Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Работлив е наш Величко, пъргаво дете е той. Наш Величко може всичко — той не знае миг застой! Сам се мие и облича, сам си слага да яде. Ту играта го увлича, ту на коте хляб даде. Ето — здание високо с кубчетата си строи — майсторчето синеоко от труда не се бои. Кубчетата на вагони бързо стават след това. кой Величко ще догони, той пътува за Москва! Но омръзва на момчето да пътува с влак навред. За да литне по небето — реже блок за самолет. Взима после тенекета, чука-чука, виж го ти: майстори си и ракета — до Луната ще лети!… Работлив е наш Величко, пъргаво дете е той! Наш Величко може всичко — той ще израсте герой!

Седи Мълчин на своя чин, седи момчето и нехае и погледът му вън блуждае. — Ах, как е на урока скучно! — А славей пее благозвучно на орех в двора, дето хора гълчат — задачи не решават, стоят — и пет пари не дават! — Ех, де да бях и аз при тях! — си дума наш Мълчин без глас. — Омръзна ми седене в час. Аман от нашите учители, аман от столици и жители! — И забърбори на Григори морето лете как ще пори и как без книги, моливи на мач ще вкарва голове! Когато в къщи, свели врат, уроци другите четат, Мълчин до здрач играе мач. Мълчин измамва мама фино, че бил на сбор, а бил на кино. Домашно пише той разсеян и мисли: — Ех, да бях в басейн! Не му се учи за Тибет, та кара вън велосипед. Но, дявол да го вземе, бре — с бележките не е добре. Мълчин в успеха е съмнителен — оставят го на поправителен. И ха сега де, ха сега де, без време изпит се зададе! Той уж през лятната ваканция на отдих е в почивна станция, а нос в учебник е забол, когато вън извикват „гол“! Едни отиват на разходка, морето други порят с лодка, Мълчин чете урока глухо Мълчин остана пак на сухо… И пука се Мълчин от яд, че той чете, а те летят. Летят навън с велосипед, а той пък учи за Тибет! Дори с приятеля си Нино не тръгва днес Мълчин на кино, защото бягал бе от час да види филма нов тогаз… Та искаме да кажем само: излезе всичко през носа му. Не учеше Мълчин навреме и не навреме мъкне бреме. Тюх, дявол да го вземе!

В блокчето рисува Мира. Смее се на татко: — Ой, татко нищо не разбира, нищо не познава той. Аз му нарисувах заек, той твърди: — Това е слон! Лъв не може да познае, казва, че е камион! Нарисувах самолети — бръмбари ги назова. И за влак не се досети — гущер, казва, е това. Аз от гъбка се вълнувах, мама рече: — Планина! Сто рисунки нарисувах, никой нищо не позна!

Панко пакост пак направи, не търпи играчки здрави. Кончето му — пак без крак. — Що го счупи, бре юнак? Панко рече и отсече: — Няма вече, няма вече! Тия думи щом издума, хвърли батковата гума; от балкона метна слона, стъпка мекото си мече. — Няма вече, няма вече! Взе на татко си перото, влак надраска по бюрото, но на пода, за беля, той мастилото разля. — Стига пакости, човече! — Няма вече, няма вече! — Няма вече? Е, добре! Но сега къде се вре? Вре се из бюфета, дето сипа ситна сол в кафето. Затова го мъмри мама. — Няма вече, вече няма! Погледни ги, погледни ги татковите нови книги! Панко с моливите цветни нарисува в тях безчетни драскотини и картини: и палячо там се пули, и се вдигат криви кули, бяга заек с три крака… — Няма вече аз така! Панкови си имат котка, котка шарена и кротка. Ето че веднъж юнашката той я дръпна за опашката. Тя настръхна, измяука, пак се случи несполука — зарад нежната му ласка по лицето го одраска, скъса синьото елече и юнака пак заплака: — Няма вече, няма вече! Гледайте какво дете е! Круша в двора им жълтее. Качва се на тънко клонче, друса се като на конче, ала клончето се счупва, Панко на земята тупва. — Няма да се качвам пак! — плаче нашият юнак. Не търпи душа юнашка! Завъртя момчето прашка, ала камъчето малко, тюх да се не види, жалко, вместо в тихата градина — пра-а-с! — в отсрещната витрина! Панко хукна надалече: — Няма вече, няма вече! Бе на двора, вижте хора, идва черен като кос, с кален гръб, с ожулен нос. — А бре, Панко, де си зяпал, де така си се изцапал? Панко пак това разправя: — Няма вече тъй да правя! Мама на пазар отиде, къщата остави в ред. Върна се — какво да види: всичко пръснато навред! Вкупом чушки и ботушки, кифли, сладки и тетрадки. Каната е на парчета и в парчетата — гащета! Чайникът е на кревата, а на масата — метлата. Столът му е станал кон, куфарът е камион. — Ой, какъв тюрлюгювеч е! — Няма вече, няма вече! Повреди си колелото, купиха му самолет. Метна го — проби стъклото самолетът му проклет. — Ще повториш ли това? — Няма! — сведе той глава. Сяда Панко на закуска, оле — чашката изпуска! Беше го налегнал глад, взе да лапа мармалад. С него до ушите чак си изписа чер мустак! Ризата му — ето на — я нашариха петна. Към чешмата се завтече: — Няма вече, няма вече! Де сега се дяна там? Влезе Панко в банята. Пусна крана, пълни вана, млад моряк летецът стана. Десет параходи води — през морето ще върви, риби — моливи лови, но уви, но уви, цял е мокър мушморока! Майка му го преоблече. Пак ще каже: — Няма вече! Няма вече? Е, добре. Но кога ли, но кога ли тия пакости ще спре?…

Нова година при нас долетя, радости нови донесе ни тя. Книжки, играчки, пъстри сурвачки, блокче, тетрадки, лакомства сладки и за закалка — ледна пързалка! Нова годино, добре ни дошла, дай ни за полет орлови крила! Да сме умели, дружни и смели, весели, здрави в труд и забави. И да сме сити, волни, честити! Весела Нова годино, здравей! С нас на забавите песни запей!

Направи стрина Аница новогодишна баница. И вместо пъпки дрянови за сбъдване на блянове наслага тя билетчета — билетчета с късметчета. Наслага ги и рече: — Деца, хапнете вече! Извади най-напред из своя дял билет Василчо лакомията, но клюмна завалията, Че пишеше: — Момче, преди това парче да лапнеш, донеси дървата, що не си от снощи още внесъл — в игри се бе унесъл! Какво получи Лало? В билетчето му бяло бе… дневният режим. И сякаш той му рече: — Ще трябва с тебе вече, другарю, да дружим! Към баницата вкусна и Марчето се впусна. Намери тя късмет, по-вкусен и от мед: тук песен да изпее. И Мара взе да зее, започна: хъка-мъка, но бързо се забърка, че знае песни Марето като на баба ярето. На тяхна братовчедка се падна нова четка, че бе дошла на гости изкаляна до кости! На Станкини момчето извади от парчето късмет новогодишен — без грешка да напише едничка дума: баница. Той пълни цяла страница с бабаница, бараница, и с ваница, и с ганица, та чак накрай улучи — отлично той се учи! От тази сладка баница и вие си вземете. Раздават се късмети!

На света, на света най обичам, есента. — Есента ли? Че защо? Да не е пък много ведра! — Ясно е защо — че то есента е майка щедра. Тя ни кани с плодове. Тя на гроздобер зове. Чак до дните й последни капят, капят круши медни. Тя за нас в листата тули зрели ябълки и дюли, праскови и сини сливи, златни царевици в ниви… В пъстрота, в пъстрота хубавее есента. На софрата й богата сочни плодове ядем и растем, и растем. С плодовете й обилни ставаме юнаци силни!

Борю като заговори, стой, та го послушай, брат: гръмват стаи, коридори, стряска целия отряд. Гост посрещат ли, ще каже: — Падна се честа на мен да ви срещна в тоя важен исторически момент. Няма да рече: — Намирам, че успеха ни е слаб — а ще каже: — Констатирам, че на нисък сме етап. Тържество ли се урежда — ще се изтъпанчи там, в листче сгънато поглежда и крещи като голям: — Има значи перспектива утре шипки да берем. Ще се включим в колектива и ще крачим към подем! Нас за подвиг епохален обществото ни зове — ще почистят входа кален славните ни класове! И с нечут ентусиазъм двора си ще пометем. Мързела ужасно мразим, с идеал велик растем! Щом обърка свойто слово, писано от някой друг, преповтаря той отново всичко казано до тук. Чу го майка му в салона, па извика: — Боре, спри. — Дръпна го за панталона: — Я разбрано говори! От ръцете му измъкна неусетно листа свит. — Бре, защо така помръкна, ти, човече, речовит?… Сви той устните изпити, но след тоя страшен миг Борето се окопити и развърза пак език. Вместо с думи гръмки, тежки да кънти като картеч, заговори по човешки с майчината проста реч.

Осми март е ден на мама но какво да й даря, та за грижата голяма аз да й благодаря? Огърлица от шестици ще й дам за тоя ден. Нека всички ученици да направят като мен!

