text
stringlengths 11
8.32k
|
|---|
С „М“ започва думичката „мама“.
Мама значи приказка любима,
нежни грижи, обич най-голяма,
топъл дом и в най-студена зима.
С „И“ започва думичката „искам“.
Искам да се уча, да порасна,
в нивите — засмяна трактористка —
слънцето да срещам с поглед ясен.
С „Р“ започва думичката „радост“.
Радост е — да тичаш из полята,
да поседнеш на тревата млада,
да запееш песничка позната.
С „М“ „И“ „Р“, три малки букви само,
пишем нещо скъпо и любимо.
Мир — без него нито мила мама,
нито песен, нито радост има. |
Усмири се, ветре братко,
скоро да се върне татко!
Тази сутрин рано-рано
из морето разлюляно
тръгна той с другари стари —
все прославени рибари.
Ветре, ветре, духай леко,
татко идва отдалеко
и след този дълъг ден
той е много изморен.
В лодката е почернял
и на риба лъха цял,
устните му са солени,
пръстите му — лед студени.
Ала, ветре, друг едва ли
нежно като татко гали
и по бузките най-сладко
вечер ме целува татко. |
В един голям далечен град
отворили за стар и млад
зоологическа градина.
В къщурки или в здрави клетки
поселили животни редки
и птици с пъстра перушина:
лъвове, камили кротки,
ягуар и диви котки,
мълчалив индийски слон
и бъбриви папагали,
сто маймунки и бизон,
крокодили (все заспали),
мечка — бяла и голяма,
зебра в шарена пижама,
и жираф с проточен врат,
и бразилски мравояд.
След дълъг път през океани,
през девет планини,
животните — отвред събрани —
живели мирни дни.
Пазачите с метли и четки
редовно чистят всички клетки.
Храната — готвена, сурова —
кой както иска, е готова.
Не духат степни ветрове,
не дебнат страшни врагове.
А спиш ли неспокоен сън
или те хване хрема лека,
или се убодеш на трън —
ще дойде да те види лекар!
Ех, вярно, няма го простора
на жълтите пустини,
дъхът на джунглата, на бора,
на планините сини…
Но идват всеки ден деца,
стоят пред всяка клетка
и греят техните лица
като от чудна гледка.
Да носиш на децата радост —
не е ли истинска наслада!
А щом затворят порти тежки,
щом няма шум, ни глас човешки,
животните — добри съседи —
започват весели беседи.
Маймунките седят на клон
и все закачат чичо Слон,
а той полюшва си хобота…
Тъй мирно си течал живота.
Но скоро, сякаш без причина,
започнали се препирни,
кавги из цялата градина
и крясъци по цели дни.
Лъвът към клетките съседни
дори не иска да погледне
и като жилен от коприва
реве и мята жълта грива.
Ръмжи мецана и с копита
разсърдената зебра рита!
Към своите любимци вече
децата гледат отдалече.
Търчат смутените пазачи —
какво ли този крясък значи?
Лекарство лекарят предлага —
лъвът се мята като луд.
Не, нищо, нищо не помага!…
В градината настанал смут.
Не знаел никой, че дошла
отвън, с разрошени крила
една бъбрива, тънкокрака,
наглед обикновена сврака.
Тя първо всички посетила —
паун и лъв, жираф и слон —
навсякъде с усмивка мила,
навсякъде с дълбок поклон.
— Здравей, прекрасен Лъв,
по глас и сила пръв!
— Пауне, по земята няма
от хубостта ти по-голяма!
— Жирафе тънковрат,
ти имаш чуден цвят!
— О, мъдър, царствен Слон,
ти заслужаваш трон!
И тъй, покана без да чака,
летяла гостенката-сврака
с наметка черна, с риза бяла —
пред всяка клетка се поспряла.
— Това е много мила птица! —
решила гордата лъвица.
Лъвът добавил кратко:
— Да, тя приказва сладко!
— Чувствителна е като струна! —
изкряскал весело пауна.
— Каква умница — рекъл слона.
— Глава — достойна за корона!
След два дни гостенката сврака
пак излетяла от клонака.
Отново всички посетила —
паун и лъв, жираф и слон,
навсякъде с усмивка мила,
навсякъде с дълбок поклон.
— Ах, Слоне, знаеш ли що чух?
Лъвът говори, че си глух,
та затова си мълчалив!
А оня папагал креслив
повтаря тази клевета
от сутрин чак до вечерта.
Така съм възмутена аз,
но… да остане между нас!
— Пауне, неприятна вест
ще трябва да ти кажа днес.
Жирафът рече преди малко,
че ти си най-красив, но жалко,
че нямаш нито капка ум
и само вдигаш празен шум!
Така съм възмутена аз,
но… да остане между нас!
— О, Лъвчо, чувам думи груби:
паунът щял да те оскубе,
задето с рев го будиш нощем,
бълнуваш, че и хъркаш още.
Така съм възмутена аз,
но… да остане между нас!
Тъй свраката с усмивка мила
на зебра, мечка и камила
успяла нещо да подшушне
и в друга клетка да се мушне.
И скоро тихите съседи,
един от друг на две-три педи,
един на друг се разгневили
и заръмжали с всички сили.
А лекарят тревожен крачи —
какво животните смущава?
Търчат нещастните пазачи —
защо е тази страшна врява?
Но свраката била щастлива:
„И мен за нещичко ме бива!
Аз може да съм дребна птица,
но скарах слон, паун, лъвица…“
Не щеш ли — ето че тогава
по телефона съобщава
един дебел и важен глас:
— Пристигна кенгуру за вас!
Донесли го. И хайде в клетка —
маймунка ще му е съседка.
А черната бъбрива сврака
такова нещо само чака.
— Туй кенгуру чак от Австралия
си носи и торба. Видя ли я?
Защото то краде! И всичко
прибира в своята торбичка.
Да, зная, кенгуруто сиво
е много хитро и крадливо!
— Така ли? — с весела муцунка
си рекла малката маймунка. —
До кенгуруто ми е клетката,
ще гледам всичко през решетката!
Не минали ни час, ни два
от чудната торбичка
надникнала една глава
с две щръкнали ушички.
— Глава в торбичката видях! —
маймунката крещи от страх.
А кенгуруто през решетката
поглежда кротко към съседката:
— Аз нося в своята торбичка
най-малката си дъщеричка.
— Дъщеричка в торбичка!
— Дъщеричка в торбичка!
От клон на клон,
от жираф на слон,
от клетка на клетка,
от съсед на съседка
полетяла новината,
сякаш я понесъл вятър.
Опомнил се пръв
сахарският лъв:
— Кой каза: „Кенгуруто сиво
е много хитро и крадливо“?
Кой пръсна тази грозна клюка?
Я свраката да дойде тука!
Завикали жираф и слон,
паун и зебра, и бизон:
— Ах, нека пак да долети
с измислици и клевети!
Къде е черната бъбрица,
къде се крие злата птица?
— Тук! Ето я! Трепери цяла! —
изкряскал силно папагала.
— Вън свраката — драката!
— Вън свраката — драката!
— Да няма от нея дори и следа!
С хобота си слона запръскал вода.
