Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Пиленце любимо, топчица от злато, искам да ми станеш ти петле хвъркато. Сутрин да ме будиш с радостно гласченце. Всичко да потапя твоето звънченце. Но сега е рано. Яж си от паничка! Вчера те излюпи квачката добричка. 09.04.1973 г.

Ето на` — ръка на мама, Ето на` — ръка на тате, като мене няма, няма по-щастлива на земята! Погледнете, погледнете — между тях сега се смея, че ръцете им са люлка, на която се люлея! Те ме вдигат нависоко, Стискам им ръцете — двете, че това е най-добрата детска люлка под небето.

Четири плюс две — равно на едно. Никакво „Но!“ Така е! Всеки знай, че четири бързи крачета плюс две дълги ушета правят едно зайче!

Кой цвърчи на клончето? Врабчо плаче: — Мамо, искам като слончето аз да съм голямо!… Хе-хе-хе… А слончето за какво копнее? Иска то на клончето да се полюлее!

Орел и рак и щука, не зная по каква сполука, такваз им работа дошла да теглят наедно кола. И ето те са впрягат, напъват са, напрягат, ей тъй, че ще са пукнат чак, а пустите кола не мръдват пак. Те можаха покара най-лесничко товара, но на, орелът кат крилат все теглял нависоко, кир Рачо — теглял наназад, а щуката — в дълбоко. Кой крив, кой прав — не знам, Товарът и до нине там. Несговорна дружина — не могат си почина.

Пенчо бре, учи! Пенчо си мълчи. Пенчо бре, чети! Муси се, сумти. Пенчо бре, чети! Пенчо не чете. Пенчо, работи! Пенчо пак не ще… Пенча го мързи, гледа да лежи — ходи, та се май, дири да играй. Време се мина, Пенчо порасна, иска да яде — няма откъде.

Хубава си, татковино, име сладко, земя рай, сърце младо и невинно за теб трепка, та играй. Мили ми са планините и на север, и на юг, драги ми са равнините, набраздени с наший плуг. На уста ми сладка дума — ще да бъде този кът, дето Дунав, Вардар, Струма и Марица си текат! Дор на небо ясно слънце, дор на очи свят, живот, ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ.

Клонченца зеленки, ябълки червенки, хубавички са! Ех, че ми са драги! А какви са благи! Сладост чудеса! По-голям да стана, а че да си хвана онуй клонче там; да се поиздигна, да мога да стигна, че да ям, да ям!…

Свойте баби веднъж децата завели в гората. Там децата бързо заспали, а бабите си играли: По поляна зелена скача баба Елена. Баба Дона в тревата през глава се премята. А пък баба Тодора, се катери на бора. На ухото с иглика, баба Мика им вика: — Ха, елате сегичка да играем на жмичка!

Във зелената градинка Минка хвана си калинка под една овошка. Радва й се и я пуска върху свойта нова блузка: — Вижте, имам брошка! Но додето Минка туй изрече, брошката й отлетя далече.

Хайде, Писе, стъмни се, бягай, лягай си, мило! Ни си гладно, ни жадно, топло мляко си пило. Гладно, жадно не съм, но виждам аз и на тъмно. Ще остана, момченце, да ти хвана мишленце.

Най-хитрата от хитрите лисици в гората на една табела писа: _„Преглеждам и лекувам_ _болни птици! —_ _Доктор Лиса“._ А тука бяха болни не един и двама. И почна Лиса работа голяма. Прегледа в своя кабинет подред: едно врабче със счупено крилце, един сокол със страшен главобол, една нещастна врана със незарасла рана и най-накрая десетина синигерчета болни от ангина. Тъй вещо излекува ги Лисана, че болката веднага им премина… А в кабинета й от тях остана куп пъстра перушина. Ала когато докторицата умела реши да излекува и орела, към този куп от пъстър пух прибавен бе и нейният кожух.

Вароса коса своя дом, покани врани две от Лом. Три врабки с шапки през мъгли от Русе чу се, че дошли. От Видин виден гост му бе един младок мишок с бомбе. Дойде в дома му образцов и сврака с влака от Свищов. Събра ги косът във Силистра гости ги със водица бистра.

Край реката в гъстата ракита комар наду свирка гласовита. Вредом се понесе песен звънка. Чу я Заю Баю свит зад трънка, чу я Лиса, трепна й сърцето, чу я Кумчо Вълчо вдън дерето, чу я и Мецана от балкана, па се сбраха на една поляна… Хванаха се, кръшно хоро свиха, заиграха ситно — у-ха, и-ха — цялата земя развеселиха.