Ставай, Панчо, мамин Панчо, чуй, часовникът звъни! Бавно Панчо Повлеканчо се обръща настрани. Мръщи се и се прозява, понаема се да става — стане, легне, стане, легне, па полека се протегне! Пак дочува майчин глас: — Ставай, че минава час! Става сънното момче, иска да се облече. Да, но дрехите му де са? Десет пъти се почеса, мята черга и чаршаф, търси в кухненския шкаф, цяла къща той обръща и не ги намира още. Де ли ги захвърли снощи? На леглото е палтото, на балкона панталона, жартиера под миндера, а чорапа чак в долапа! Мушва се напред с главата като котка под кревата. Прашния сандък измъква — на играчки се натъква. Вади куци кончета, вади камиончета, вади стар мотоциклет и без перка самолет. Весело подскача: — Ах, ето го и моя шах! Ето я пионката, ще играем с Монката! Вика му сърдито мама: — Още ли си по пижама? Риза таткова облича, панталона си навлича — ляв крак бутва в десен крачол, заприличва на палячо. А пък мама го кори: — Връзката си намери! — Той под печката се свира, в прахоляка я намира. Бавно се препасва с нея, сякаш пояс аленее. — Слушай, хей, ще те набия, връзка връзва се на шия! Ха сега да се обуваш, чуваш ли, или не чуваш? Той обу една обувка, де е другата сега? Пафка-пуфка, пафка-пуфка, босо може ли в снега? Коленичи тук и там, чуди се: „Какво да правя?“ И обувката, за срам, изпод книгите изравя. — Връзките завързвай бърже! — Но додето ги завърже, майка му приготви чая и опече два кравая. — Закъснял, незакъснял, няма да вървя неял! — Панчо на закуска сяда — яденето му присяда. Дълго яде, па се сети: — Бре не съм си мил ръцете! Ако кажете: ушите си не мие, ще сгрешите! Може би не сте видели — ми ги преди три недели! Тръгва Панчо Повлеканчо, тананика: „Тран-та-та, мамо, де е чантата?“ Беше я забравил вън до един захвърлен пън. Бърка в нея — що да види: вместо книги — керемиди! — Де ми са тетрадките? — Ето ги под сладките. — Де ми е писалката? — Чак под закачалката! Три минути му остават. Повлеканчо заминава, ала в бързината взима лятна шапка посред зима. Без домашно и без книга на училище пристига чак след третия звънец. Добро утро, първенец! 1953 г.

На сянка седнали веднъж петима веселяци, петима петокласници — юнаци без мустаци. И почнали да си разказват измислици момчешки. И всеки гледал другия да смае с чудни смешки. Започнал първият: — Със скок свиня прехвърли дъб висок. По скок излезе първенец, та й завързаха звънец. Спокойно седнах аз на нея и викнах сред шпалир да пея. От песента се тя уплаши, та през лозята запердаши. И аз си късах от лозите картофи, дюли и бисквити. Обадил се тогава друг: — Ти с нея ли пристигна тук? Пък аз при вас пристигнах, брат, възседнал охлюва гърбат. Летеше той като ФИАТ! А третият извикал: — Стоп! Не срещна ли по пътя поп с фланелка, с алени гащета, бегач от нашата щафета? — А, поп ли? Зърнах го, да, да. Размятал бялата брада, той беше пионер напет, последен тичаше отпред. Четвъртият току се хилил: — Я чакай да ти кажа, мили. Аз плавах лятос на море отлично, о, дори добре! Надигна ме вълната бурна, та вдън морето чак ме гмурна. По дъното се поразходих, повозих се на октоподи и бях, приятели, честит да хвана с въдицата кит. — Така ли? — захихикал петият. — Ти сигурно го лапна клетия? — Да, колко ти е китът — хапка. Но нямаше водица — капка. И лапнах го така безсолен. Закусих и съм си доволен. — А чуйте що се случи с мен: веднъж се изкачих на клен и хванах там един овен. Погалих го и рекох: Слез, че ще те затворя аз в кафезче, като канарче да ми пееш. — А той започна да ми блее: — Бе-е, пусни ме да си ходя, бе-е! — Но аз в кафеза го поставих и той започна оттогава да чурулика всеки миг: — Чурулик! Така децата веселяци, дорде им никнали мустаци, не прекратили да се смеят. Подслушал ги наблизо змеят. С опашка дебнел да ги цапне, като бонбони да ги лапне. Но смял се, смял се като тях и пукнал се накрай от смях!

След ваканцията Дечко го удари на хвалба: — В планината водих с мечка героическа борба! Бях при чичо — лесничея. И пребих в гората смок. Както си вървя и пея, срещам и един мечок. На краката се изправя и се зъби, и реве. Викам си: — Какво да правя, сам съм в тия долове! И си казвам: — Ще се боря… Яка мечката била! — Но успях да я съборя и я търколих в дола… А веднъж му каза Яна: — Дечко, страх ме е сама — ще ме срещне хулигана, изпрати ме до дома! — Дечко тръгна с нея важен, даже чантата й взе. Сякаш искаше да каже: — Той ще падне на нозе! Тъкмо свиха, за да хванат малка уличка, и там се изпречи хулиганът: — Аз на нея ще й дам! Дечко чантата захвърли, разтрепера се от страх. Хукна той като опърлен, литна побледнял и плах. — Ужас! Оле-ле, пропадам, зарад Яна ще пострадам! Яна защитена беше от случаен пионер. А къде е оня смешен горделивец кавалер?

Не зная дали я познавате вие другарката Гина от нашта дружина. Тя има език — същински камшик! Не казва човешки: — Аз моля да мина — а с думи най-тежки нахвърля се Гина: — Махни се бре, вол, стърчиш като кол! На дружката мила ще каже „камила“, а своя другар нарича „шопар“. В сладкарница влиза и чука с юмрук: — Хей, с бялата риза, ела бе, мурук! В училище имат прислужница стара и всички й кимат с приветствие заран. А Гина край нея върви мълчешката. — „Добро утро“ къде е? — Потъна в реката! Завърне се в къщи, на батко се мръщи: — Я дай ми да ям, че по си голям! — На кака се кара: — Ти плюскай попара! Пред баба се пали: — Дай стола, разбра ли? Замоли я дядо: — Послушай ме, чадо, дърва донеси. — Ти кьопав не си! Дори и пред мама създава тя драма. — Иди в магазина. — Не съм ви слугиня! И люто се сопва, с крака си потропва. Не е пионерка, а люта пиперка!

Появи се лют пират в този дом сред този град. Той навсякъде пълзи и… прави триста поразии! Де каквото му попадне сутрин, вечер и на пладне, тайничко ще го задигне, без окото му да мигне. Все ще гледа да ограби я деца, я стари баби. Вредом всичко ще разтури, като че бушуват бури. На съседите лимона бе изнесен на балкона, свеж, разлистен, разцъфтял днес е изпокършен цял. Кой лимона поломи? Досетете се сами! И стъклата на вратата са разбити от пирата, та през рамките направо влезте и кажете браво! Вън простряно е прането, но отрязва той въжето и жена по двора дири гащи, ризи и пешкири. Погледнете, ако щете, стълбищните парапети — той по тях се все пързаля, с кални крачоли ги каля. Взел пиратът тая нощ, че… зачовъркал тайно с ножче касичката в асансьора — разтревожил всички хора! Той без ничия поръка в пощенски кутии бърка, взима вестниците чужди ей така, случайно уж де! Да погледнем на тавана — оле — там какво ли стана? Разтършуван ще го сварите, счупени са катинарите. От разбитите сандъци са разхвърлени патъци и саксии, и сандали, и буркани, и парцали. И са метнати в кьошетата изпочупени шишетата. Откъде дойде белята? — От ръката на пирата! Леле мале, кой е той: и налита ли на бой? Ами вади ли ножове? Ами стреля ли с пищови? От пиратското море как ли тук можа да спре? Ох, кога ли ще го мерна на око с превръзка черна! Не, приятелю, не бой се, успокой се, успокой се. Друг е този лют пират, ни с пищови, ни брадат, ни превързан, едноок, ни прегърбен и висок, ни с походка страшна, дръзка, ами е с червена връзка! Вижте този ваш събрат — мустакат от мармелад — как излиза от мазето. Бил при въглищата, дето с мармелад се е налапал, до уши се е изцапал. Там разсипал каца зеле и под мишницата взел е чужда някаква китара, вече спукана и стара. С нея почва пак пирата под прозорците играта: дрънка-врънка, дрънка-врънка, тичат хората навънка и му викат: — Стига шум, нямаш ли, пирате, ум! Ей го лютия пират, в този дом сред този град!

Две дечица — Димко и Добринка — вкъщи си играеха дваминка. Тя — в ръка с обувка, той — с пирон, уж говореха по телефон. — Ало, Димитрова ли е? Здрасте! Брей, къде се дявате и как сте? — Тук съм, тръгвам за фризьора пеш, че съм рошла като таралеж. — Срещаш ли и виждаш ли Петрови? — Те си купиха столове нови. — На почивка бяхте ли с децата? — На Приморско ходихме с колата. — А децата слушат ли, кажи ми? — От игри не се прибира Дими. — Остави се, и Добринка наша закъснява, та ще я пердаша. — Поздрави я ти от мен с целувка. — Вместо телефон държи обувка. Моят Димчо вместо телефон е изкъртил от стена пирон. — Да не прави вече тъй, а мъжки, нека кърти от вратата дръжки! — Чакай да ти кажа… ало, ало! Тюх, прекъсна, да се невидяло!