През решетки и дупки
полетели черупки,
пясък и съчки,
шума и пръчки.
Разбрала, че лошо я чака,
избягала гузната сврака
с черна наметка, с риза бяла —
вече нито се чула, нито се видяла.
Отдъхнали си най-подир,
отново заживели в мир:
лъвове, камили, слон
и бъбриви папагали,
сто маймунки и бизон,
крокодили (все заспали),
мечка — бяла и голяма,
зебра в шарена пижама
и жираф с проточен врат,
и бразилски мравояд,
кенгуруто с дъщеричката,
кротко сгушена в торбичката. |
Вятър ли се втурна през комина,
вмъкна ли се хала,
та подхвръкна без крила до скрина
тази шапка бяла?
Та е чергата накуп събрана
точно пред вратата,
а възглавницата от дивана
долу е отвята?
Та на масата се мъдрят коша,
столчето, пешкира,
а една тетрадка до галоша
в ъгъла се свира?
Мислите, че минала е буря?
Не, не е, другари.
Тук игра и всичко тук разтури
нашият Захари.
После към училище навреме
весел той замина,
че отрядът има сбор на тема
„Ред и дисциплина“. |
Чудно влакче върви през града.
Вагончетата му сини,
без комини.
Влакчето не пуска па`ра
и върви по тротоара.
То няма колелета,
а десет чифта крачета.
Няма прозорци и вратички,
има малки светли очички.
И както си върви полечка,
стига шумната пресечка.
Другарят милиционер
ръка протяга —
три камиона
спират веднага.
Спират зад тях две таксита.
— Би-би-и-ип! Защо спирате?
тревожно пита
клаксонът на един мотоциклет.
— Не вдигай шум, а виж по-напред:
детска градина минава!
— Така ли? Би-би-и-ип!
И аз спирам тогава.
А чудното влакче
за поздрав развява
червено книжно флагче.
И с песен отминава. |
Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.
Вече се стъмнило,
слънцето се скрило,
зайчето разбрало,
че е закъсняло.
Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата.
Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?
Спряла под елхата
с лампичка в ръката
малката светулка,
на щуреца булка.
Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка —
милата си майка. |
Страшен футболист е Ванко.
Ванко — запалянко!
Дъжд да пръска, да вали —
с топката не се дели.
Чуе ли, че мач ще има,
Ванко пръв билет си взима.
Бил му скъсан панталона?
Нищо! — Беж на стадиона!
Майка му се сърди:
— Ванко,
хубаво си станал ранко,
но седни, та почети!
Ученик нали си ти?
Ванко майка си не чува,
Ванко плондира надува
и си мисли де и как
топката ще рита пак.
Но сега защо се връща
омърлушен Ванко в къщи?
— Синко, зъб ли те боли,
нещо сбърка ли или…
— Не, на теб ще кажа само
но не ми се карай, мамо!
На урока за глагол
днес си вкарах автогол! |
Блести на небето едничка
далечна и светла звездичка.
Тя има ли име — не зная.
Но легна ли, в тъмната стая
тя винаги кротко наднича —
навярно децата обича.
Навярно тя иска полека
да слезе по звездна пътека,
при мене да дойде отгоре,
да чуе какво й говоря.
Но няма пътека в небето!
Звездице, почакай, додето
порасна и стана голям.
Ще литна нагоре и сам
на гости ще дойда с ракета,
по-бърза от сто самолета.
Звездице-сестрице, тогава
започне ли да свечерява,
ще гледаме с теб на Земята
как сладко заспиват децата. |
На вратлето на момчето
точно върху сърчицето
виждате ли — ключ блести!
Ключ не кой да е, случаен,
ключ незнаен или таен,
а по цялата земя
ключ най-важен — от дома!
Вързан здраво със кордон —
ключ от бащиния дом!
Скача весело детето,
дъжд прокапва от небето.
А ключето по сърцето
тихичко почуква в такт:
„Стига вече, мил юнак!
Дъжд вали. И ти се връщай
вече в бащината къща“.
Тича към дома юнакът,
дето знае, че го чакат.
Ето ключът е в ключалката.
Шапката — на закачалката.
Чаят в кухнята дими.
Мама, татко са сами
като в остров сред море.
Тъжни… Колко са му скъпи!
Колко умно, как добре
нашето момче постъпи,
че се вслуша как ключето
чука върху сърчицето. |
Пукна се пролет в Балкана,
станала Меца, Мецана —
гледа се кална, непрана!
Дръпна от клонче торбата
и занарежда нещата:
— Сапунче — да се измия,
хавлия — да се изтрия,
забрадка — да се завия.
А пък за малкото мече
вълнено пъстро елече!
Тръгна Мецана с торбата,
с мечето влезе в реката.
Ни със сапун се е мила,
ни със хавлия се трила,
нито се е забрадила!
Три дни се само топила!
Мътна реката потече
и ми далече завлече
Мечовото елече! |
Звездици, звездици,
същински пчелици.
кротки и дребни,
пчелици вълшебни,
златни и медени,
сладки за гледане.
Гледам ви, гледам
редом по редом.
Дорде обходя
с поглед небето,
почва да тупка
сънливо сърцето,
вече не трепка
клепка по клепка,
а под звездите
се склапят очите —
лепнат от гледане
сякаш са медени… |
Вчера мама ме наказа —
счупих розовата ваза.
С два зюмбюла, с три лалета —
падна, стана на парчета.
Мама рече: — Стига хлипа —
тъй е, който всичко пипа!
Тя не знае — тая ваза
днес ме викна и ми каза:
„Виж ме как лъщя и светя
с два зюмбюла, с три лалета.
А съм толкова натясно —
в ъгъла, на ниска маса!“
Уж да стигна до бюфета —
а пък стана на парчета! |
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща. |
Баба Меца от медеца
лапа с лапа и се цапа.
По-добро ни е детето,
има кърпа на вратлето
и с лъжица във ръчица
сърба мляко от паница. |
Казвайте, другари,
може ли това —
заек да товари
на кола дърва?
Кротка котка
с лодка
да отива на разходка?
Над речица
воденица,
без да вдига шум, да мели
ръж или пшеница?
Може ли, кажете, и това:
Лиса да пасе трева,
пилета да не задига
и като петле да кукурига?
Слон
да рипне от балкон,
над комини да хвърчи
като балон?
Мечка с клечка
на горска пътечка
печка
да кладе,
птица от паница
с лъжица
да яде? |
Към зелената полянка
бърза с новата читанка
Владко — малък ученик.
Ала вижда в тоя миг:
на полянката настава
чудна, весела забава!
Силно Шаро се разлая:
към гората бяга заек!
Като палави момчета
сбориха се две козлета!
Катеричка гимнастичка
от елхичка на елхичка
скача леко надалеко.
Тя шишарки му събори,
да играят, да се борят!
Катеричка закачлива!
Ах, и Владко там отива!
Към козлетата затича,
весели шеги обича!
Но замисли се и рече:
— Първо ученето вече!
Нека си играят те!
На зелената полянка
седна с новата читанка
и започна да чете.
— Да чета не ми е лесно,
но е много интересно! |
Аз обичам да пиша писма,
да ги пращам далеч по земята,
после отговор тук у дома
чакам с трепет от всеки приятел.