Ежко — юнак над юнаците — се провира из трънаците. Шипка ниска хич не иска път да му даде. Трън се свежда със надежда да го убоде. Ежко — юнак над юнаците — се присмива на трънаците: — Няма вий да ме уплашите — имам бодли като вашите!

Радка вика: — Отде се е взело всичко това, което ядем? Казват й: _— Дошло е от село!_ _Това трябва да ти е ясно съвсем!_ И ето как Радка си представя това: една нива засяват със баклава, друга с бонбони, трета с халва, в четвърта е гъсто, гъсто засят най-различни видове шоколад, в пета засаждат бурканчета мед, в шеста фунийки със сладолед, засаждат банички, бисквити, локум — не се иска за това някакъв ум… На другата пролет — иди и бери, яж и продавай срещу пари! Ала Радкината майка добра какво мисли Радка разбра и рече й: — Радке, щом порастеш и отидеш бригадирка на село, ще разбереш туй, дето ядеш, как при теб е дошло и отде се е взело!

Рече Рачо капитана да преплува океана с параход. Тръгна Рачо с триста раци — триста опитни моряци, но ги срещна кашалот. Той размаха перка яка, хвана Рачо за мустака. — Де така, юнак? Трепна Рачо, страх го хвана, взе посока капитана пак към своя бряг. Върнаха се триста раци, триста раци със мустаци, Рачо — без мустак!

Кацна водно конче на върбово клонче. Зарадва се клончето и рече на кончето: — Като цвят си мило, конче лекокрило! Радвам се, душичко, че на мен си спряло — ще помислят всички, че съм разцъфтяло.

Крава хрупа тревица покрай бистра речица. Хрупа и се навежда, в реката се оглежда и си вика щастлива: — Леле, че съм красива! Няма нийде тъдява друга крава такава. — Му-у-у-у, не съм ли пък вносна! — измуча и докосна тя водата с муцуна и сама се целуна.

Тая лоша кака Мима все ме гони да ме снима. Без да ме предупреди да се среша и измия, цяла сутрин ме следи с апаратчето на шия. Седна ли покрай реката аз във някой прахоляк, с апарата във ръката ме издебне тя и… щрак! После снимка тя ми дава, моя снимка, но такава, че се чудя аз ли съм тоя страшен таласъм.

Мравка в лавка отива за подправка лютива. На петте си дечица сготви вкусна чорбица. Тя им сипва в паница, те я сърбат с лъжица. Ала види ли мравче да се бърше с ръкавче, тя ушите му дърпа да се бърше със кърпа.

Стоянчо се пука от скука, влиза там, влиза тука, но, дечица, с ръчица на вратата той нивга не чука. Затова вълшебникът _Всичкомога_ дойде при него по здрач, каза някаква дума строга и го превърна в кълвач. Отлетя Стоянчо в гората и кацна на една бука и по тая бука клоната цяло лято чука ли, чука… Всичко туй той сънувал, дечица, ала неговата ръчица с охота и леснота чука вече на всяка врата.

Десет морски кончета, десет вихрогончета пасли водорасли, пасли та порасли. Щом големи станали, път далечен хванали, стигнали, където свършвало морето. Десет морски кончета, десет вихрогончета казали си: — Ето, свърши се морето! Тясно тук ни стана! Хайде в океана!

Нарисувах едно малко човече, а пък то ме погледна и рече: — Момченце, искам да стана войник! Автомат и пагони му поставих за миг. Ала бе недоволно човечето пак. — Виждам, ти можеш всичко, юнак — примоли се то, — трудно е зер да ме направиш и офицер? Аз взех веднага свойте боички и на пагоните му сложих звездички. Накрая реших да си почина, но гледам отново човечето зина: — Тъкмо боите не си прибрал, я ме направи и генерал! Тогава аз много се разгневих — грабнах гумата и го изтрих.

Анчето вика на Тотка: — Дайте ни вашата котка, вкъщи мишленце се крие. На Анчето Тотка отвръща: — Моля, моля, в нашата къща донесете мишленцето вие.

Рече ми приятелката: — Здрасти! Хайде към сладкарница „Бреза“! Да изпием с тебе по две пасти, да си хапнем по една боза. Аз отвърнах: — Не, не съм готова! Мъничко почакай ме така да обуя блузката си нова и обувки да си облека.

По мравешката пътечка, както си ходеше мравчето, се закачи на една клечка и си скъса ръкавчето. Ходи мравчето и се оглежда. Що да стори с тая скъсана ризка? От кукувичата прежда отива конци да поиска. После взема от младата трънка игличка тънка и тъй умело си зашива ръкава, че той пак новичък става.