Похвали се зайче, на своето майче, на татко, на батко, на бабка, на дядко: — В училище всички добри ученици сега изучаваме чужди езици. На кучешки зная аз вече да лая. На котешки тука отлично мяукам. Знам кравешки, ето, говоря с телето. Разбирам и бухал, когато забуха. Разбирам и сврака, когато заграка. И жаба из блато, когато закряка.

Видя веднъж едно момче по телевизора врабче и малката душа юнашка по навик в миг опъна прашка. Но татко му извика: — Стой! Не стреляй в него, сине мой. Ще нанесеш голяма рана на Врабчо мил и на екрана!

Де е Дора? Пак на двора. Тича, скача без умора. От училище дойде си, двойка в книжката донесе. Залък лапна, грозде хапна и немирното момиче вън излитна като птиче. — Доре, де отиваш ти? Почини си, почети!… Вика Дора в коридора: — Ще чета вечерта! Вечерта се върна тя на уроци налетя. Кой предмет, кой предмет да започне най-напред? В преумора пише Дора, уж дели, а пък изважда. Тук-там буквите изяжда и наместо снежен склон тя написва нежен слон! Уж уроците чете, а в едно се сливат те и какво се получава? — В Лом… пасе… глаголът… крава! Дрямката надви — пребори я над урока по история. — Лека нощ. Приятен сън!… — И в съня си пак е вън. Но на сутринта — уви — нещо в час не й върви. Пак в задача се заплита — вместо метър пише литър. На урока по история за глаголите говори, в час по български език реч държи за Телериг. Ех, че тежко, ех, че мъка — всичко в нея се обърка!

За игра се сбрахме тука, а пък ни наляга скука. И се чудим, и се маем на какво да си играем! Идва ми наум тогава — шапка върху кол поставям. — Кой с подскачане на крак пръв дотам ще стигне чак? Някой изяви желание: — Щом ще правим състезание, то на първия се пада непременно и награда! Мисля си: „Какво да правя, най-добрия да прославя? Нямам купа, ни венец, нито лента «първенец»“! Бъркам в джоба си и хоп, че… там напипвам само копче. Имах ножче, но къде ми е? Копчето ще бъде премия! И тогава, скок-подскок, в спорта за успех висок скачат всичките, додето става шампион момчето — ей това момче, което се гордее, че медал „Златно копче“ съм му дал!

Като мило братче слънчицето грее, никога не плаче, всякога се смее. Сутрин рано става — изпреварва всички, мие се тогава в бистрите рекички. В цъфналите вишни с бял пешкир се трие. Като него — виж ни, мием се и ние! В нашия прозорец слънцето наднича, ранобудни хора слънцето обича!

Слави се Станчо със сръчни ръце — с тях на чина издълба колелце. В час на Марийчето плитките дърпа, вади на Ванчето носната кърпа. Става в ръцете му моливът пушка, с него потайно съседа си мушка. Скъса тетрадка — направи си маска и с тебешира вратите надраска. Сръчни ръце на юнашко дете — сръчно преписват домашното те! Само защо ли се мърдат едва, щом като трябва да носят дърва? В джоба на Станчо защо ли се врат, щом като трябва фасул да берат? Станчо със сръчни ръце е, нали? Сръчни са само да правят бели!

Ех, че радостен съм аз — дар дари ми Дядо Мраз! Дар дари ми той една нова, лекичка шейна. Спускам се от хълма чак, сейвам облаци от сняг. И шейната ми лети по безкрайни широти. Сякаш е ракета тя и през Космоса летя! Станах космонавт и аз с този дар от дядо Мраз!

В Таскови се вдига врява, рано гръмват гласове — Таско щял да заминава да събират класове! Плаче Таско: — Ох, не мога! — Вдига Таско шум, тревога: — Там стърнище ще ме жули! Дай платнище, мамо, чу ли? Искам мед и конфитюри, искам кифла и геврек! Кой сланинка ще ми тури? — Сам сложи си бре, човек! И се чеше по вратлето пионерът мързелив, и се кара на братлето, сякаш някой му е крив! А на работа поели, викат го другари вън. Таско мрачен поглед свел е, нещо тегли го на сън… Пълни раницата мама — хляб един му слага цял! При домата и салама слага мед и кашкавал. С раницата натоварен, тръгва Таско — момък харен! И пристига пионерът с раница на трудов ден. Но къде да го намерят? Де е Таско притаен? Казват: в дъхава ливада легнал нашият герой. Трупал класове отряда, а под сянка хрупкал той. Из шубраците се щурал и покръшквал настрана. Два-три класа в купа турил, а изял чувал храна!

Малка Лалка все бърбори за това, за онова; но заплетено говори, та разбираш и едва. „От дървото пада вятър, че листата духат вред. Мама ми купи театър, за да ида на билет. Сложих на глава шушони, на крака с калпак поех. Влязох аз в едни бонбони, там сладкарница си взех. Вкъщи ризата разтворих, турих в нея гардероб. Спуснах се в мазето горе, там гърне намерих в боб. Днес обядвах на кревата и на масата заспах…“ Слушат весело децата и заливат се от смях!

Три деца в една градинка Галя, Веселин и Тинка — водят разговор, ала с тин-ти-ри и с тра-ла-ла, — Тра-ла-ла, ще дойде мама и ще си отидем двама. — Аз пък, тин-ти-ри, ще ядна вкъщи торта шоколадна. — Тра-ла-ла — подскача Галя, — мога да ви се похваля: купиха ми нова кукла, с рокля синя, с руса букла. — А на мене — тин-ти-ри, подариха три дори! Три деца си тананикат, разговарят, чуруликат. С тин-ти-ри говорят, скачат, с тра-ла-ла ги свари здрачът.

Сдумали се трима души да крадат от чужди круши. Па прескочили огради тия пионери млади, вирнали чепати пръти, брулнали до девет пъти, брали, та набрали цели пазви с круши недозрели. Но отде стопанин пъкнал, та голям кривак измъкнал. — Чакайте да ви платя! — Юрнали се през плета. Но за яд плетът висок бил отрупан с трън и глог, а пък техните бодли здравата бодат, нали?… Първият извикал: — Дращи! — Вторият разкъсал гащи. Третият приятел мил връзката си закачил. Връзката го задържала. — Няма — рекла — да те жаля, нека да те уловят, да не пипаш други път!

Цанко Цаката се пери: — Ще успея, пионери, имам ум като бръснач, но ми дайте подсказвач. И на изпит се преструва, но нали не се дочува, подсказвачът казва: — Бор. Цаката повтаря: — Зор! Някой шепне: — Май загази я! Цанко вика: — Мала Азия! Казват му: — Братле, грешиш. Чува той: — Петле на шиш. Питат го за пирамида, отговаря: керемида. А физика Архимед назовава грах и мед. Три към десет е пропорция, но за Цаката е порция. Няма що, така е чул. Май му се яде фасул! Там подсказват: — Феодали. — А-а, да, да, кафе му дали! — Цанко, „карам“ е глагол. — Гла… глаголът вкара гол! Сочат му: — Река Марица! А пък той: — Крака в паница! Под Балкана… там… Пирдоп… — От… буркана… ям… сироп. — Разкажи „Канарче в клетка“! Почва той: — Катър в жилетка… — Слушай, слонът е с хобот! — Зная: кон яде компот! Дават знак: — Там има руди. Той крещи: — Там има луди! Смеят се: — Ти сам си луд. Той след тях: — Не искам труд! Знае се какво получи Цаката, като не учи, но от смях през тоя час капна целият ни клас!

Таткото Коста помоли за молив — Коста играе, не иска да знае! — Моля те, Коста! — повтори баща му. Коста се сепна: — Разкарваш ме само! Бе на опашка и мушна се пръв. — Душо юнашка, не ставай такъв! — Коста започна една разправия. — Хайде бе, стига сте дрънкали вие! Рекоха татко и мама на Коста: — Синко, внимавай, излагаш се доста! Ето, на всички ни стана горчиво, че не държиш се добре и учтиво! Казвай: прощавайте, благодаря, казвай на хората дума добра! Коста решава да бъде учтив — да го не мислят за прост и за див. В къщи на гости дошла им бе близка, чаша вода от момчето поиска. Той подходящата дума търси`, даде й чаша и каза: мерси! Тръгна си тя и довиждане рече. Коста отвърна: — Привет! Добър вечер! Момъкът гладен е. — Дайте ми ядене! — Коста, забрави ли „моля“ да кажеш? Коста се цупи: — Их, много пък важиш! Хляб не му дават. — Е, моля де, моля, нека да бъде по вашата воля! Мама филията с мед му намазва. Коста я дръпва и „здрасти“ й казва. Бе на пазара и блъсна се в кон, в миг извини се: — Прощавай, пардон! Вие се смеете, но — извинете — Коста учтив е дори пред конете!