До Москва и Париж пиша аз,
до Ханой, до Египет и Куба.
Щом получа писмо, и завчас
пиша отговор, време не губя.
Всеки отговор с чудните марки
ми шепти за другари добри,
за студа и пустините жарки,
за отвъд океана дори.
Писъмца, като гълъби верни
разнесете по земната шир
на децата — и бели, и черни —
любовта и мечтите за мир!
Нека всички деца имат книжки,
нека учат щастливи в клас,
нека никъде няма въздишки,
нито робство, ни чужда власт. |
Колко е синьо в нашия клас!
Днес ни приеха чавдарчета.
Синята връзка получих и аз.
Нека я пазим, другарчета!
Тя е лазурната пролетна шир,
китка синчец от баирите,
късче от синьото знаме за мир,
капчица от язовирите.
Синята връзка! Помилвай я ти!
Всички сме вече чавдарчета!
Синята връзка трепка, шепти:
„Дружни да бъдем, другарчета!“ |
Кой е, кой е като мен? Вече съм голяма!
За рождения ми ден торта правим с мама.
Тра-ла-ла, тра-ла-ла, на рожден ден ела.
Ще ядем, ще ядем вкусна торта със крем.
Там свещички ще пламтят над глазура бяла.
Ще ги духна изведнъж в радост засияла.
Гостите ще ахнат: „Ах! Като теб е сладка!“
Мама ще разкрий пред тях цялата загадка. |
Гъска бяла, гъска кротка
плува също като лодка.
В миг се спира. Що да стори? —
Ястреб се върти отгоре.
Без да чака, без да чака,
скрива се във храсталака.
Нито шава, нито съска.
Ей, че умна гъска.
Ястребът се повъртява,
повъртява, отлетява.
Гъска бяла, гъска кротка
плува също като лодка.
В миг се спира. Що да стори? —
Самолет лети отгоре.
Без да чака, без да чака,
скрива се във храсталака.
Нито шава, нито съска.
Ей, че проста гъска. |
Носеше в ръка Илия
с мед намазана филия,
а под мишницата сгушено
мечето си плюшено.
Но след малко, чука-пука,
някой тежко защапука:
мечка стара и кафява
от гората се задава.
На полянката се спира,
дълго в мечето се взира.
— Ей, момче — на Илко рече, —
що си взело мойто мече?
_— Бабо Мецо, не видя ли,_
_то е мече от парцали?_
— Я недей се подиграва:
има козина кафява!
_— Има, Мецо, но на уж:_
_космите му са от плюш!_
— Баба Меца не греши:
има същите уши.
Пускай го, че вече тръпна
за урок да му ги дръпна.
_— Бабо Мецо, и ушите_
_от парцали са ушити._
— Я, лъжецо, замълчи:
има същите очи!
_— Гледай ти какво било:_
_ами те са от стъкло._
Пак не вярва пуста Меца.
— Я подай му от медеца!
Илко от меда му дава,
мечето дори не шава.
Чак тогава, чак тогава
Баба Меца си признава:
— Вече вярвам ти, човече,
туй не е същинско мече,
щом в меда не пъха лапа
лакомо да се налапа… |
Ако паднеш по гръб, да речем,
по корем, да речем, по корем…
И дори да речем по глава,
ще речем: „Че какво от това!“
Ще избие навънка цицина.
Но нали сме с добра медицина —
ще ти мине завчас!
Ще ти мине съвсем.
Слагаш пласт лейкопласт
или пласт от мехлем
и минава съвсем!
Но не падай по дух! Не по дух!
Ако паднеш по дух, вече „тюх!“
Няма външна цицина тогава,
но цицина отвътре остава.
А щом имаш отвътре цицина,
не помага тогаз медицина.
Не помага тогаз,
не помага съвсем
нито пласт лейкопласт,
нито пласт от мехлем.
Не минава съвсем.
Та не падай по дух!
Чу ли?
— Чух! |
Уплашиха се птичките
и литнаха на юг.
Дали затуй, че всичките
гнезда се виждат тук?
Останаха врабчетата.
Защо не ги е страх?
Те знаят, че момчетата
не тичат подир тях.
В училището есенно
едно звънче звъни
и ги подканя песенно
за нови школски дни.
Врабците пък ще видите
като рояк деца —
летят над керемидите
и махат им с крилца. |
Аз съм футболист голям.
Мога гол да вкарам сам.
Като мене друг едва ли
може с туй да се похвали.
Щом започна да играя,
що преграда е, не зная —
тичам, падам, бързо ставам,
пред вратаря сам заставам.
Па засилвам се да бия,
но… се случва поразия.
Топката лети в гредата,
а сандала във вратата. |
В двора ни на кичест бор
сбра се пъстър птичи хор.
Тук са все известни птици:
лястовици, гургулици,
славеи, врабчета, врани,
всичките певци отбрани.
И кокошките из двора,
и петелът от стобора —
всички пеят. Песен ли е
тази страшна олелия.
Та уплаши се писана
и побягна на тавана!
Случва се такъв момент,
като няма диригент. |
Дайте на нашата Кичка
само едничка боичка.
Взима я тя и тогава
в миг до стената застава.
Драска стрелки, колелета,
разни цветя и петлета.
После пред мама се хвали:
— Аз съм художник, видя ли?
Колко красиви са само
тези вагончета, мамо!…
Аз пък поглеждам стената —
колко е грозна горката!… |
Грамаден топ, от мед направен,
стои като войник прославен.
Тук битки нявга са ехтели,
загивали са хора смели.
Разтърсвали с „ура“ гората
и с гръм донесли свободата.
Сега е тих, немее топът.
Ни хорска глъч, ни конски тропот.
Където битки са гърмели,
гугукат две гугутки бели. |
Спасчо наш изпратили
сол да купи сам.
Срещнал се с приятели —
почнал мач голям.
А в дома го чакали
повече от час.
Казали си: — В мрака ли
се загуби Спас?
Но не щеш ли — иде си
Спасчо наш унил.
Дядо казва: — Види се,
другаде си бил!
— Сбърках пътя… Сам-самин! —
мрънка Спас сега.
А пък дядо Миладин
дума на шега:
— Колко много щъркели
връщат се от юг!
Как не са объркали
своя път дотук!… |
Кой лопатка взе и смел
в пясъка проби тунел?
Кой в тунела път прокара
и от кал направи гара?
Кой издигна цял кантон,
вярно, не с бетон — с картон?
Кой постави тези жици —
нищо че са от връвчици?
Може да не съм голям,
но направих всичко сам.
А пък мама вика строго,
че съм се изцапал много.
Та нали се пръска с вар
всеки истински зидар! |
Ти не чули?
Свири, брули
вятърът листа.
Значи, вече
в път далечен
тръгна есента.
По балкани,
по поляни
тих дъждец вали.
Слизат бели
на къдели
влажните мъгли.
Златна есен!
Тя донесе
едри плодове.
С тях напълни
и препълни
всички домове.
Ти не чули?
Вятър брули
горския шумак.