_— Ето ти един бонбон,_ _дай ми срещу него кон!_ — Давам кон срещу бонбон, но да бъде тежък тон. _— Как ще носиш тон-бонбон?_ _Трябва да си купиш слон._ — Нямам нужда аз от слон, нито пък от камион, но ще донеса трион да разрежа тон-бонбон на парченца милион… С тях какво да правя знам: на децата ще ги дам! Сладко да ядат: „Ам, ам!“

Три дена две буболечки сбирали сламки и клечки. Бързо под старата шипка си построили колибка. Колибка с малко прозорче, с яка ограда и дворче. С вратичка — да се заключва, та вече да не се случва закуска от буболечки да имат двете юрдечки.

Татко на юначето тича за калпачето, дядото и той, разтревожен яката, с две дебели якета гони внука свой. Посред олелията мама му филията маже с мармалад. Баба вика: „Милото мляко не е пило то, ще умре от глад!“ А пък първолачето, а пък то юначето, вика с гняв голям: — Как, нима не виждате колко ме обиждате? Мога всичко сам!

Капна росна капчица в жълъдова шапчица. Мравчето я зърнало и край нея свърнало. В капката нагазило и само` си казало: — Свалям си премяната, ето ми я ваната!

— Бабо, днеска сме на кино всички, трябват ми парички. — Ами, чедо, кат трябва, ще ти даде баба. — Бабо, на сладкарница сме днеска с Анчето и Веска. Баба пак не възразява, пак парички дава. — Бабо, вносна блуза има Мими и на мен купи ми. Бабата послушна прави, струва — блузката купува. Днеска: „Бабо, дай!“ Утре: „Бабо, дай!“ Тези Веркини прищевки нямат край. Пенсийката бабина така отлита и всеки пита: — Дали баба или Верка е пенсионерка?

Намерил Зайко кора от лимон. — Ще си направя от нея файтон! — веднага дългоушко решил. Два дена чукал и майсторил. Донесъл после две-три каишки и във файтона впрегнал две мишки. Накичил ги с горска иглика и изплющял над тях със камшика. Хукнали мишките лудо по склона. Летял и трещял след тях файтона. Разхвърчали се клонки и клечки. Наизлезли да гледат лисици и мечки. — Бре, бре, гледайте невиждано чудо! Гледайте какво препускане лудо! Нека всеки внимава, нека се пази, че файтонът може да го прегази. Така викали всички и гледали как лети файтонът по стръмен овраг. Но додето препускали мишките, изгризали лека-полека каишките и хукнали, та в гората се скрили. А пък файтонът с все сили по наклона да се носи не спрял. От страх Зайко просто примрял. И какво щяло да стане, не знам, ако не била издигната там купа сено накрая на склона. Със все сила в нея се блъснал файтона. А Зайко като птица крилата изхвърчал и кацнална върха на купата.

Едно мъничко, мъничко вранче казало: „Мамо, купи ми юрганче!“ А неговата майчица врана била много добра и разбрана. Тя никак, никак не се нацупила, а веднага юрганче му купила. Много се зарадвало вранчето. Завило се веднага с юрганчето. А другите вранчета отдясно, отляво минавали и му викали: — Браво! Черно вранче под бяло юрганче! С юрганчето вранчето все се завивало, без него не лягало и не заспивало, под него даже и главата си крило. Ала нито се къпело, нито се мило. Затова след време тука направо другите вранчета завикали: — Браво! Черно вранче под черно юрганче!

В планината козлето си загуби звънчето. И наместо щурчето и майка му Щурка край шубрака в дерето да си правят къщурка, те звънчето видяха и в звънчето се свряха. Покрай старата трънка оттогава звънчето пак започна да звънка на щурчето с гласчето.

Жаба-жабурана сто мушици хвана. На брега ги струпа, па наготви супа. Викна после всички попови лъжички: — Яжте, рожби мили, съберете сили, па хванете щърка, който тук дохвърка. Трябва вий крилете да му оскубете, та пера за шапките да си имат жабките.

Гледа Здравка малка мравка, без да спира, се провира между корени на трънка, между сламки, клечки тънки и с крачетата си боси едро жито зърно носи. — Спри, почивай — вика Здравка на измъчената мравка, — аз зърното начаса` в твоя дом ще отнеса. Мравката глава обръща и на Здравка тъй отвръща: — Аз благодаря ти, мила, ала още имам сила. Житно зърно щом сама занеса си у дома, вярвай ми, не знам защо, но по-сладко ми е то.