Този клас с украса слави се навред — сложили на маса кошчето за смет. Нямат си саксии, но е разцъфтял тук за гиздосия на пирон парцал. Майсторят картини всички до един — драскат драскотини върху всеки чин. И те радва с гледки бялата стена, дето от подметки се роят петна. А пък паяк горе преждица преде и един прозорец той краси с перде. И ти става мило като гледаш ти в шарки от мастило новите врати. По стените — браво, да се възхитиш, надписи направо се изписват — виж: „Манчо е магаре Петьо е пител. Ще яде шамаре кой ми взел пергел!…“ Има и рисунки там какви ли не: хората — маймунки, котките — коне. Ех, че клас с украса. Ех, че красота! Майстори това са — първи на света!

Седнал в сенчеста градина стар баща сред трима сина. Па им рекъл и на трима: — Утре баница ще има, кой ще я излапа? — Аз! — викнал първият завчас. — Ще заколим гъска, кой… — Аз! — не го дочакал той. — И ще опечем прасе… — Пръв се той обаждал все. — Утре кой ще е на оран? — Той подскочил изкокорен: — Е, все аз, все аз, все аз, туй пък някой друг от вас!

Пак Антон е без домашно, но нима това е страшно? Не бои се мушморока, че не си е чел урока; има си добри роднини — уважителни причини. Днес учителя си мотка, че одраскала го котка, утре — не разтворил книжка, че видял под шкафа мишка! Може би за правописа е виновна Кума Лиса и не е чертал чертежа по вина на таралежа! — Как си? — го запитва мама, че за учене го няма. Казва й: — Не съм добре. Леле мамо, ще се мре! — Ох! — започва той да пъшка, на постелята се тръшка. Май че, мамо, имам хрема, та къркори ми корема! Разболях се, я ми дай пържени кюфтета с чай. Може, мамо, и яхнийка, наденица и туршийка… Десет дена полежа той от болестта ЛЪЖА. После вдигнат ли го: — Оф, болен съм, не съм готов! Всеки ден — една причина. Тъй — през цялата година! Че си мил Антон краката — ням немее пред дъската. Че мекица топла ял — та отново закъснял. Че се спънал в стол Антон — не набавил си картон. Че закихал от пипера — та отсъствал пионера. Че отишъл до дръвника — та не писал ученика. Че го пратили за хляб — та по руски има слаб. Че му бръмбарът бръмчел — та по български не чел. Че дошла на гости леля — двойки цялата неделя! Ще повтаря, ми се чини, с уважителни причини!

В една почивна станция през зимната ваканция почиваха слънца. — Какви слънца? — Деца, деца, но толкоз важни, че повече не може. Едни такива снажни, наперени, велможи! В разкошния салон велможи двама влизат — момиче с панталон момче с ковбойска риза. Тук възрастни седят, почиват и четат, но тия важни гости не са чак толкоз прости да кажат „добър вечер“ — това е вехто вече! Високо те говорят, за мачовете спорят, настава шум и врява. Ехти гълчава — брава! — Ш-ш-шт! Телевизор нека погледаме, другари! — Пое към стол човека, дете го изпревари — на стола първо седна, на стария преседна! В салона от велможите да седнете не можете. Ще питате: — Защо ли те заеха тук фотьойлите, защо по канапетата се тръшкаха хлапетата, а възрастните отстрана стоят подпрени до стена? Защо застана пред екрана да си свали винтяжната и ни затуля Сашката? Защо младежи с крак връз крак, ръце небрежно в джоба сложили, широко са се разположили? Защо не сторят учениците места, да седнат и стариците? Защо, защо… Така е то. Нима е нужно тука питане? Защото много са възпитани!

Ех бре, че е Ванко, страшен забраванко! Прави той, що прави, нещо ще забрави. Вижте го — по друма връща се за гума, после пък се мръщи: моливът е в къщи. Ето — всички в клас днес четат в захлас, само Ванко там се черви от срам! — Нямаш ли си книга? — Ванко мига, мига: — Имам, но у нас я забравих аз. Всички му се смеят, закачливо пеят: — Гледайте го Ванко, Ванко забраванко! Тръгва за дома си, сякаш без ума си — няма си бре, братя, шапка на главата. — Ванко, що направи, шапката забрави! — Их, че неприятно, връща се обратно. А на закачалката шапката му, жалката, вика: — Бре, стопанино, а бре, забраванино, що ме ти остави, що ме ти забрави? — Шапката си дивна Ванко смешно кривна, но навън сега правят си шега. Викат му децата: — Няма ти главата! Де си я оставил, де си я забравил? Ванко пръст веднага на челото слага: — Тук ми е главата, върху рамената! Ех бре, че е Ванко, страшен забраванко!

Послушай история, брат! Веднъж пионерски отряд реши и на сбор обяви: — Другари, така не върви. Понякога ставаме груби, а с грубост отрядът ни губи. Излагаме се и това си е. И даде отрядът съгласие: културни обноски от днес! Вежливост — за слава и чест! Надигна се Райко и рече: — Бойкот на обидите вече! — Със всички ви — каза Людмила — ще бъда учтива и мила. — И аз! — Че и аз! — Че и аз — отвръщат й глас подир глас. И чудо се случи тогава! Върви пионер, поздравява: — Прощавайте, добър ден, моля… На стари отстъпва си стола. Усмивки наляво, надясно. И всички си казват — Прекрасно! Но ето веднъж в коридора вежливите почват да спорят. — От вчера аз три пъти вече у нас поздравих с „добър вечер“. — А аз единадесет пъти! — Брей, как ли го сметна умът ти! Отвърна Стоянчо сърдит: — Не ми се перчи бе, чешит! Дойде и на Марето ред: — И аз се усмихвах навред. Но отзвук дочу ученичката: — Я карай си, Маро, количката! — На хората казвах „доброутро!“. — Недей да се периш ма, мутро! А Мара нали е вежлива, им каза: — Говеда такива!

На разцъфнало дръвче кацват славей и врабче. Питам аз едно момче: — Е, кое от тях е славей и кое врабче, внимавай! — Зная — казва ми момчето, — славеят е до врабчето!

Към поточето поех, ех, ех! Там наплисках се с вода, да, да. Чукаше кълвач по бук: чук, чук. Бухане от бухал чух: бух, бух! Пресни ягоди набрах, ах, ах! И се върнах с цял вързоп, хоп, хоп. ЕТО ги, другарю наш, яж, яж.

За някои кое какво е? Ще ти разкажа, чедо мое. За футболистите на двора врата е нашият прозорец. За Христо — рисувач старателен, стената лист е рисувателен. За този, който е страхлив, е котаракът тигър див. За Крум колиба индианска е мамината рокля ланска. За мъничкото му братле е пръстът — захарно петле. За Нонко новата ограда е крепост — с камък я напада. За мързеливите труда е най-голямата беда!

Манчо-анчо е зевзек, събеседник бързорек. Все измислици разправя, със закачките се справя. Питат го: — Отгде така с изподраскани крака? — Горе в облаците бях. — Чак при облаците? Ах! А какво си правил там? — Заек улових голям. — Где е заекът сега? — Той с коса коси снега. — А сеното му къде е? — На земята се белее. — Манчо-анчо, я кажи без измама и лъжи, ходил ли си на театър? — Ходих там и гледах вятър. — Виждал ли си океана? — Виждал съм го цял в буркана! — Имаш ли си калимявка? — С попска шапка ходи чавка. — Чавката какво яде? — Кой каквото й даде: печена вода със сос, пържен камък с магданоз. — Ами ти какво ядеш? — Сладолед, ама горещ! Манчо-анчо, мили братко, хайде нека ти е сладко!

Дядо Бухал снощи жито грухал, та се свили вратните му жили и сегичка го боли главичка, има хрема, свива го корема, но най-страда, дето го пробада два-три пръста отстрани на кръста. Баба Бухла ще натопли тухла — да му пари кокалите стари.

Хвана Меца два щуреца вдигна лапа — ще ги лапа. Хвърлиха се два щуреца, счупиха й два мъдреца, пипнаха я за мъжеца, па извикаха ловеца — да й дере със три ножа дебелата меча кожа. Той одра я, не се мая, па им рече най-накрая: — Мога ли да ви предложа и на вас по малко кожа от любезната госпожа? — Молим да ни извините! — му отвърнаха щурците. — Вий на нея я върнете, че и трябва зиме, лете. И послуша ги ловеца, върна кожата на Меца и завчас я тя облече. И закле се, и зарече да не хапва месо вече, да се храни със тревица, да се пои с водица.

Повея ветрец от чука, довея листец от бука. Намери си го Мецана, проводи бързо покана до трима тънки шивачи — черни бръмбари, рогачи. Дойдоха те при Мецана — да й ушият премяна. Седнаха турски на сянка под една гранка от джанка, три дена пяха и шиха — премяната й ушиха. Пуста премяна зелена — нещо бе лошо скроена. Кога я Меца надяна — много й дълъг сукмана: през три се дола простира, всичкия репей събира.

_— Чук-чук! Де ли се е скрила?_ _Хей, пчелице лекокрила!_ — Кой на портичката чука? Махай се, момче, оттука! _— Моля те, недей ме връща!_ _Дай да видя твойта къща!_ — Надникни, момченце мило, но помни че имам жило! _— Хей, пчелице тъмноглава,_ _кой ти тия питки дава?_ — Меся си ги аз самата от прашеца на цветята. _— Ой, пчелице с дрешки златни,_ _кой ти тоя мед изпрати?_ — Мойта майчица, момченце, ме събужда със звънченце. Аз се вдигам начаса`, па измия се с роса, грабна в миг паничка злата, литна с песен над полята. От горичка на горичка, от градинка на градинка, от цветенце по прашенце, от лехичка по паничка, от полянка по гаванка — тъй минавам си навред сбирам си прашец и мед.