Значи, вече
отдалече
тук ще дойде сняг. |
Малко пухкаво кълбо
спи в хралупа на дърво.
Тайничко си хапва нощем
и не кани вкъщи гости.
Катеричка рунтавелка
във гората прави сделка:
стари лешници продава,
пресни хрупа до забрава.
Задави се от лешник стар
малкият бодлив гъбар.
Всички много го обичат
и на помощ се притичат.
Мечо взе дори тояга
Рунтавелка да налага.
И наказаха я тежко
за злото, сторено на Ежко.
Цял месец в гъстата гора
никой с нея не игра! |
Сини се синеят небесата.
Син простор — това е свободата.
Люшнали са едър клас житата.
Златен клас — това е свободата.
Аленей кръвта във бой пролята.
Ален мак — това е свободата.
Ръст заводи вдигат сред полята.
Бял завод — това е свободата.
Щик до щик минават на парада.
Верен щик — това е свободата.
Мирно слънце грее над децата.
Детски смях — това е свободата. |
Жиците надянаха
бели ръкавици.
На хоро се хванаха
прегладнели птици.
Със крачета ритнаха.
„У-у-у, че студ — без слънце!“
Чик-чирик! Отлитнаха
да потърсят зрънце.
Отлетяха птиците.
Снежен прах поръси.
Но една от жиците
мигом се навъси.
Зазвъня намръщена:
„Ой, че е студено!
Ако пак на връщане
кацнете на мене,
хубаво мислете му
вий, крадливи птици!
Или пък върнете ни
наште ръкавици!“ |
Бялата мечка
се къпе редовно.
Бялата мечка
се мие грижовно.
Облечена сякаш
е в бяла престилка.
Я дайте й вий
санитарна носилка,
че бялата мечка
е много добра.
Тя ще ни стане
медицинска сестра.
Затуй окачете
на бялата мечка
през рамо
една
медицинска
аптечка! |
Тръгнат ли чавдарчета
някъде на път,
с листи и върхарчета
борчета шумят:
— Поотбийте се за час,
мили и добри.
Започнете тук, край нас,
весели игри!
Вика веселият бук
и дъбът любим:
— Дето ни садихте тук,
ви благодарим!
Малките чавдарчета
в родните гори
имат си другарчета,
мили и добри. |
Фламингото
защо ли
е с розови пера?
Дали се къпе сутрин
във розова зора?
А шията му дълга
на панделка прилича.
Дали ще мога с нея
и аз да се накича? |
На басейна
в средата,
натопил се
във водата
и разхлажда си се там
стар,
дебел
хипопотам.
За това, че той е там,
викат му
ХИ-ПО-ПО-ТАМ,
а когато дойде тук,
той ще е
ХИ-ПО-ПО-ТУК! |
Кафявата мечка
седи, сълзи рони:
— Деца, подхвърлете
ми малко бонбони!
Обичам ги много,
че страшно са вкусни!
Ох, дайте на Меца
от тях да си хрусне!
В гората намирах
червени малини,
похапвах си дренки
и черни къпини.
И даже
на горски пчели
от медеца
си близваше сладичко
баба ви Меца…
А тука все няма,
и няма, и няма…
Нима ще се храня
с трева и със слама? |
Снимах
едногърбата камила,
но, изглежда,
мръднала е тя.
Кака тая снимка
проявила
и ми я показа вечерта.
Гледам:
едногърбата камила
с втора гърбица
се е сдобила… |
Кенгуруто е скокливо,
като заек е страхливо,
а пък доста е голямо:
като се протегне само
листи хрупка от дървото.
Казват — много е добро то.
Кенгурицата самичка
носи в своята торбичка
малко кенгурче, юначе.
Да не писка, да не плаче,
там на топличко живее,
майка му си го люлее…
Но като порасне?
Ясно:
вътре ще му бъде тясно.
И тогава, няма как,
ще излезе то все пак,
ще напусне то торбичката
и ще хукне по тревичката. |
Котарана мърморана
легнала ми на юргана.
Как до мене е заспала,
ни съм чула, ни видяла.
Тъй е кротка тъй е мила!
Да я пъдя нямам сила.
Тихичко до мен лежи.
Да лежи! Не ми тежи!
Баба мляко й е дала,
та добре се е наяла.
А кога се наяде,
ляга, мърка и преде…
— Котаранке, мърморанке!
Котаранке, мързеланке!
Ето вече сто недели
без вретено, без къдели
преде, преде, преде, преде,
а пък нищо не изпреде! |
— Крокодил, крокодил,
я кажи къде си бил?
— Аз ли?
Някога край Нил
всяка сутрин чай съм пил.
Идеш ли край Мисисипи,
леля леща ще ти сипе.
Чичо ми пък се препича
край реката Амазонка.
Видиш ли го — той обича —
дай му хрупкава бонбонка.
Братовчедка ми в Янгце
най обича млечице…
— Лъжеш, хитрьо-хитроват!
Лъжеш, зъбльо-зъбзъбат!
Знам, роден си от яйце,
но не си ти птичка.
Хрускаш лакомо месце,
хрускаш до костичка…
Стой си там във тая клетка
зад дебелата решетка! |
Гледам марабуто.
Тъжно все стои.
Мрачно и надуто,
страшен план крои:
във торбата кожена,
дето е под клюна му,
има сабя сложена,
там е и бастуна му.
Ще извади сабята,
ще заколи жабата.
А с бастуна —
пата-кюта —
ще натупа
всички марабута…
Сърди ми се марабуто,
че е още необуто. |
Нека децата живеят задружно,
нека да имат каквото е нужно,
нека да имат бащи работливи,
нека да имат майки грижливи.
Весело слънце да грее над тях,
вред да се радват на детския смях.
Нека децата от шест материка
знаят на братството свято езика.
Нека се учат в училища бели,
нека растат и крилати, и смели.
Нека играят на воля в полята,
нека за тях да е мир на Земята! |
— Носорог,
рогонос!
Имам аз един въпрос:
за какво ти трябва рог?
— За какво ли?
Че без рог
няма да съм
но-со-рог! |
Птички, птички, лекокрили,
бяла зима е сега.
Но не се плашете, мили!
Тъй е пухкав, мек снега.
Ето, нося ви трошици.
Похапнете си завчас.
Няма, мънички душици,
да гладувате при нас.
По селата, градовете
има къщички за вас.
Вий във тях на топло спете,
ако вън завие мраз! |
— Знам бе, знам бе, знам бе, знам.
Аз професор съм голям.
Хищна птица е кълвача.
Слонът двеста метра скача.
На дърво расте пипера.
Бяла мечка срещнах вчера.
Вълците са тревопасни,
а пък зайците — опасни.
Гъбите са минерали
с цветове като кристали.
Мечките са витороги,
а бизоните — двуноги.
Жабите ядат банани,
мравки се ловят с капани.
Китовете ходят боси,
кенгуруто шапка носи.
Враната е пойна птица,
тигърът пасе пшеница.
— Ех, че, ех, че многознайко
е съкласникът ни Райко. |
Щъркели бели
със черни крила,
есен ли, есен ли
тук е дошла?
Тя ли люлее
оголени клони?
Тя ли листата
окапали гони?