Я кажи ми, птичко, ти ли казваш всичко, що тряба, не тряба, на мама и баба? Ти ли ме издаваш, татко да се мръщи? Ти ли ми създаваш ядовете в къщи? Ах, така ли бива? Птичко, помисли си! Ти по-малко ли си от мен пакостлива! И в праха се ровиш, и малини зобиш, скачаш по цветята, мокриш си краката! И аз виждам всичко, но мълча и трая, че зная, сестричко, какъв му е края!

Избирам, намирам черешки червенки — по тринки, по двенки с опашки зелени. И уж ги наричам за ваште ушички, о, мои сестрички, а те се намичат в устата самички!

Дядо белобради ряпа взе да вади. С две ръце я хваща, силно се напъва, пъшка и опъва, тя не се поклаща. Дядо баба вика. Тича баба Мика, тича, дяда хваща. Двамата напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща. Баба внучка вика. Малката Иглика припва, баба хваща. Трима се напъват, ряпата опъват, тя не се поклаща. Внучка Шарка вика. Шарко за Иглика се юнашки хваща. Четирма напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща. Шарко Маца вика. Маца от зимника тича и се хваща. Петима напъват, ряпата опъват, тя се не поклаща. Най-после Писана вика и Гризана. Гризана се хваща. Здравата подхваща. Дружно се напъват, пъшкат и опъват, ряпата измъкват, в къщи я замъкват. И там всички с нея сладко се гостили. Три дни яли, пели и се веселили.

Я кажи ми, облаче ле бяло, отде идеш, де си ми летяло? Не видя ли бащини ми двори и не чу ли майка да говори: „Що ли прави мойто чедо мило, с чужди хора, чужди хляб делило?“ Ти кажи й, облаче ле бяло, жив и здрав че тук си ме видяло. И носи от мене много здраве. Много мина, мъничко остана. Наближава в село да се върна, да се върна — майка да прегърна.

Мразя пръчки дреновинки и молив чуплив; мразя книги без картинки и другар плачлив. Не обичам още къщи без дворове, но от всичкото най-мразя гащи без джобове!

Под нашта стряха лястовичка във гнездо живей. И всяка сутрин слушам аз как чурулика, пей: — Чурулик, чурулик! На свойте мили мънички деца разказва тя за въздух, за лъчи, пустини там, накрай света. — Чурулик, чурулик! Разказва им, че там, на юг тече реката Нил и в нея тя веднъж видяла страшен крокодил! — Чурулик, чурулик!

Не бързай, есен дъждовита! При нас не идвай още ти! Когато лятото отлита, тъй сладко слънцето трепти! И най-мъничката тревичка ламти тогава да живей! За сбогом сладкопойна птичка най-свидната си песен пей! Почакай, есен мъгловита! Не пращай още дъжд и кал! Че бързо лятото отлита, пък аз не съм се отиграл!

Ах, вий, палави ръчички, нямам мира аз от вас! Малки сте, а пакостите всеки ден и всеки час. Ту картинка сте раздрали, там сте палнали кибрит, ту долапът е разтворен, тук пък ключът му е скрит. Тази сутрин от пазара нова кукла купих пак, но додето се обърна — тя останала без крак. Из косите ми се врете, дърпате ме всеки час… Ах, вий, палави ръчички, нямам мира аз от вас! Тъй от лошите ръчички мамичка покой не знай, ала пак ги грабва бързо и целува ги безкрай. Знае тя, че няма вечно те така да пакостят; до-ще време и ще почнат труд със нея да делят.

Родна реч, омайна, сладка, що звучи навред край мен; реч на мама и на татка, реч, що мълвим всеки ден. Тя звънти, когато пея, в радостни игри ехти; вечер приказки на нея баба тихо ми реди. И над книгата унесен, родна реч ми пак шепти… Милва като нежна песен, като утрен звън трепти!

Бяла спретната къщурка. Две липи отпред. Тука майчина милувка сетих най-напред. Тука, под липите стари неведнъж играх; тука с весели другари скачах и се смях. Къщичке на дните злати! Кът свиден и мил! И за царските палати не бих те сменил!

Искам аз да ида в слънчевите двори, в приказките както често се говори. Слънчевата майка там ще ме запита: „Що дириш от Слънча в есен мъгловита?“ — Диря, — ще й кажа — сиромашко лято — за голи и боси слънчевото злато! И тя ще помоли сина златоглави, и бедняци клети той не ще забрави!