Щурчо вози младата си булка във кола от бобова шушулка. Запрегнал е два охлюва млади, па ги кара през росни ливади, па ги шиба, та изкарват пяна и се носят към Горна поляна. А на Горна поляна зелена от листа е сцена построена. И от всички гори и полета там се сбират младите щурчета — да се хвалят с китните си булки и да свирят на тънки гъдулки, за да видят кое е най свирачът, та на водно конче да го качат и да му дадат за слава велика златна купа от горска иглика.

Звездите свеждат мигли, ветрец играй в нощта и бляскат треперушки по клонки и листа. В нивята и горите се плиска нежен мрак. Спят птички и мушици в легла от мъх и злак. Те тръпнат и сънуват не ги побутвай ти — във всяка гръд, що диша, безкраен свят трепти. Във всяка гръд, люляна от нощния повей, едно сърце незримо светулка и живей. И туй сърце жадува небесен люлчен звън, жадува пресен въздух и мрак, и мир, и сън.

Едно щурченце с тънко вратленце взело да трие свойто носленце, взело да плаче, взело да писка, че няма буйки, че няма ризка. Дочула го е от свойта нива невяста Щурка, майка грижлива, намерила му цветец от дюля, направила му бяла кошуля, откъснала му две теменужки — направила му сини ботушки.

Имало едно време една врана и с това приказката се захвана. Враната си измътила две вранчета със черни глави — и приказката се презполови. Пораснали те, па взели, че отлетели зад далечните върши — и приказката се свърши.

Нощта приспа навред човеците, смири и зайците и меците, и всички мънички души. Прикотка тя дори звездичките, покри им с облаци очичките и ручеите заглуши. Сноват сега едни светулките и люшкат си в нощта качулките, и святкат в сънения мрак, и бдят със жълтите фенерчета — запрени ли са всички зверчета, завито ли е всичко пак. Но щом далеч избий зорницата — то всяка ще си свий свещицата, ще спре под горските липи, па ще си тури за възглавниче издута пъпка от изтравниче и ще въздъхне и заспи.

— Мари, кумице Лисано, де си ранила тъй рано? _— Ходихме, Вълчо, с децата_ _грозде да зобим в лозята._ — Мари, кумице Хитрано, рухото ти е съдрано. _— Миткал си, Вълчо, в тъмите,_ _та ти не видят очите._ — Мари, Лисанке устата, де ти остаха децата? _— Пратих ги, Вълчо, с пъдаря_ _да поразгледат пазаря._ — Лисано, майка юнашка, защо си днес без опашка? _— Скрих я зарана в долапа,_ _да я росата не цапа._

Баба жабка в ракитака цапка, подава си зелената шапка и се моли към голи раздоли: „Повей, повей, о драг, о благ горняк, рони листак, довей ти мраз и сняг — да спре от зрак до мрак това трак-трак на моя враг, босокрак щърколак! Квак-квак-квак!“

Дъжд се лее, гръм ехти и светкавица свисти — блесне, тресне, забумти. А в полето вдига стан едра гъба — дъждобран. И под гъбата смълчани животинки най-отбрани: златнокрилата пчела, дребна мравка с пипала, и калинка, и рогач, и щурец — свирец, играч. Дъжд се лее, гръм ехти. Да вали и да трещи! Те шептят: — Додето спре, ние тук сме си добре! Пее майсторът-щурец: — Тука сме като в дворец! Малко тясно ни е — да, но не ни вали дъжда, а на сушина стоим и от дъжд се не боим! Дъжд се лее, гръм ехти, блесне, тресне, забумти… Но отмине ли — тогаз ще настъпи чуден час, слънчице ще заблести и дъга ще затрепти. Ще настане чуден ден — светъл, хубав, прояснен, всичко живо ще разбуди да се труди, да се труди!

Котенца вървели трички — едно братче, две сестрички. Срещнали след десет крачки две мишленца със мустачки. Щом мишленцата се спрели, котенцата онемели и като юнаците скрили се в трънаците.

Катеричка рунтавелка със опашчица-къделка, цял ден тича и не спира, цял ден лешници събира, че когато дойде зима, тя храница да си има.

На зелената морава Баба Марта днес раздава мартенички, мартенички за големи и мънички. Щом дочуха новината, в миг дойдоха от гората Кумчо Вълчо със Лисана, Заю Баю и Мецана. Катеричката добричка, веселата кукувичка, дългоухото магаре — всичките отбор другари. А когато на редици долетяха всички птици, със свойте хубави премени те ги срещнаха засмени. И на всички, и на всички подариха мартенички.

Тръгна ли в зори по ризка, ще достигна онзи край, дето се белее Плиска, дето Дунавът сияй. Все на път под изгрев мирен аз ще чуя засиял как ме вика чак от Пирин еделвайсът разцъфтял. После в пъстрата шевица от метличина и мак ще ме призове Марица, блеснала от бряг до бряг. Бащин край, родино мила, за ръка ме поведи да достигна като Рила най-високите звезди.

Не е велурена играчка, а живо, истинско. Дори се плаши от прахосмукачка, от чайника когато ври. И все поглежда да се скрие — иди го разбери къде: зад шкаф, под маса, зад саксия или зад някое перде. Надничам, търся — где се дяна? Заплаквам. Баба ме теши: — Я гледай — мърдат зад дивана един мустак и две уши! Протегна ли ръка обаче, потъват в някое кюше… Лъжливо заешко мустаче, страхливо заешко уше!

Момчета вдигат врява, започва ден горещ… Каква игра настава — не можеш да я спреш. — Ти гониш! — и се мерна през ранна синева ту русичка, ту черна нестригана глава. Обиден Шаро скача самичък и скимти. — Играй със нас, обаче ще гониш първо ти! — Съгласен съм — ще гоня! Но тъй се разигра, че десет панталона на дънцето съдра.

На заспал се преструвам. Уж не спя, а сънувам. Още малко — ще рипна! Кой ми бузката щипна? Рак ли има в леглото, та ми дърпа ухото? Хоп — отварям очички… Отдъхнете си всички: татко будел момчето и му щипвал ушето. Няма никакви раци — татко боцкал с мустаци.

Шаро буквичките учи, нищо че е малко куче. Той по цели дни чете: кост, месо, салам, кюфте. А учителят се мръщи: — Думи — все едни и същи! Други ако не научиш, чиста двойка ще получиш! И нали е първолаче, Шаро май ще се разплаче. Плахо търси думи нови — във букварчето се рови, рови в книжки и тетрадки: — Другите не са ми сладки!

Най-любимата игричка то се знае, че е жмичка. Но за жмичката любима трябват двама или трима. А кажете как самичка да играя днес на жмичка? Нямам си дори сестричка!

Мушичка си летяла и, без да забележи — не щеш ли — се завряла във паякови мрежи. Уплашила се здраво, но, без да се стъписва, запретнала ръкави и взела да почиства. Прозорците измила. Стопанинът го няма. Тогава тя решила и сготвила за двама. А след това изпрала, дори с прахосмукачка почистила, простряла, омесила погачка. Какво ли ще се случи, щом паякът научи?

Казват, нулата е нищо, но не вярвам аз. Та в пекарницата вижте, дето е до нас. Щом усетя мирис, тичам още отдалече. Нищо ли е? Как обичам печено геврече!

Гледа Заю: пеперуда се премята като луда. Той не може като нея, а пък всичко уж умее. „Виж я, над цветята пъстри везе фигури чевръсти — мисли Заю завистливо. — Да, красиво е, красиво. Всеки знай да се премята, щом не пада на земята.“

„Стопанино, защо все в тая клетка ме държиш? — оплака се едно канарче сладкогласно. — Ела и виж: за мойте песни тук съвсем е тясна!“ „От котката те пазя… Минеш ли през прага, ще скочи, ще те изяде веднага!“ „Стопанино, тогава по-добре ще сториш не мен, а котката в кафеза да затвориш…“

Повикаха веднъж и Коса да реже лозе. „Хайде с нас!“ _„Не мога днеска! Сламки нося,_ _гнездо строя — зает съм аз!“_ Щом ред дойде да се копае: „Ела!“ — повикаха го пак. _„Не мога… Тю, да се не знае!_ _Яйца ще снасям, няма как!“_ „Бре, Косе! — викнаха от пътя — Ще прашим! Да не губим ден!“ _„Ох, нямам време!_ _Днеска мътя,_ _да иде други вместо мен!“_ „Ела да връзваш!“ _„Пилци храня,_ _ще дойда следващия път!“_ „Ей, ще плевим…“ _„Днес гости каня —_ _децата взеха да хвърчат!“_ Щом гроздето узря добре, повикаха го да бере… _„Веднага! Тук съм!_ _Тръгвам, братя!_ _Ей на` — забирам и децата.“_