Тя ли събира
ятата ви вече?
Тя ли ви шепне:
— Летете далече!
Далече, далече,
летете на юг,
че зимата иде
с виелици тук!…
Сбогом! Прощавайте,
щъркели скъпи!
Пак се върнете,
щом пролет настъпи.
Щъркели бели
със черни крила,
чакат ви вашите
родни села! |
— Ах, вие мили,
котета галени!
Ах, вие мили,
писета шарени!
Защо пък и вас
са ви сложили в клетка,
защо сте и вий
зад желязна решетка?
— Защото не сме
нито котета галени,
защото не сме
нито писета шарени.
Че тигри свирепи
са татко и мама,
по-страшни от тях
и всред джунглата няма.
И няма какво и защо
да се крие —
пораснем ли,
ТИГРИ ще станем и ние! |
Весели чавдарчета,
хей, ура, ура!
Лятото, другарчета,
кани на игра!
Всеки кът в родината
е за нас любим.
В парка, във градината
всички да вървим!
Връзки сини, вейте се,
трепкайте, крилца!
Пейте, пейте, смейте се,
румени деца!
Сини са балканите
с китната гора.
Хайде по поляните —
всички на игра!
Сини са реките ни —
канят ни в зори.
Сини са очите ни,
жадни за игри.
Синьо е морето ни
в утринния час.
Синьо е небето ни,
що блести над нас.
Връзки сини, вейте се,
трепкайте, крилца!
В поход пейте, смейте се,
румени деца! |
— Хей, Жирафке,
дълговрата,
я си наведи главата —
да ти кажа на ушето
нещичко за чичо Слон…
Чуваш ли ме?
— Чувам аз,
но не пътувам
по шосето
със файтон…
— Чуваш!
Само се преструваш.
Стана чичо Слон
файтон…
Ясно!
Трябва телефон! |
— Кукувичке, птичко,
що си тъй самичка?
— Аз горка горкица,
нямам си дечица:
снесох си яйцата
скришом по гнездата,
в чуждите хралупи
друга да ги люпи.
Своите ме съдят,
чуждите ме пъдят. |
Тече, всичко тече
времето няма бряг и ни влече.
Няма как.
И тъй — всяко момче
всъщност е бъдещ мъж, поет
или моряк.
Всеки малък мъж мечтае
миг поне да е силен и сам.
А моретата не са до колене —
дори на голям.
Растем и пак ще растем,
но заедно с теб!
Приятел с теб съм днес
и утре, и до край!
Въпрос на мъжка чест,
не на игра.
Тече, всичко тече
времето няма бряг и ни влече.
Няма как.
И тъй — всяко момче
всъщност е бъдещ мъж, поет
или моряк.
А морякът иска да е
капитан, смел капитан.
Капитанът иска да е
Магелан. Поне Магелан!
Растем и пак ще растем,
но заедно с теб!
Приятел с теб съм днес
и утре, и до край!
Въпрос на мъжка чест,
не на игра. |
Тая пролет ранна,
щом разцъфна дряна
щом засвири кос,
хукна Зайчо бос.
Мина сто поляни
с минзухар постлани,
мина сто долини
с тръни и глогини.
Но в една горичка
в босата петичка
трънче се намуши.
Зайчето се сгуши
и под росни клони
сълзички зарони:
— Олеле, игличка
в моята петичка!
Чуха му гласчето
зайчета в полето.
Запъхтени бяха
като долетяха.
Всяко се навежда,
всяко се оглежда:
— Трънчето проклето
влязло е в крачето.
Трябва ни игличка
за такваз петичка.
Но къде в Балкана
игла от стомана?
Шипката самичка
даде им игличка.
Беше малко крива,
тъпа и чуплива,
ала щом тя влезе,
трънчето излезе.
Оздравя крачето.
И пак през полето,
дето свири кос,
хукна Заю бос… |
— Маминко, защо звездичките не спят,
а като очички все трептят, трептят?
— Спи ти, миличко, до мойта топла гръд,
само денем малките звездички спят.
— Маминко, защо туй славейче не спи,
а си пее вън в зелените липи?
— То за тебе, синко, песен пее вън,
та да бъде сладък детския ти сън.
— Маминко, защо вън месечко се смее,
като ясно слънце все грее?
— Смее ти се, че бърбориш, не мълчиш,
като другите дечица ти не спиш.
— Маминко, защо децата нощем спят,
щом звездичките и птичките не спят?
— И звездичките заспаха, не трептят —
само лошите деца бърборят и не спят. |
Преди да паднат тъмите,
остави Лиса горите
и край селото докопа
на баба Вела петела,
а после хукна надолу
в полето пусто и голо.
Но над реката дълбока,
петнайсет крачки широка,
застана наша Лисана
и се огледа засмяна:
отдолу друга лисица
я гледа с хитра душица
и с шарен петел в устата —
ех, че вечеря богата!
Нали си беше стръвница,
с лакома, дива душица,
отвори Лиса устата
и бухна цяла в реката.
Ех, мале, майко юнашка —
крила и вита опашка
разпери петльо широко
и литна горе високо.
Над брега Лиса излезе,
от глад езика изплези:
„Била ми празна главата
да гоня сянка в реката!“ |
Той усмихнат гледа от портрета,
гледа ни с очите на баща,
а в зениците му ясно свети
толкова човешка доброта.
… Той живял отдавна на земята,
бил и умен, и правдив, и смел;
милиони свои руски братя
в битките повел като орел.
С хвърковатите му ескадрони
на земята правдата дошла.
Вечната си радост да догонят,
Ленин дал на хората крила…
А сега ни гледа от стената,
гледа ни усмихнат и мълчи.
Колко много обич към децата
има в тия бащински очи!
Ленин!
Той за труд ни дава сила
и на всеки казва: „Смел бъди!“
Сочи като в приказка красива
пътя към далечните звезди. |
Горо ле, горо-горице,
хубава моя сестрице,
в тайните дебри и скути
крила си много хайдути.
Кри`ла си ти партизани
в глухи хайдушки поляни,
в гъстата букова шума —
да ги не стигне куршума.
С алено знаме отряда
слязъл у нас на площада,
като орлица крилата
кацнала тук свободата.
Горо ле, горо-горице,
хубава моя сестрице,
пролетни листи развила,
вечно бъди ни закрила! |
Високи, сини планини,
реки и златни равнини,
небе по-нежно от коприна —
това е моята родина!
Обичам те, земя голяма,
тъй, както си обичам мама,
тук мила ми е всяка птица
и всяка мъничка тревица.
Обичам българските думи,
що слушам по поля и друми,
обичам хубавите песни
и приказките ни чудесни.
Когато гледам планините
и слушам да шумят реките,
в шума на Рила и Пирина
аз чувам моята Родина. |
Кумчо Вълчо от гората
дебне в зимна нощ стадата
и задреме ли овчарят,
влиза в топлата кошара.
Но насреща Шаро чака,
на вълка се хвърля в мрака.
Кумчо Вълчо пада — бух! —
и остава без кожух. |
Във гората тъмна, глуха
бухал буха, бухал буха:
— Буху-буху! Със бухалка
ще опухам всички малки
бухалчета, що не щат
бухти сухи да ядат!