Слънце, слънце, знаеш ли, че сняг вънка пак вали? Цял ден сипе, сипе, сипе. Знаеш ли как Сечко щипе? Как се сърди, как се мръщи… Знаеш ли, че сам съм вкъщи? Нямам братче, ни сестра, ни другарче за игра. Слънце, слънчице, ела! Влез през ледните стъкла! Братче весело бъди ми, златна топка донеси ми, да играем тука двама, че вън ме не пуща мама. А когато си отидеш, Малък Сечко ако видиш, дай му топли дни в торбата — та и той да сгрей децата!

Светъл ден пристига тука, тихо на вратата чука: — Ставайте, деца, с весели сърца, срещайте вестта голяма — празник има мама. С топла ласка я дарете, накичете я със цвете. — Ставайте, деца, с весели сърца, срещайте вестта голяма — празник има мама. Тя за вас до късно тича, тя ви истински обича. — Ставайте, деца, с весели сърца, срещайте вестта голяма — празник има мама.

Лятото отседна вече, в слънчогледовата пита. И щурчето върху нея почна песен гласовита. Със чадърче от цветенце на красива незабравка, до свирача спря се плахо кръшна тъмноока мравка. И калинката пристигна в свойта алена премяна, весел паяк спусна люлка над листо като поляна. И олекна в тишината смях и песен гласовита… Лятото отседна вече в слънчогледовата пита.

Всяка сутрин от зори гледам кино без пари: плаче и се тръшка Тина срещу детската градина. Чудя й се и не знам от какво се плаши там, дето със престилки бели ни помагат кротки лели. За игри си има кът, цял рояк деца търчат и учителка — добрячка ги закриля като квачка. Боже, глупаво дете! Нека! То ще порасте. И тогаз ще плаче Тина, но за детската градина.

Мойто малко коте аз го храня с мляко, че искам да стане пъргаво и яко. То е още малко — скоро се родило, но затуй е толкоз слабичко и мило. Аз сама не мога — ний играем двама и тъй го обичам, както мене мама.

Две очички, две ръчички, две ушенца, две краченца и носленце и брадленце — сто целувки, сто милувки мама всеки час им дава и пак жадна остава.

Птичка да не пее, агне да не блее, жаба да не кряка, бебче да не вряка — че кому ли мило е това мъртвило?

Изпрати ме мама с кошница голяма да бера коприва в лелината нива. Копривата расла, коза я опасла. Ах, беда голяма! Що ще каже мама? Изпрати ме мама с торбичка голяма в тръни да се свирам, ягоди да сбирам. Намерих едничка — изгубих торбичка. Ах, беда голяма! Що ще каже мама?

Високо до небето самотен, мълчалив, възправя се Балканът, замислен, горделив. През векове редица свидетел бил е той на кървави разправи, на подвизи безброй. С хайдушките си пазви от мъки и беди закрилник бил е често на нашите деди. Затуй и днеска още приказват по света: „Балканът за България закрилник е, баща!“

Хайде всички за ръце, да му друснем пак хорце! Леко с пръсти: хоп-хоп-хоп! Хайде силно: троп-троп-троп! А пък сега на кравай — ей, че сладко се играй! Хоп-хоп-хоп, пляс с ръце! Весело е туй хорце!

Аз съм, аз съм, погледни ме, като лани посрещни ме. Дълга пътя съм вървяла и от път съм отмаляла. Ала нося дар чудесен: мила пролет, сладка песен.

— Минзухарко, братко, имаш ли си татко, тебе да обича? Как се той нарича? — Имах… но почина… скоро — таз година; Сечко се зовеше, много лошав беше… — Минзухарко, братко, като нямаш татко, имаш ли пък майка, за теб да се вайка? — Мащеха ми й майка! Тя за мен не вайка, нито ме обича… Марта се нарича. — Минзухарко, братко, като нямаш татко, като нямаш майка, за теб да се вайка, имаш ли сестриче, тебе да обича? — Бялото кокиче е на мен сестриче. С него ние двама сме без татко, мама, две деца сиротни, още безимотни; с него си дружиме, с него се тешиме.

„Върви, народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови! Върви към мощната Просвета! В световните борби върви, от длъжност неизменно воден — и Бог ще те благослови! Напред! Науката е слънце, което във душите грей! Напред! Народността не пада там, дето знаньето живей! Безвестен беше ти, безславен!… О, влез в Историята веч, духовно покори страните, които завладя със меч!…“ Тъй солунските двама братя насърчаваха дедите ни… О, минало незабравимо, о, пресвещени старини! България остана вярна на достославний тоз завет — в тържествуванье и в страданье извърши подвизи безчет… Да, родината ни години пресветли преживя, в беда неописуема изпадна, но върши дългът се всегда! Бе време, писмеността наша кога обходи целий мир; за все световната просвета тя бе неизчерпаем вир; бе и тъжовно робско време… Тогаз Балканский храбър син навеждаше лице под гнета на отоманский властелин… Но винаги духът народен; подпорка търсеше у вас, о, мъдреци!… През десет века все жив остана ваший глас! О, вий, които цяло племе извлякохте из мъртвина, народен гений възкресихте — заспал в глубока тъмнина; подвижници за права вярна, сеятели на правда, мир, апостоли високославни, звезди върху Славянски мир, бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил, отци на българското знанье, творци на наший говор мил! Нека името ви да живее във всенародната любов, речта ви мощна нек се помни в Славянството во век веков! Русе, 1882, априлий 15 [сп. „Мисъл“, 1892, кн. IX–X]