Под един вековен бук много надалеч от тук, расна гъбичка с калпаче… Често виждах я да плаче. Сърдеше се тя, че всички имат си крака, ръчички. А пък тя седи горката, неподвижна във гората. Но защо ли не минава вече доктор Га тъдява? Казват малките врабчета, че поставял той крачета. Гъбичката спря да плаче — чу наблизо, че се грачи. Начаса` изви снага и съгледа… доктор Га. Докторът се приближи. Каза: „Гъбке, не тъжи“!… Сложи й крачета здрави и ръчички й постави. Па обу й панталонки със презрамчици от клонки, и като помисли малко, име даде й Гъбарко. После чантата затвори и усмихнат заговори: „Имаш си крака и вече стана истинско човече. Ще ти кажа, без да питаш — тъй напразно да не скиташ. Не кради и не лъжи, работи, а не лежи!“ Ала тези думи скромни наш Гъбарко не запомни. След минута полетя между храсти и цветя. Гънка мрежа в храсталака паяк е оплел и чака. Кой на нея ще се хване, кой ли жертва ще му стане? Пиеше му се кръвчица от комар или мушица. Но до неговия храст спря Гъбарко наш след час. Как ще иде надалече? Паяжината му пречи и със палави крачета я разкъса на парчета. Паякът се разяри. Грабна тънък прът дори. А Гъбарко взе да бяга, щом като видя тояга. И се спря, едва когато стигна жабешкото блато. Зърна щъркел сред водата с фотоапарат в ръката. А на гладката тръстика жаба се върти и вика: „Снимай, докато сме двама. Виж, наблизо други няма.“ Щъркът хвърли апарата. Улови я за краката, после цяла я налапа и из блатото зацапа. Щъркът беше зъл и страшен. Бе Гъбарко поизплашен, но когато се свести, почна пак да пакости. Вече беше се стъмнило. Кацнал на дърво изгнило, бухалът бе сбрал мишлета от балкани и полета. Учеха при него те как се пише и чете, но Гъбарко замяука: „Котарак пристигна тука!“ Мишките крака протягат, в миг се впуснаха да бягат към тръстиката висока. И… прекъсна се урока… Сутринта настъпи хлад. Наш Гъбарко сети глад, влезе в ресторант голям. Викна: „Дайте ми да ям!“ — Тук безплатна е храната за работници в гората. Никой теб не те познава. Що работиш ти тъдява? — Аз работник съм — зидар, нося кофи, пълни с вар. — Тъй ли! Е, тогаз седни, от чорбата си хапни! Тъй Гъбарко със измама яде колкото за двама. Но Кълвачът за беда долетя и го видя. Скри се Лъжльо във тревата, но заплете си краката. Те безсилни се извиха и без шум се отлепиха. А нещастникът в тревата плаче: „Да вървя не мога!“ Врабчо каза: „Ей сега ще повикам доктор Га.“ Докторът е тука вече. Той на помощ се притече бързо чантата прерови, сложи пак крачета нови. Беше се ядосал много. На Гъбарко каза строго: „Който лъже — за награда като тебе ще пострада!“ И мушици, и зверчета гледат новите крачета. Доктор Га в гората стара на Гъбарко все се кара: „Гледай, всички ти се чудят. Те отиват да се трудят, ти пък скиташ — сам видях. Най-добре тръгни със тях!“ Ето, Мравката, добрата, хвана Гъбча за ръката. Тръгна бързо и Калинка, сбрала шарена дружинка. Там, где ручеят тече, Сечко едър бор сече. Ей Гъбарко наш, веднага спусна се да му помага. Неуморно със топора удря дънера на бора. Всички гледат с изненада: с грохот борът взе да пада. Стреснаха се пеперуди. Даже Меца се пробуди. Чудят се — какво ли стана, че така кънти Балкана. След това задружно всички дялаха дъски, гредички, и с работния си гост те сковаха хубав мост. Подир моста бързешком, виж, изграждат детски дом. Таралежите със жар мажат къщичката с вар. Труд кипи до късен здрач. Заю-Баю е готвач. Готви пресни зарзавати — зеле, моркови, домати. Катеричката намери орех и се покатери. И доволна — на гърба метна пълната торба. Вижте, в детската градина сбра се цялата дружина. Сред играчки интересни учи приказки и песни. Тъй животните в гората си живеят като братя, в мирен труд текат им дните и са весели, честити. Наш Гъбарко се поправи и краката му са здрави. Доктор Га отново мина и край цъфнала къпина спря Гъбарко и му рече: „Значи, ти не лъжеш вече, даже си труда обикнал и със работата — свикнал. Затова венец в награда теб заслужено са пада.“

Баба Меца е сърдита, че синът й, без да пита, още рано във зори хванал гъстите гори. Тя кого ли не попита меченцето къде скита. Но напразно — не сполучи нийде нищо да научи. А пък Мечо за обед искаше да хапне мед и през стръмните баири тръгнал бе медец да дири. Сред гората на поляна зрее ягодка засмяна. Меченцето щом я зърна, тъй към нея се обърна: — Слушай, ягодке любима, след студена тежка зима имам аз едничка грижа: малко мед да си поближа. — Мед ли искаш, мече сиво? Катеричката игрива цял ден тича и играе, сигурно пчелина знае. Мечето се покатери, къщичката то намери и почука: чук, чук, чук! — Моля, кой живее тук? Катеричката отвори, малък Мечо заговори: — Я кажи ми, за обед де ще найда малко мед? — Аз не зная, мече малко, питай бате си Шишарко. Ето, той е там, насреща, седнал и рендосва нещо! Лакомото малко мече към Шишарко се затече. Отдалече със надежда то започна да нарежда: — Много ми се иска, батко, да си хапна нещо сладко! Знаеш ли в коя долина ще намеря аз пчелина? — Аз не зная, мече малко, питай дядо си Гъбарко. Той е близък мой съсед, знае мястото със мед. — Ей, Гъбарко, добър ден! Моля те, кажи на мен, где ще мога за обед да си близна малко мед? — Мед ли искаш, малко мече? Та пчелина е далече. Но решиш ли — ето на`! — ще ти дам аз тез крила. Минеш ли оназ долина, там наблизо е пчелина! — Ох, Гъбарко, да си жив! — Мечо, ти бъди щастлив! Грабна мечето крилата и се дигна над гората. Радостта му е голяма — по-щастлив от него няма. Щом подхвръкна, всичко живо го загледа завистливо: зайци, бръмбари и птички ахнаха в почуда всички. Даже мишката с мишлето дълго гледа към небето, па въздъхна и си рече: — Виж какво щастливо мече! Подир час в една долина зърна мечето пчелина и към кошерите с мед бързо полетя напред. Но го спря мишок напет, яхнал на велосипед: — Мечо, ти къде тъдява? Сигур имаш кожа здрава… Ала Мечо хич не чува. Без дори да се сбогува, той мишленцето отмина и се втурна към пчелина. Кошер един той отвори, бръкна с лапички отгоре и дограби цяла пита — мед да ближе до насита. Ала стражите във миг вдигнаха се с боен вик: — Вмъкнал се е тук крадец зарад нашия медец! И започна вик и вой: — Бързо тръгвайте на бой! Литнаха безброй пчели със насочени стрели! Меченцето хукна в миг и нададе силен вик: — Оле, мамичко, боли, колко зли са тез пчели! Малък Мечо взе да рита, хвърли медената пита, маха лапички и бяга, ала нищо не помага. От отровните стрелички на задружните пчелички лакомото малко мече като буренце отече. Чак когато в храсталака то се мушна и заплака, цялата войска отмина и прибра се във пчелина. Покрай Мечо този час мина доктор Га тогаз. Прегледа го — що да види! — Мечо целият нажилен. Позасмя се доктор Га и му рече на шега: — Я кажи, какво си яло, та си тъй надебеляло? Чантата отвори бързо с бинт и марля го превърза, със лекарства го намаза и накрая тъй му каза: — Както храбрите войници и работните пчелици пазят своята родина — — кошерите на пчелина. Който на меда посяга, здрав не може да избяга. Виждам, болката е тежка, но това е твоя грешка. Плесна доктор Га крилата, към дома го той изпрати. Мечо върна се във къщи, без назад да се обръща. И за своята вина той написа — ето на`! — тези думи със боички, за да се четат от всички. Думите на доктор Га Мечо помни и сега и не мисли той отново мед да ближе наготово.

Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно! Все се мъча света да обърна, яхнал пръчка, при теб да се върна. Пак в юмручето ръждив петак да скрия, пак със кучето да вдигна олелия, пак с пипер да поръся филия от хляба чер. Детство мое, на ръст едноетажно, детство мое, за мен така е важно щом студено ми стане — да мога да си взема от детския огън. Все се мъча света да обърна, яхнал пръчка, при теб да се върна. Всеки ден по една дяволия да е от мен!

Бяла козичка с черни рогца ходи и дири лоши деца! Дето не мият сутрин лице, боц-боц, боде ги с ляво рогце! Дето не пият чай, млечице, боц-боц, боде ги с дясно рогце! Дето си мушкат пръстче в носа, боц-боц, боде ги с двете рогца! Ходи и дири лоши деца, ходи, боде ги с остри рогца!

— Ах, кой се показва от снежната пазва? — Аз кокиче бяло съм. Ставам веч от сън. — Но защо тъй рано идеш ти засмяно? — Идвам с радостната вест, що чух аз нощес. — Миличко, кажи я! Бързо съобщи я! — Пролет, пролет иде веч и не е далеч!