Във гората бухал буха.
Бухалчетата го чуха.
Някои със бухта суха
си напълниха търбуха.
Други бързо се обуха
и си на петите плюха. |
От едно дърво зелено
си откърших едър клон.
Яхнах го и в миг за мене
стана чуден вихрогон.
Запрепусках вред из двора.
Ех, че весела езда!
— Вижте ми жребеца, хора!
Има грива от листа.
Братчето ми ме издебна.
Хвърли ми се на гърба
и успя да ме възседне.
— Дий! — с все сила закрещя. —
Нека гледа всичко живо!
Имам аз по-хубав кон
с къса кестенява грива,
с батковия панталон! |
На слончето присмя се кончето:
— Ах, колко си дебело!
Заплака наскърбено слончето,
очички тъжно свело.
Не щеш ли, случи се на кончето
веднъж беда голяма.
Край старата гора под склончето
попадна в празна яма.
На помощ се притече жабата.
За кончето се трогна.
Но беше твърде слаба тя
и как да му помогне?
Дойдоха меца и сърничките.
Но тях пък страх ги хвана,
че може, без да искат, всичките
да паднат във капана.
Накрая появи се слончето.
То бързо се завтече.
С хобота си издърпа кончето,
а кончето му рече:
— Благодаря, прости обидата.
След храброто ти дело
разбрах, че е несправедлива тя.
Ти толкова си смело!
Повдигна слончето очичките
и кончето прегърна.
И по лицата пак на всичките
усмивката се върна. |
Вятърът утихна. Слънчо се усмихна.
Втурна се врабчето, литна към небето
Слънчо да погали.
Прихнаха фазани, яребици, врани.
Всеки му се смее — Врабчо ще успее,
само че кога ли?
Врабчовата майка само се завайка:
— Чедото ми, боже, ах, от Слънчо може
да ми се подпали! |
Баба ми, за участ зла,
е учителка била.
Та сега и свойто внуче,
тоест мен, реши да учи.
Само че това за мене
си е истинско мъчение.
Сметки и задачи разни,
съчинения омразни…
Трябва да й кажа честно —
тъй не ми е интересно!
— Бабо, искам разбери,
да ме учиш на игри! |
Направихме със батко
картонен параход.
По езерото гладко
го пуснахме на ход.
Е, вярно, па`ра няма,
но има си комин.
и радваме се двама
със батко ми Мартин,
защото и без па`ра
пак всичко е наред,
щом вятърко го кара
и той върви напред! |
Морето по брега
нощеска е играло
и раковини чудни
навред е разпиляло.
Ей, тичайте,
че буйното море
отново може
да ги прибере. |
Светулките кога почиват?
Светулките къде преспиват?
Дали не се изтягат в люлки
от сухи грахови шушулки?
Дали не ги настига дрямка
на крехка позлатена сламка?
Дали не кацат по небето
та цяла нощ оттам да светят? |
Магесница е светлината!
Събужда мълком толкова бои —
зелена става равнината
и златен кошер се рои;
и тръпне алест кон, наведен
над бялата чешма…
Не зная как да се нагледам
на тая моя шарена земя. |
Таз история добра
стана в старата гора.
Имаше едно момче
с много весело гласче.
Пееше то нощ и ден
този тъй познат рефрен:
„Хей, приятелю, здравей!
Мойта песничка запей!
Тя е нужна и дори
прави хората добри.“
Но веднъж един крадец
хвана малкия певец.
И остави го в нощта
със запушена уста.
Кой ще пее нощ и ден
този тъй познат рефрен?
Но крадецът във нощта
чу отново песента,
въпреки че се укри
в най-дълбоките гори.
Спря го и го хвана в плен
този тъй познат рефрен.
И се върна тоз крадец
пак при малкия певец.
И засрамен запя на глас,
с него песента тогаз.
Тъй светът бе променен
от един красив рефрен. |
Тръгва Мечо в долината,
па се спира до реката.
Час минава, втори, трети…
Що ли прави там? Кажете!
Ала вижте — той пристига,
ободрен в шумака мига.
Майка му с усмивка блага
двете лапи си протяга:
— Поизкъпа ли се? Браво!
Затова си мече здраво! |
Какво от туй, че теб те няма?
Нали ти тука ра`боти!
За работата ти голяма
разказват нашите бащи.
Ти много истини намери,
разкри най-хубавият път,
по който всички пионери
сега зарадвани вървят.
Раста и аз сред тях в отряда.
От теб се уча днес и аз.
Ти много щастие ни даде.
Ти винаги ще бъдеш с нас. |
Тая дълга, люта зима вече мина.
Топъл вятър духа в нашите долини.
Вече златно слънце в небесата грее,
пъстра птица вече в клонищата пее.
Облаците леки весело прелитат
и земята свети мокра и честита.
А от ранно утро чак до късно в здрача
трактори боботят и върви сеяча.
Хората са вече като пеперуди —
всеки сред полето тича и се труди.
И земята диша тежко като в жажда —
в нея там дълбоко житото се ражда. |
— Татко, ти работиш много,
уморен си, татко,
почини си, каза Гого,
аз ще карам влака.
Най-напред ще си намажа
с сажди двете бузи,
а след туй ще сложа важен
синята ти блуза.
Видят ли ме там на влака,
още отдалече
да си кажат: „Тоз юнак е
машинист изпечен!“
Мислиш, че не зная, татко,
влака как се кара?
Нека дойде чичов Владко
да смени огняра,
нека грабне във ръцете
здравата лопата
и погледай как ще цепи
влака през полята!
Гара стигнем ли — спирачка
удари веднага,
да не може нито крачка
влака да избяга…
Гледа уж бащата строго,
но му става ясно.
машинист ще стане Гого,
нека да порасне! |
Поезията е едно от чудесата в утрото на човешкия живот. Като приказката, тя е първа храна за душата на детето. Тя му нашепва първите звуци на родната реч, когато то още не може да говори, пробужда първите пориви на въображението му, когато то още не знае да чете, зарежда го с енергия и неизтощимо любопитство, когато то започва да открива света.
Детството е най-благоприятната територия на поезията. Тогава всичко е ново, непознато, неизпитвано, всичко е „за пръв път“. Тогава възприятията са най-свежи и реакциите — най-непосредствени. В този смисъл, по виждане на света и по изживявания наричат детето „малък поет“.
То вижда и чувства чрез образи, отличава се с повишена емоционалност, проявява подчертано предразположение към музиката на думите, към словесните съзвучия… Ето някои от качествата, на които трябва да отговаря и поетичното творчество за малките.
Общуването с поезията от младини оставя диря за цял живот. То развива мисленето, разширява погледа, усилва слуха, изостря чувствителността към всичко хубаво и благородно, с една дума — духовно обогатява човека. Прави го по-прозорлив, по-щедър, по-добър. Защото поезията — това е стремежът към прекрасното в живота.
Такива са основанията, такова е назначението и на българската поезия за деца. Тя има многолетно съществувание, богат опит, високи образци, свое място в духовното изграждане на поколения българчета.
