръченица —
сякаш пеперуди
в снежната горица.
Заю ги посреща
с весели очички,
Заю студ не сеща
в топли ръкавички!
И не ще да знае
в бялото кожухче,
скок-подскок — играе,
като меко пухче! |
Тука ще разкажа в стих
случка най-забавна:
как света за миг открих,
как света обиколих,
без дори да шавна.
Как? С ракета? На балон?
На хвърчило ново?
С кон? На кораб? На файтон?
През вратичка от картон
влязох — и готово!
Влязох и се озовах
в Африка гореща,
в джунглите опасни бях,
зърнах слон да крачи в тях,
с тигър имах среща.
После като водолаз
слязох в океана,
в прерията подир час
яздех със ловците аз,
жив мустанг да хвана.
А от там — в тайгата, сам,
на шейна с елени…
Подир миг — далеч от там,
покорявах връх голям
в Алпите студени.
Где не бях? В коя страна
по света не скитах?
С колко много племена
и страни ме запозна
таз врата открита?
Най-далечните места
мога в миг да стигам,
щом си имам към света
тази шарена врата,
тази чудна книга! |
Две тополи,
две съседки,
махат с клони
като с четки —
да прогонят
тия сиви
облаци, развели гриви;
да изтъркат
там, където
още черно е небето;
и в небето,
най-отгоре,
да пробият
син прозорец —
та да влязат
в него всички
ветрове, лъчи и птички. |
Добрин, Горан, Иван, Захари,
Стамат и аз —
другари шест,
на партизани и стражари
решихме да играем
днес.
На двора старата барака
ще бъде партизански щаб.
Стражарите
къде ще чакат?
Ще чакат,
скрити в онзи трап.
Те първи ще започнат боя.
Отгде?
От четири страни.
Излиза от играта тоя,
когото в бой врагът плени.
Решено!
Хукнахме по двора
за бой да се въоръжим:
кой щик измъкна от стобора,
кой кюнец,
почернял от дим,
кой вместо сабя
грабна клечка,
кой пушка
дървена избра…
Но изведнъж —
внезапна пречка.
Пропадна
нашата игра!
Не иска ни един
да стане
стражар
и на лъжа макар!
Едно е
да си партизанин,
а друго е —
а си стражар! |
Кой гнездото ти ще пази
като скиташ цели дни?
Може някой гост нахален
в него да се настани…
Брей, това не съм се сетил,
плесна Врабчо със крилце.
И гнездото си заключи
бързо със едно перце! |
Витя честичко го питат:
— Ти какъв ще станеш?
— Космонавт! — отвръща Витя
и му казват: — Браво!
Пръв лъжец е той, защото
е признал пред Ради,
че мечтае да работи
в цех за шоколади. |
— Тази птица е петел! —
обяснява важна лелка.
— Знам. Петелът е извел
в двора своята петелка.
— Не. Кокошка тя се казва.
Твоят български е лош…
— Щом кокошка е онази,
значи този е кокош! |
Кой почука на вратата?
Гост ли иде от гората?
Ами някоя мецана,
ако дойде без покана?
Аз съм тук сега самичка
с мойта мъничка сестричка.
Вънка вече се здрачава,
зад вратата някой шава.
Аз полека се навеждам,
през ключалката поглеждам…
Виж ти кой почуквал! В здрача
Шаро огладнял подскача. |
Най-обичам у дома
вечер да се прибера.
Вредом спуска се тъма,
няма вече вън игра.
Няма хора, няма звън,
няма птичи гласове.
По дворовете без сън
само вятърът снове.
А пък в къщи огън грей.
Топла пита се пече.
Татко влиза и се смей.
Щипе ме: „Здравей, момче!“
Сяда и рисува с мен
къщички и зверове,
плет с един петел червен
и висо-оки върхове…
Вън навред лежи тъма.
Няма вече вън игра…
Най-обичам у дома
вечер да се прибера. |
Балонче хвърковато,
червено като мак,
приятелче крилато,
защо побегна пак?
Във моята ръчица
не ти ли бе добре?
Отскубна се и литна
към синьото небе.
Ти жеравите гониш.
Видя ли, че познах!
Но твоето местенце
не е, братле, при тях.
С балончета играят
послушните деца,
а птичките желаят
мушици и зрънца.
Балонче хвърковато,
аз каня те с поклон —
ела да си играем
на нашия балкон! |
Приятелство мое, какво си?
На двора безгрижна игра?
Общ път под крачетата боси,
в ливадите глъчка събрал?
А може би ти си само
загрижена топла ръка,
на моето сведено рамо
поставена просто така?…
Какво си, приятелство мое,
аз точно да кажа не знам,
но зная без тебе какво е —
това е в света да си сам… |
Да не беше моят брат,
щях да си умра от глад.
Грижи се за мене той —
ям по цял ден страшен бой. |
— Татенце, на колко мили
се намират крокодили?
Със какво се хранят те?
Малкото им как расте?
_— Млъквай, ех, че си досаден!_
_Той е хищник. Вечно гладен._
_Скрит е зад това перде._
_Любопитните яде._
Ще мълча. Защо насила
да се тъпче крокодила? |