Един ръждясал търнокоп, не знам къде забравен, попитал лъскава една секира: „Що блести всегда лицето ти? И аз съм от желязо уж направен, защо не съм кат тебе гладък, чист, лъчист? Отгде изхожда между нас подобна разлика?…“ Секирата тогаз отвърнала: „Аз всеки ден отивам на гората, сека дърва… Лъскавината в труда намярвам аз, в труда стои, другарю мой, хубавината…“

Сутринта дочух, че тънко, звънко чукче огласява двора. Гледам — няма хора. „Аз от днес съм тука!“ — рече ми Капчука.

Купиха ми конче, зайченце и мече, сто коли и слонче — всичко имам вече. Пълна е с играчки цялата ми стая. Искам, искам братче, с него да играя!

— _Щърко шарен, щърко мил,_ _я кажи ни где си бил?_ — Мили, хубави деца с чудно румени лица, да ви кажа где съм бил — бях на гости чак при Нил. — _А защо се, щърко драг,_ _ти при нас завръщаш пак?_ — Връщам се, дечица, днес с хубава, приятна вест — скоро с песни и цветя ще пристигне пролетта!

Гарван грачи на круша: — Дай ми, бабо, Калуша! Гарван грачи в поляна: — Дай ми, бабо, Стояна! Гарван грачи в горица: — Дай ми, бабо, Марица! Гарван грачи на двора: — Дай ми, бабо, Тодора! Гарван грачи на каче: — Дай ми, бабо, колаче! Гарван грачи на комин: — Дай ми, бабо, топъл млин! Гарван грачи на прага: — На` ти, гарго, тояга!

Мецо, мецо, мецано, със кожухче непрано, със кожухче съдрано, със рунтава козина, със дебела гърбина! Събери си меченца — да не плашат момченца!

Тумба-лумба шикалка. Няма сватба никаква. Срещнали се косове, строшили си носове. Срещнали се мецани, скъсали си колани. Срещнали се вълците, строшили си зъбите. Срещнали се зайците, скъсали си калците. Тумба-лумба шикалка. Няма сватба никаква.

Над селото мълчаливо оградено със мъгли, от небето тъмно — сиво, сняг безспир вали, вали… Хижи, дворища и ниви бърза, бърза да покрий. Дим на облаци красиви над комините се вий. Всички вкъщи се прибрали, пусто, глухо е навред, сал врабците изгладняли цвъркат на отсрещний плет.

Облачета златни по небето плуват. Те над нас осъмват — где ли ще нощуват? Може би в далечни ширни небосклони вятърко крилати ще да ги подгони. И далеч от своя роден кът, в разлъка, всяко ще заплаче от любов и мъка. През където минат облачета златни, вредом ще пролеят сълзи благодатни.

Агънце черничко, другарче верничко, поскачай, потропкай, тревица похрупкай. Па иди в кошара, дочакай овчаря. В стадо се разтири, майка си намери. Млечице посукни сладичко позаспи.

Кукуригу, петленце, бабиното момченце! Скоро баба ще стане, с просце ще те нахрани, ще ти сипе водица във новата паница. Сръбни и си поклъвни, гушката си напълни, че се качи в колцата, поплесни си крилцата, напери си гребена, запей песен медена: „Кукуриго, кудкудяк, ставай, Крумчо, учи пак!“

Бяла роза, бяло цвете, що ти челце толкоз свети?… Що ти листи потрептяват, що се тихом полюляват? Бяла розо, обади ми, ще прославя твойто име по вси цветя низ полето, по вси птички по небето.

Дойде, дойде Гергьовден, с зеленина обдарен. Слагай, майко, софрица на зелена тревица. Давай агне печено, на тавица сечено; да хапнем сладичко, да тръгнем раничко към ливади зелени за божури червени; пресни китки ще звием, венци ще си извием, дома ще ги занесем, глави да си накичим.

Имам конче вихрогонче. Златна грива си извива, през полята се премята, мен отнася, и донася. Прах се вдига, дето мине, не се стига със години.