Зададе се Великдена през вечните поля и празнично нагиздена е цялата земя. Довечера камбаните със радост ще гърмят. Във черква пък събраните молитва ще четат. „Христос Возкресе!“ — в божи храм ще екне в нощен час. „Воистина Возкресе!“ — там ще кажат всички с глас. Нас чакат ни краваите с червените яйца. Великден е, да знаете! Великден е, деца!

Близо сто години са изминали от появата на една тънка книжка със стихотворения, наречена „Детска китка“. Неин автор е Стоян М. Попов или Чичо Стоян — псевдоним, с който той остава в литературата ни за деца и до днес. Съдбата на поета Стоян М. Попов е от най-щастливите — неговите звучни, ведри стихотворения „При мама и при татко“, „Сърдитко“, „Мойто бебе“, „Щъркел шарен дългокрак“ и редица други са познати и обичани от всички поколения български деца вече близо век. Неизменно присъствуват в читанките и поетичните сборници, предават се от родители на деца. Но вероятно малцина от по-новите поколения, които рецитират неговите песни, знаят кой е поетът с това толкова предразполагащо име — Чичо Стоян. Стоян М. Попов е роден в 1865 година в село Дивотино, Софийско. Мечтата на родителите му да отгледат син свещеник го отвежда в семинарията. Там обаче жадният за дела, за активен труд младеж не издържа и напуска, без да е успял да завърши образованието си. Той трябвало сам да осигурява прехраната си и сам да се образова. Младият Стоян М. Попов не се е срамувал от никаква работа и нито за момент не е преставал да чете. Неговото постоянство и любознателност биват възнаградени — скоро Стоян Попов се нарежда сред изтъкнатите за времето културни деятели в страната. Всъщност най-голяма слава, всеобщо признание му донасят детските му стихотворения. Но до тяхната поява, а и след това неуморният културен труженик и гражданин с ярко родолюбиво и социално чувство отдава силите и енергията си и в други области. На първо място в театъра — той е един от най-преданите и най-активни радетели на българския театър в началото на нашия век. Стоян М. Попов организира театрални трупи, сам участвува в представленията като актьор и режисьор. Той е от инициаторите за изграждането на дъсчен театър в Пловдив по време на първото българско изложение. Свързал живота си с една от големите ни актриси от онова време Роза Попова, Стоян М. Попов до края на дните си остава в плен на театралното изкуство. Особено силно е бил привлечен поетът и от историята. Без стабилно образование, но с рядък ентусиазъм и жар той се занимава със сериозни, неизяснени въпроси — например старае се да обясни произхода на българите. И въпреки че повечето от изводите, до които достига Стоян М. Попов, са наивни, заниманията му с въпроси от историята са свидетелство за широтата на неговите интереси, за неизтощимото му родолюбие. Поетът е покорен и от величието на Крали-Марковия епос, от който той издава отделни части. В резултат на увлечението му от историята се появяват и голям брой негови исторически поеми, повести, разкази, легенди. Посветени на големите български ханове и царе, на героични, знаменателни битки, тези творби носят белега на родолюбието, но не се отличават с особени художествени достижения. Стоян М. Попов започва своята поетична дейност със стихотворения за възрастни. Първата му книга „Сбирка стихотворения“ показва силно гражданско чувство, състрадание към тежката съдба на бедните и отрудени хора, както и неизтощимото му трудолюбие. Стоян М. Попов е рядко активен, неуморим — темпераментното му перо създава стихове, поеми, пиеси. И така до момента, в който той открива своето истинско място в поезията, до 1898 година, когато се появява „Детска китка“ — стихосбирка за деца, отпечатана като приложение на популярното детско списание „Звездица“. Големият успех на тази малка по обем книжка поставя началото на една щастлива поетична съдба. Родители и деца, учители посрещат стихотворенията на Стоян М. Попов възторжено. Дори най-взискателният, най-авторитетният поет Пенчо Славейков оценява стиховете му за малките: „… с темите си, както и с лекия си език и тон, стиховете на Чичо Стоян правят впечатление на истински песни за деца.“ Стиховете на Чичо Стоян за малките се явяват във време, когато от христоматиите и читанките са известни творбите на Петко Рачов Славейков, Васил Попович, Иван Вазов и Константин Величков. Началото на поезията за деца е положено от големите майстори на българското слово. Темите в стихотворенията на Чичо Стоян не са непознати — и той открива пред малките си читатели красотата на природата, многообразието на нейните обитатели, споделя детските вълнения, родени от обичта към мама и татко, към любимите кукли и играчки… Този неизменен свят на детството съществува и в творчеството на поетите преди Чичо Стоян, с естествени изменения той присъствува и в днешната ни поезия за деца. Новото, което поетът внася, се състои в начина, по който той представя пред децата света, в тона, с който води разговора си с тях. Без назидание и директни възпитателни интонации и в същото време без изкуствено да се вдетинява, да се старае да „слезе“ до малките, до тяхното световъзприемане и реакции. И ако преодоляването на дидактическия елемент в поезията за деца, проявено най-ярко за първи път в стиховете на Чичо Стоян, е един естествен, постепенен процес, то възможността за естествено, непринудено сливане с мисленето, с въображението и чувствителността на децата е плод на рядък талант. Него притежават малцина — само родените поети за деца. Такъв дар притежава Чичо Стоян — в неговата поезия откриваме погледа на малките с наивността и с наблюдателността им, с дребните им хитрини и откровеността им, с доброто им сърце. Свят жизнерадостен, пълен с действие, динамичен, със свежест на наблюденията, с откривателски пориви. Именно умението на Чичо Стоян да гледа света през детския поглед най-леко освобождава стиховете му от откритата дидактика. Във ведрите песни на този талантлив поет няма друга позиция освен детската — той не поучава, той само предава точно и вярно чувствата на децата, техните „малки“ тревоги и светли радости. Радост от скромната кукла, радост от уюта на бащиния дом, от нежността на майчината ласка, радост от красотата на „подевчицата пролет“ и щедростта на златната есен, от неуморните игри с Шаро и Писана. А немирствата, детските пакости събуждат добродушната усмивка на поета — в стиховете му живее едно закачливо, понякога сърдито, но винаги с добро сърце малко дете („Сърдитко“). Хуморът на Чичо Стоян е ласкав, добронамерен — играта може да се превърне в плач, но той никога не е дълготраен, защото лошото настроение в детството е само миг. Стиховете на Чичо Стоян покоряват с щедростта на настроението, с естествено предадения свят на детските игри, с песенния стих. Издавани многократно в отделни книжки („Залъгалки за дечица малки“, „Чичов дар“, „Чичова книжка“, „Анка и Писанка“), стихотворенията на Чичо Стоян за малките са от най-ценните достижения на детската ни поезия. Те са били пример и за следващите поколения български писатели със своята непринуденост, с искреността си, с обичта, която Чичо Стоян е вложил в тях. Този даровит и сърдечен човек и поет е оставил още едно ярко свидетелство за отдадеността си на малките. Чичо Стоян заедно с един също безкористен деятел в полето на детската ни литература от началото на века — поета Стоян Русев (Дядо Благо) — създават през 1906 г. първото вестниче за деца „Славейче“. То е плод на неизтощимата енергия на Чичо Стоян и на Дядо Благо, резултат на желанието им да създадат на децата повече радост и в същото време да подпомогнат тяхното развитие с помощта на разказчетата, стиховете и разнообразните съобщения. Чичо Стоян и Дядо Благо създават вестниче, на чиито страници читателите получават не само хубави стихове, гатанки, разкази, стихотворения, писани по картинки, но и интересни вести от науката, от живота из далечните краища на света. Повечето от най-популярните стихове на Чичо Стоян са печатани за първи път в „Славейче“. В него двамата поети са публикували и писма на децата читатели, както и техни ранни стихотворения, отговаряли са на многобройните им въпроси, насочвали са тяхното израстване, засилвали са тяхната активност насърчавали са интересите им. Разнообразно, създавано с вкус, с широта, „Славейче“ слага стабилно начало на българския периодичен печат. Творчеството на Чичо Стоян за деца е неизменен спътник на всяко детство. Навремето Ран Босилек писа, че Чичо Стоян притежава три златни ключа, с които отключва детските сърца — чистосърдечност, крилато въображение и светла радост. С тези чародейни ключове той остава верен приятел на всяко ново поколение. Защото детето винаги има нужда от сърдечност, от доброта и ведрост. И от поезия. Божанка Константинова

Нашта Анка и Писанка — колко са красиви! Все доволни, все засмени — колко работливи! Анка сутрина из къщи майци си помага, а Писанка дебне мишки, по коремче ляга… Работата като свършат, Писа щом замяка — на ръцете си я взема малката й кака… па към нея сладки думи галено нарежда, а Писанка сладко мърка и преде без прежда!

Още гола е гората, но свенливо из тревата гледа бялото кокиче, а отгоре пойно птиче, кацнало само-самичко ми подвиква: — Чичко, чичко, чичко, чичко! Аз го питам: — Я, кажи ми кой тук работи с години, кой оре браздите прави и лехите кой направи — украси в полето всичко? То ми рече: — Чичко, чичко, чичко, чичко! — От певците наши мили тази пролет само ти ли, що ни пееш в китна бука — няма ли да дойдат тука и другарите ти птички? То отвърна: — Всички, всички, всички, всички! — В нашите села чудесни, ще ли пак да има песни, ще ли подари небето много жетва на полето за отрудения чичко? То откликна: — Всичко, всичко, всичко, всичко!