В наше време традициите на старите майстори на детския стих, традицията на П.Р. Славейков, Ив. Вазов, Елин Пелин намериха широк прием. Творчеството за деца придоби нова идейно-художествена извисеност, плътност, целенасоченост, стана по-многобагерно и пълнозвучно.
Породена от нуждите на живота, поезията ни за деца сама създава живот и служи за неговото утвърждаване. Нейните създатели се вглеждат в живота непреднамерено, с човешко участие и духовен трепет.
Всичко, което поражда вкус към живота, което стимулира живота, привлича тяхното внимание. Те не са податливи на пасивно съзерцание и безстрастни регистрации. Тяхната позиция е активна, съзидателна. Позиция на писатели-граждани, патриоти и интернационалисти. В основата на техните творби намираме винаги умна, добра мисъл, силно, завладяващо чувство, ясен и обаятелен образ. И ако трябва накратко да характеризираме общото звучене на това творчество, основния му патос, ще кажем: жизнелюбие, родолюбие, хуманизъм, жажда за човешко просветление и мечти, които будят най-благородни пориви.
Тази книга съдържа отбрани творби на българската поезия за деца — от нейния основоположник П.Р. Славейков до наши дни. С най-хубавите си прояви тази поезия е едно жизнерадостно пътешествие в слънчевия ден на родината. От нейните строфи лъха увереността и въодушевлението на младостта, която се възпитава в най-справедливото общество. |
Цял ден работя чевръсто —
аз съм малкият техник!
Вчера си ударих пръста,
но търпя като войник!
Мама каза, че до утре
болното ще зарасте —
и с превързаното кутре
аз си работя добре!
В кухненската етажерка
крия мойте сечива:
чук, трион, пила, отвертка —
чукам, режа и кова!
Със резливото трионче
аз поправих днес така
дървеното мое конче,
че остана без крака! |
Цъфнала поляна,
стар сред нея дъб —
не с една е рана,
не с една е скръб.
Със другари расъл
някога в тоз край,
от смърт не се плашел
и сега нехай.
Сам се бори с бури;
пролет щом изгрей,
връх побил в лазури,
горд се зеленей.
Радва се на всичко
и разгръща пак
зарад всяка птичка
своя гъст шумак. |
Що се криеш, Косе Босе,
под лозичката бухлата
и поглеждаш към зърната?
Сигурно си много гладен,
вятър есенен и хладен
облаче-мъглици носи.
Бързай, Косе, че лозаря
стяга бъчвата от вчера,
готви се за гроздобера!
Зърне ли те — ще се кара,
че за слънчевото злато
той се грижи цяло лято.
Косе, а пък ти се скита,
с челядта си гласовита
из прохладната горица.
А сега шумиш в лозята
и се сърдиш, че децата
викат ти крадлива птица! |
Баба Костенурка
взела пъстра хурка,
седнала, запрела
прежда за фланела.
Прела, недопрела,
взела мотовила…
Вила, недовила,
фланела заплела…
Плела, недоплела,
фланела скроила…
Шила, недошила,
фланела запрала…
Прала, недопрала,
в шипка я забола…
Шипка се навела,
бабата убола.
Баба Костенурка
взела пъстра хурка,
три дни шипка била,
кости й строшила…
И от яд разплела
шарена фланела… |
Кумчо Вълчо гладен скита
в късни нощи край кошари.
А с усмивка дяволита
го поглежда бай Захари:
— Стига, Вълчо, гладен скита,
влез да хапнеш топла пита
в къщичката на овчаря!
Кумчо Вълчо отговаря:
— Страх ме е при теб да вляза!
Лиса снощи ми разказа,
че си купил нова пушка,
гръмне ли — гората люшка. |
Тръгва корабът на път
надалеч от роден кът.
От брега му махам аз:
— Корабе, на добър час!
В чужди краища ще идеш,
чужди градове ще видиш,
но от бури се пази,
буря да не те срази!
Знае всеки океан
смел е твоят капитан,
но пази го, братко мой,
татко ми е той! |
— Хей, Кълвачо,
стига, спри,
ти не се ли умори?
Върху тази яка бука
с остър клюн се трудно чука!
— Ти ме разбери, дете,
къщичката с труд расте!
Трябва в тази бука здрава
къщичка да си направя! |
Вятър сух листец отрони,
Зайо изпод храст подгони.
Скочи Зайо в пряспа бяла,
рухна пряспа като хала.
Че повлече из дерето
корени, скали, дървета,
че изпъди из бърлоги
девет мечки — баби строги,
гладни вълци из балкани,
сто орляци — грозни врани.
Всички хукнаха надолу
право към полето голо.
Зайо хитро вий мустаци:
— Брей, юнаци над юнаци,
от едно листо примряха,
що ли — ако девет бяха!… |
Вали, вали дъждецът
от облачната вис.
Замлъкнал е щурецът
на сушинка под лист.
Под своя покрив слуша,
как бавно вън вали.
И как след дълга суша
земята шумоли.
Той ще превърне в песен
отпосле всеки звук.
Затуй мълчи унесен
зеленият му лък. |
Зайко крачи тихо, леко,
гледа близо и далеко.
Всички шумове познава,
от ветрец не се смущава.
Ако куче се обади,
дръжте се гори, ливади,
дръжте се поля, оврази,
Зайо Байо ще ви гази! |
Зайо Байо тъй си рече:
— Ученик ще бъда вече!
Сложи книжката в торбица,
ха през дол и през речица,
през широка, равна нива,
на училище отива.
Но на пътя за беда,
шоп със сопа той видя.
_— Добър ден! Где с тази книга?_
Заю плахо запримига:
— На училище съм аз!
_— Тъй ли? Ха на добър час!_
— Ами ти със тази сопа?
_— Тръгнал съм към планината,_
_мечки ще ловя в гората._
— Мечки ли? — И Зайо зина. —
Как с тояга ще ги биеш,
можеш ли да ги надвиеш?
_— Щом ударя по гърбина —_
рече шопът, силен мъж, —
_с тази сопа десетина_
_ще съборя изведнъж._
И замаха шопа сопа,
тъй я завъртя накрая,
че съвсем изплаши Зая.
Ала в миг се закова,
гледа и недоумява —
из дола едва-едва
мечо ухо се подава!
Хвърли шопът сур калпак
и удари го на бяг.
Зайо хукна презглава,
втурна се по пътя черен,
в клас се вмъкна
разтреперан.
А учителката пита
със усмивка дяволита:
_— Що, Сивушко,_
_закъсня?_
— А бе стана тя една,
с дяда Шопа отзарана
мечки бихме из балкана!… |
От рода Вълчанови
аз съм най юнак.
Глутница глутанова
водя в късен мрак.
Моят глас-гласилище,
щом гората проглуши,
всява страх-страшилище,
в слабите души… |
— Защо трепериш, Петльо?
_— Мокри са ми крилцата!_
— Защо са мокри, Петльо?
_— Дъжд валя в полята!_
— Защо валя дъждецът?
_— Защото облак падна!_
— Защо чер облак падна?
_— Земята беше жадна!_ |
Един ден, като стана голям,
моят кораб за път ще запуши —
сред мъгли, под екваторен плам
ще обходя морета и суши.