Бягай, иди си, зимо студена, не щеме вече твойта премена! Не щеме твойта бяла покривка, не щеме твойта ледна усмивка! Не щеме твойте снежинки пресни, искаме слънце, игри и песни! Искаме птички, треви зелени, искаме всички да сме засмени! Бягай, иди си, зимо студена, искаме вече пролет засмена!

Кукуригу петленце, бабиното момченце — скоро баба ще стане с просце да те нахрани, ще ти сипе водица във новата паница, сръбни и си поклъвни, гушката си напълни, че се качи в колцата, поплесни с крилцата, напери си гребена, запей с песен медена: „Кукуригу, кудкудяк! Ставай, Крумчо, учи пак!“

Пис, пис, писа`но, събуди се по-рано, събери си другари, обиколи хамбари, че се мишки заканят тебе жива да хванат, кожата ти да дерат, зъбите ти да хабят, ноктите ти да вадят, рожбите ти да кра`дят, да ги правят слугици на мишите царици.

Поточе блика, извира самичко в китна горица и тихичко се провира между зелена тревица. Върви поточе игриво край бърдо пусто иголо, другарче стига шумливо, че слиза бързо надолу. И сляга двете тогава студена бистра водица, и рукна тозчас надолу дълбока буйна речица.

Прела баба две недели, та изпрела три къдели. Насновала три гранека, изтъкала два лакътя. Седна баба вън на прага, сукман крои, риза стяга. Пусто платно не излиза ни за сукман, ни за риза! Грабна баба кроилата, скрои гащи на котака. Обу му ги, премени го. Грабна хурка, бой заби го. Котак мяка, баба кряка, котак скача, баба плаче.

Татко, татко, помогни ми — тънка мрежа изплети ми! Аз в ръчица ще я хвана, всред речица ще застана; сгодно място ще намеря, тънка мрежа ще разперя, дребна риба ще да хвана, ще зарадвам теб и мама.

Родино красна, долино родна, зорница ясна, земице плодна! Как те обичам, как те бленувам; как се увличам, как се любувам на твоите чудни поля и ниви, славеи будни, цветя красиви. На твоите дивни извори, вади, реки проливни, сенки, прохлади. На твойте вити скали чутовни, орли сърдити, гори вековни. На всичко, майко, що си кърмила — как те обичам, родино мила!

Подскок, Зайо, прескок, Байо, през речица у пшеница. Изправи се, нахрани се, полегни си, почини си.

Зайо Байо из друм бяга, гърло дере, войска бере. Кумчо Вълчо командува, баба Меца сеир струва. Таралежко байрак вее, Кума Лиса песни пее. Зайо Байо главатаря, той на Лиса проговаря: „Мари, Лисо хитроумна, песнопойко сладкодумна не постъпвай ахмашката, прибери си опашката. Да не сбира трънаците, да не плаши юнаците!“

Цяло лято тя се скита мълчалива и сърдита. Тук тревица ще отщипне, там добиче пък ще пипне. Ех, пък нейде щом подуши из гората меки круши, към дървото ще се спусне и самичка ще си друсне. Люшне клонче, плод се рони, крушка капне, тя я лапне. А съзре ли Баба Меца на пчелички рой медеца — ще награби сладки пити в кухината що са скрити… Тъй си ходи баба Меца, дор се видят със ловеца.

— Мъни, мъни, патенца, жълти, мили, братченца! Де сте днеска ходили? Чии води сте бродили? — Чуй, Калинке драгичка: бяхме ний във вадичка, дружно да се гмуркаме, сладко да жабуркаме ведно с нашта майчица под върбова сенчица. Сега идем ситички, чисти и умитички.

Сладкопойна чучулига над полето се издига и с разперени крилца литна долу над селца. До градинки се снишава, над къщята приближава, над орачи с ясен глас дума, миличка, тогаз: — Хей орачи работливи, погледнете ваште ниви, клас навел е стъбълца, пълен с хубави зрънца. И не стойте, сиромаси, ни минута у дома си, а далеч от всяка скръб, лъскав наострете сърп, та нивята пожънете, златно зрънце приберете — ни един не знай от вас, що го чака тук до час.

Днес е първи май, дечица, днес е първи май. Грее Пролет-хубавица с чудеса безкрай. Всеки дол и рид, дечица, всеки дол и рид с млада, хубава тревица днес е цял покрит. Погледнете вън, дечица, погледнете вън как накичил е главица всеки глог и трън! Днес е първи май, дечица, днес е първи май — всяка живичка душица радва се, играй!