_Дядо Мраз._ Вий, дечица, нашта Есен я изпращате със песен, но след нея идвам аз и се казвам Дядо Мраз. Аз съм остър, хапя зле. пръсти, бузи, нос, ушле!… _Децата._ Не плаши ни със преструвки, ний сме с дрешки и обувки. И макар сме още малки, знаем кой кове пързалки, кой за „мечки“ трупа сняг, уж сърдит, пък мил и драг, все се трудиш зарад нас, хубавелко Дядо Мраз!

Трамба-лумба лумба-ба! Петко има веселба! Днеска чичо му Върбан му донесе барабан. Трамба-лумба лумба-ба, ех, че славна веселба!

Ех, ливадо равничка, буйничка и плавничка! Сякаш че е косица меката ти тревица, що я роси росица, що я мие дъждеца, що й реши ветреца с гребена си прашеца, що й пее щуреца и се мъчи с гласеца да надвика сквореца! Ех, ливадо равничка, буйничка и плавничка! Татко клепа косица за меката тревица — и на всяко чук, чук, чук се обажда пъдпъдък. И подвиква: „Пъд-пъдък пъд-пъдък, пъд-пъдък!“

Тя е вече умна птичка — петнеделна ученичка. Крум я учи, наставлява, всеки ден й преподава — да се мъдри и кокори, да се кланя и говори. Но не зная как се случи, че я само туй научи. Оттогава досега казва само: га-га-га!

Лиса гости канеше, гозбица им слагаше: на щъркела в тепсия, на мецана в саксия…

_Осата._ Зу, зу, зу! _Пчелата._ Кой е тука и зузука? _Осата._ Аз, пчелице, аз — ида къмто вас. _Пчелата._ Ти, осице, ти? Как се тъй сети! _Осата._ Ей сегичка, тъй самичка седнала дома, рекох си в ума: Де да ида да ги видя… _Пчелата._ Тъй ли? Бива — да си жива! Но кажи ми, не лъжи ме, обичая, що го зная, дет обичаш да надничаш към съдеца със медеца, да се радваш и покрадваш остави ли, забрави ли? _Осата._ Зън-мън-зън мън… _Пчелата._ Вън-вън! Вън-вън!…

Гъски белогушки, гъски лебедушки, що сте закрякали, що сте заврякали? Не сте ли сити и с вода напити? Не сте ли поспали и дружно летяли? Защо е тоз крякот и викот, и врякот? Млъкнете ми, дружки, бели лебедушки!

Стар мишок се хвали, че котак одрали — да направят багреница на мишата царица.

Играл зайо, играл байо, паднал зайо, ударил се. Ударил се, разплакал се, от играчка — ей ти плачка! Дошла жаба — стара баба; хванала го, вдигнала го. Видели се, засмели се, та от плачка пак играчка!

Нашата квачка крачка по крачка гиздаво ходи, пилета води; залък намира, всички събира… Те пък — за чудо — палаво, лудо тъпчат се, скачат и пак не плачат, че при играчка бива ли плачка?…

Твойта кукличка, сестричке, днес празнува имен ден, и за нея китка с поздрав ще приемеш и от мен! От сърце й пожелавам най-честит живот и благ — и дано й се не счупи ни ръчица, нито крак! Нека винаги я галят все измитички ръце, за да бъде все тъй чисто гладичкото й лице!

Месеците зимни, летни се събрали на съвет — себе си да наименуват, та в света да има ред: Януари, Февруари, Март, четвъртият Април, а пък петият, немирник, във цветя се цял обвил. Та извикали неволно: — Хубавец е! — м, м, м! Миризмата му: ай, ай, ай! И от „м“-то и от „ай“ съчетали име: Май!

Какините пиленца, кът, кът, кът! Ще ви нося, какини, просо всеки път. Я клъвнете, милички, просени зрънца, та да се нагиздите с пъстрички перца, ярчици да станете хубави наглед и да се провикнете от нашия плет: „Кът, кът, кът, кът, кудкудяк, днеска снесох утре — пак, утре — пак, яйчице за хубав дар на нашия господар!“

Лит, калинка, из градинка, през огради и ливади! Лит, калинка, през малинка — път кажи ни, посочи ни през полето за морето!

Все неканен се явява и че иде, знак подава: тънко някак ще засвири и белята сам си дири. — Звън, комарче, гъдуларче, звън, комарче, за шамарче, я до мен се не допирай и без време не умирай, че, комарче, туй шамарче ни е леко, ни е меко — дор ти каже, ще те смаже!

Котаранчо си е умен, па и сладкодумен, ще замърка, ще захърка, ще си каже, без да сбърка: „Мили боже, ех, да може, дето мина, дето стана, тез мишлета с таз Мишана ред по ред да ми застават, мирно чест да ми отдават, аз пък преглед да им правя, ей така — за чест и слава!“

_Лозата._ Мила крушке и сестрице твойте плодове дъхати пълнят цялата градина с най-приятни аромати! _Крушата._ Твоя гроздов сок с наслада виждам, сестро, всеки пие и се радвам, че снага ти окол моя ствол се вие! _Лозата._ Ний подслаждаме живота и на птици, и нахора! А пък виж онези двама, там — тополата и бора!… _Крушата._ Хем безплодни, хем, поглеж ги как надменно се надигат! Сякаш искат с върхове си облаците да достигат!… _Тополата_ (дочула ги). Ей, сестрици, тамо доле, с тез одумки престанете! — Кой отрича, че полезни за живота сте и двете? Вашите заслуги тука се от всекиго признават, ала има други, дето мълком си живота дават: аз във жертва се поднасям заедно с клонете китни, че от мен — една-едничка — правят клечките кибритни! _Борът._ А пък нас за хорски сгради всекидневно ни повалят, та бъдете скромни, дружки — само слабите се хвалят!…

Сърдита е квачката, квачката-бавачката, че й хванах пилето, пилето, най-милото, и го турих в пазва, а то клюнче показва, писка, вика, пиука: „Скрий ме, майко, оттука!“

Ученичка вече се записа Лалка, а пък мен не щяха, че била съм малка! Днес кога ми каза: — Сбогом, моя, сладка, и тръгна в ръцете с молив и тетрадка, толкоз домъчня ми, чак ми се доплака! Що и мен не взеха заедно със кака?

Сладък дъх повява рано от цветята свежи. Ясно слънце откъм изток златен кръг бележи. Ето го, сега ще светне горе на балкана, покривите ще огрее, а после мегдана. Пойни птици ще здрависа от зори, що пеят, и поточетата бистри, тихо що люлеят. Всичко то ще да здрависа, всичко ще подкани, да започне с нови сили, работа да хване.

Кой що ще да каже, ала е кураж, заек да нарами пушка с патронташ. И да тръгне гордо сам като ловец — да оглежда всяка трънка и листец! Сал едно да няма, тъй — не дай си бог — глас да се зачуе от ловджийски рог. Или пък да лавне някакъв палаш!… Мигом му отива целият кураж. Дългата ще хване Зайо изведнаж — ще отхвръкне шапка, пушка, патронташ!…

От училище щом дойде бебчето ще бави, че да може нещо друго майка й да прави. Ако ли е то заспало, в кухнята помага, а пък някога самичка трапезата слага. И това тя всичко върши весела, засмяна, та й всички викат вкъщи — майчина отмяна.

Майстор Сечко рано от сън скочи и си грабна бързо сечивата, да си дяла сребро — мрамор плочи за палати светли на водата. Че и други майстори намери: Дядо Мраз, па и Северняка. Мраз чертае, Северняка мери, а пък Сечко с чуковете трака. Изковава сребърни тавани над реките и над езерата и приветно под покрив покани да почива и да спи водата. Отдалече гледа ги Южняка и с надути бузи се надсмива: — А бре, Сечко, Мразе, Северняко, тримата не струвате ни слива! Че река ли с вас да се поборя, към дворци ви да се поотбия, за два дни ще изпосъборя цялата ви яка майстория.

Гледай в кунката на кака — таз дрънкалка трака-трака! Тя е купена за тебе, мойто мило, сладко бебе! Ха, засмей ми се на кака, трака, трака, трака, трака! А сега пък: дрън, дрън, дрън, заспи ти в сладък сън!

Пустите меци-мецани слезли от върли балкани в нови, момчешки премени, сякаш са селски ергени — долу в селото да идат, сбора, хорото да видят. Хем вървят, хем се подритват хем се самички запитват: — Що ли ще, меци, да стане в селските равни мегдани, ако ни някой усети, че не сме момци напети, а сме си меци-мецани горе от наште балкани?

Вижте мойто малко бебе колко е красиво! То ще стане по-красиво — нека ми е живо! Верка казва, че е имало от картоф главичка. Нека казва, аз игравам с него и самичка!

Дий, дий, конче-вихрогонче, дий, дий, конче от бастонче! Припкай, конче, през полето да отидем там, където във торбица със зобчица ни очаква мама, да пристигнем двама!