Един ден, като стана голям,
ще напусна планетата китна —
към звездите, от щастие ням,
по-далеч от Икар ще политна.
Един ден, като стана голям,
из космичния свят ще надзърна,
но където да стигна — оттам
в мойта родна страна ще се върна.
Един ден, като стана голям,
и планета открия в простора,
дъх от мойта душа ще й дам,
ще я кръстя България Втора. |
Обичам татковата длан, която
трептя под дъжд и слънце цяло лято;
насечена от труд, попила светлина
като самата родна равнина;
тя даде плод на дивата лозина,
душа и глас на изворната глина;
затваряше в съцветия, в жита
роса и багра, мед и доброта…
Усетих топлинка и обич свята,
познах приспивна ласка по косата
и крачех, от пшеничен звън люлян,
под сянката на татковата длан… |
Вълните шумят равномерно,
белеят сред слънце и смях.
Защо ли са кръстили Черно
морето — най-сетне разбрах.
На плажа с очи зажумели
лежа и се сещам защо:
защото посреща ни бели,
а черни изпраща ни то. |
Свирят децата с върбови свирки,
слушат кантони, пътища, спирки.
Свирят децата, вятъра молят
да им проводи бялата пролет.
Свирят и търсят с ясни зеници
и чучулиги, и лястовици.
Свирят на воля, ризки развели —
чакат на хълма щъркели бели.
Свирят и гледат в младата бука —
няма ли пиле там да закука…
Чакат реките. Чакат селцата.
С върбови свирки свирят децата.
Горе на хълма слънцето спира,
дето зелената песен извира.
Чудом се чуди: в шепите звънки
свирки ли пеят или кадънки! |
Месечко ясен, месечко бял,
много си скитал, много видял.
Знаеш на пръсти родния край
в златната есен, в китния май.
В зимната хала, в летния зной
вечно на път си, нямаш покой.
Тебе ще питам, месечко бял,
дето си скитал, много видял:
— В хладния север, в топлия юг
край като моя има ли друг? |
Синеока теменужке,
теменужке, мила дружке,
мъничка си и не знаеш
колко хубаво ухаеш!
Теменужке, радвай всички —
и деца и пойни птички!
С теб полето хубавее,
с теб и слънчо весел грее.
Теменужке подранила,
не сърди се, дружке мила.
С обич нежна и голяма
теб ще дам в букет на мама. |
I
Повя горняка през полята,
залюшна дървесата —
и от настръхналите клони
листа увехнали отрони.
Горняка разпиля листата
далеко из полята:
стоят самотно черни стволи
и скръбно махат вейки голи…
II
Денем призраци мъгливи,
нощем тъмни тъмноти,
пъплят облаци дъждливи
в поднебесни висоти.
Дух на вглъхнало мъртвило
сред природата немей;
и в гърди сърце унило
сякаш мъртво — леденей…
III
Духна вятър от усои
и небето проясни,
ширнаха се без граница
тъмномодри висини.
И звездите към земята
гледат с уплах и тъга:
те едвам я разпознават —
кална, дрипава сега.
IV
Безмълвна нощ и адски мрак…
И нигде звук, и нигде зрак:
почти допират до земята,
тъй ниско тегнат небесата.
Духът страдае притеснен,
умът блуждае ослепен…
О, боже, дай една звездица —
и глас, макар на нощна птица!
V
Не млъква вой — стихийна буна!
Не млъква зимната фъртуна,
по-ненадейна всеки час:
ту забърбори тя плачливо,
ту прихне ядно заканливо,
ту чак в небе извие глас…
И струва ми се, че не хала
бездънно гърло е продрала
и вън лудее с бясна мощ:
но че притиснат от бедите,
цял свят си е надул гърдите
и стене н тая адска нощ… |
Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай: ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш. Какво е време?
Великден иде, пак оран, семе
земята чака, нижат се дните.
По-скоро, хайде! че да се впряга;
съседа, чуваш, и той се стяга.
Излезеш, идеш, в земя корава
напънеш рало, халосаш вола…
Мъглата нощна затъне в дола,
огрее слънце и чак тогава
за отдих спреш,
а свяст се вий —
и пак поглеж:
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
С трънак и плевел се бори,
весден ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Настане утро, гори небето,
цветя миришат, ехти полето:
овчар засвирил, стада заблели,
по всички храсти пилци запели.
И гледаш, слушаш, не знам досадно
защо ти стане: их, опустяло!
В гърдите нещо така заяло,
че кръв застива в сърцето страдно…
Ручок дохажда и слънце-пламък
прежуря, пали дърво и камък:
а в пот възвряла, гори снагата.
Да караш вече къде ти може?
И кръст изправиш най-сетне, боже,
па вземеш гладен завчас торбата.
И лучец еж,
водица пий —
И пак поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
До гроба слънце те гори,
и все ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
Дома се връщаш окапал вече
по късна вечер и отдалече
зачуеш в село и плач, и врява…
Какво ще бъде? — недоумява
кратуна проста; а виж, излиза,
че бирник царски дошел е днеска
и сиромаси — тресе ги треска:
„Не взема само от голо риза,
дете от майка!“ — тъй всеки дума.
И ще помислиш, че бие глума:
„Да готвиш толкоз!“ О-хо, в главата
почешеш ли се най-на еднъжки,
пари да падат наместо въшки!
И смяташ, мислиш, до механата.
Там, колко щеш,
на вяра пий,
че то поглеж!
Дий…
Дий, воле, дий!
* * *
………………
Така си мреш,
така сме ний,
така — поглеж!
Дий…
Дий, краста, дий! |
Вей долнякът и отвява
струпания зимен смет.
Ей прехвръкват лястовички,
носещи от юг привет.
Пролетта ги тях изпраща
с писъмце до нази тук;
в него пише, че отдавна
тя е тръгнала от юг.
Маргаритното кокиче —
думите са в туй писмо,
слънцето с зарици ясни
писало ги е само.
Модрооки теменужки
запетайките са там;
удивителна на края —
мъдри се божура сам.
Подпис му е росен здравец,
розата му е печат…
От писмото дъха младост,
вее нежен аромат. |
Седем дървени саби строшени,
осем храста край пътя — пленени,
девет огради, тежко ранени,
десет сливи, обрани зелени…
Ето това се казва пердах!
Само че нещо хваща ме страх…
Гледам, ризата нова — раздрана,
маратонката зее разпрана,
в плен жилетката ми изостана,
а на лактите — рана до рана,
кръв юнашка се лее безспир…
Дано вкъщи поне са за мир. |
От учебника на татко късах и лепих —
сам-самичък седем лодки си измайсторих.
Но какво се случи после? Мама се прибра
и с пердах завърши тази хубава игра.
Тя не знае, че в неделя с Гошо и Огнян
сме решили да направим чуден делтаплан.
И от нейната любима розова пола
с ножицата съм изрязал двете му крила. |
Насън сънувах страшно куче.
Насън му казах: „Марш оттук!
Изчезвай, че ще те науча!“
И го заплаших със юмрук.
Но то не си подви опашка,
ами изгледа ме на кръв…
Насън обаче не се плаша:
веднага изсънувах лъв! |