Пей ми, славейо чудесни, пей, да те послушам аз: любя твойте сладки песни, любя звънкия ти глас. Колко пъти съм се сгушал сам из китните гори. И гласът ти аз съм слушал, що извиваш от зори! Пей, напей се ти на воля — ти си на певците цар; само не плаши се, моля — аз на птички съм другар!

Уж са нашенци, а с друг, с чужд език се борят. „Скив, мангизи, ниц, морук“ — все това дърдорят. Кротичката баба Мика спря случаен минувач. Може ли без преводач да им разбере езика? — Синко бре, кои са тия смешни момчетия? Слушам: нещо си дърдорят. С някакъв език се борят. Да не би да е ливански… перуански… конгоански? Минувачът рече: — Хулигански.

Ако е мъничка днешната работа — само за малкото кутре, днешната, работа — казала бабата — ти не оставяй за утре.

На, зорница неизгряла — всички бързат към полето. Само баба престаряла пази внучето си клето. С пръчица по двора крета: „Къш, петлета! Пис, котаци!“ В къщи — втора нощ и трета — под юрганче на карета хърка пионер с мустаци.

Бий, чавдарско барабанче, наше звънко сърчице! Барабанче на коланче пред немирните ръце! Виж редиците ни сини — с леки палки заиграй! Поведи ни, покажи ни хубавия роден край. Дето видиш пирамидка и звездица на юнак, спри да сложим росна китка и забий да тръгнем пак. Отведи ни там, където живите завод градят, там, където под небето с хляб ще ни гости трудът. А от хлебните полета към поета намини — с нова песен от поета бий към нови далнини. Давай такт на песента ни, давай на мечтите път. Ще потрябват капитани — „Капитани да растат!“ Ще се вдигне капитанът чак до звездни висини. Чудни празници ще станат даже делничните дни! Бий да стигнем цел висока без вълшебния килим. Подсети ни за урока, щом с играта прекалим. Бий, чавдарско барабанче, наше звънко сърчице!… Барабанче на коланче пред немирните ръце!

Лозето не искало молитва. Искало — е, знае се — мотика. Затова ли бате се опитва в моите ръце да я натика?

На двора и в спора — зъбат, а дваж по-зъбат — на обяд!

Имаме бебенце — наша сестричка, мамина мила, добра дъщеричка! С тънко вратленце, с чипо носленце. Рита с крачета, шари с очета. То е на месец и няколко дни. То е повито сега в пелени. Има си шапчица — люляков цвят. Няма по-хубаво в целия свят! Само че… то не разбира сега ни от картинки, ни от шега! Агънце мило показах му аз — то се нацупи, заплака завчас. Аз му показах страшна ламя — то се зарадва, то се засмя. Нека се смее, нека си плаче! Как да се сърдиш на пеленаче?

Няма смях и остроти на пързалката мечтана. И шейната не лети, а пълзи без капитана… Но защо не се вести? Стана тя, каквато стана! Днес Григор е в къщи, горе. — Хайде, слизай, бе Григоре! Но Григор не отговори. Мярна се, а не отвори. На стъклото нос размаза — вижте, на маймуна мяза. И на веселата гледка гледа той като през клетка. Но защо, защо, защо? Има сукнено палто, има ватени ботушки, ски златушки-лъкатушки, топъл шал от мерино, ръкавици, шапка, но… няма право на игра… в къщи майка му го спря. Е, виновен е: изстина днес пред черната дъска и ще пази карантина с химикалката в ръка. Бос, като разкошен кос, днес Григор напъна сили да реши: по сенокос колко души са косили… Не подсети го класът. Пък и той не се досети, че не могат да косят цял човек и три десети. Карантина, карантина — 100 задачи, 100 компреса! Ех, да бяха трийсетина, щеше той да ги хареса, с петдесет иди-дойди, щеше да се спогоди, но бледнее пред стоте… Май че множко му са те. Ох, дори му прилошава! Ще решава, ще решава, докато се сгорещи, докато се изпоти… Няма как. Без капитана ще играем тази вечер. Стана тя, каквато стана! Но дано не става вече!

Браво, браво! Дайте апаратче, за да снемем Пенкиното братче: натопи се храброто момче кутлето на лявото краче!

„Четвърти няма“ — казвам аз. И всеки ще ви каже: „Три са.“ Но Спас не е съгласен с нас. Той казва: „Има.“ И го втриса. Чете. Мечтае без покой за тройчицата, златната. Четвърти срок нарича той ваканцията, лятната.

— Дваж по-важни са числата — рече Злата с очилата, — Кой попълва с „а, бе, ве“ троен фиш за тото-2?