Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

I Водата е спокойна, тъмносиня и лодката оставя светла диря. Последния летовник си замина и опустя, затихна манастиря. Сега е морския шум ясен и по-близък, вълната плитко в пясъка разляна, а на скалата, в каменната хижа, рибарската дружина е събрана. Широко и безгрижно е запяла от своя кът, тъй малък и тъй тесен, над хижата минава ято закъсняло, заслушано в рибарската и песен. . . . Морето се размъти, вятър духа, рибарите затегнаха даляни. Ще трябва вече да вървим оттука И лястовиците за път са сбрани. Къде ще идем? Свят широк, далечен, а водната пустиня е безкрайна. И кораба — и той замина вече, като мираж далечен, като тайна. Тъй малки бяха дните ни, тъй къси, изпратиха ни с лодката рибари и ги пое морето във дъха си като деца и братя, и другари.

Роси, роси росица да потече водица, мама да ме мие, баба да ме трие, да ми порасте косата дълга до земята. Вали, вали дъжд, да поникне ръж, жито да сбереме, пита да ядеме, та да пораста голяма, колкото е мама!

В моята устичка предно зъбче няма, паднало самичко, като спахме с мама. Дирим под юргана — де се запиляло? Грабна черна врана зъбчето ми бяло. И сега съм вече щърба-щърбулатка, а пък мама рече: „Пак си много сладка!“

Сънчец ходи из горица, води бебчо за ръчица и го води, и му пее, и го с две ръце люлее. Нани, нани, мойто бебе, таз звездица е за тебе, да ти грее, да ти свети, да пораснеш като цвете…

Унесено се вглеждах в небесата — безброй звезди блестяха там, една сред тях и бледна, и самотна, в миг светна с ярък плам. И ти ли в нея тоя миг погледна, о друже, от далечен край — та погледите наши отразила така да засияй?

Да можех да се дам на всички ветрове по цялата земя, по всички светове, да ме разнасят и да ме развяват, във своя бяг да не престават, от край до края земята три пъти да омотая, в една прегръдка трижди да я стегна, в нея да се всмуча и тайната й вечна да науча, за да ме вземе и длан спокойна сложи на сърце ми. А после — нека ме остави и целия тоя свят да ме забрави самичка някъде като крайпътно камъче, като кълбо, което пада в вечността и се проточва нишка без следа, без тежест, като в сън, а вятър ден и нощ да я развява… 1925

Черна пръст, от теб ли са очите ми, с които те видях? От теб ли са зиниците, през дето мина твоя грях и се запали и заседна в тях? Ето ги, разтворени, не спят и като свещи в себе си горят! Защо фучите, диви ветрове, и пламъка разпалвате в очите? Родната земя ли да не видя как се гърчи в болка и обида? Де сте, четири ангела, що бдяхте от четри края на земята и държахте вихрите в ръце? Отвърнахте зеници и отлетяхте като бели птици! О, нека милионите очи изгаснали, от теб, земя, родени и израснали, да се запалят и горят! И нека смаяни звездите да си кажат: Ах, безумната, далечната Земя! Своя огън не пожалила, свойта гръд сама запалила! 1925

Не искам да съм гост на чужди пир, на края на трапезата да седна — защо ми пречиш, боже, да погледна земята ти надлъж, нашир! Защо си казал: нека бъде тиха и нека е в редицата последна, а мене, виждаш, вихри ме родиха и ето, виждаш, вихър ме размята по двата края на земята. Защо си казал: нека е смирена и нека бъдат стъпките и леки — горят ме твойте огнени пътеки, земята ти от жажда пресушена, небето ти заключено въвеки! Не искам да съм гост на чужди пир, на твоя праг господен нека седна, да бъда там от всички най-подир, да бъда там от всички най-последна. 1925

Зайче дългоушче с беличко кожухче, с алени очички като две карфички, с пухкави две лапки като във чорапки, що толкоз леко–лекичко и си толкоз меко-мекичко и таквоз нетърпеливичко, и таквоз-таквоз страхливичко!

Живота ли шуми посред света безкраен, смъртта със шеметен размах ли пролети — във моето сърце намират отзвук таен и сълзите, и светлите мечти. Че птичка ли запей, и то ще да запее; заплаче ли душа сред хладна самота, и моето сърце със нея ще заплаче. А щом мъгла обвий земята — кат сираче ще затъжи самотно във света.

Моля, кажете не на шега кой нарисува тази дъга? Пъстра, красива… Казвайте кой? Аз или ние, ти или той? Вярно, познахте, в нашия град аз си измислях цвят подир цвят: жълт или розов, син и червен — весел да бъде нашия ден. Гледайте всички — листа му бял цялата пъстра дъга е побрал! Греят боички, греят слънца, скрити до днеска в наште сърца. Моля, кажете не на шега как ще огрее тази дъга всички дечица, всички игри? Кой ще ни каже: „Бройте до три“? Тази дъга е смях и мечта. Нека й кажем: „Излез от листа!“ С ръчички да вдигнем още сега, с ръчички да вдигнем нашта дъга!

Ето вече неделя, захвърлила къделя, не ще баба да преде, нито пие, ни яде! Дядо пуши лулата и си блъска главата, па си баба попита: — Що си, бабо, сърдита? Рипна баба, подскочи и юмруци посочи: — Да ти кажа, де пък, де — баница ми се яде! Разбираш ли, дъртако, омръзна ми, глупако, заран, вечер попара и солена извара!… Сви се дядо ужилен, каза гузно ухилен: — Не ме хокай и съди, какво искаш — ще бъде!… И той грабна торбата, па отиде в махлата и поиска от сърце бяла бучка масълце, чисто брашно пшенично — каквото е прилично, — па го дома занесе. Баба видя, засме се, кат торбата разгърна, тя си дядо прегърна; за бучката масълце целуна го от сърце; па ръкави възпрета и весело зашета — меси баба и пее, та се къща люлее. Като млада подскочи, петурите разточи, бяло масло подмазва, сладко, сладко приказва. Стара снага прекърши, баницата привърши, сладка, мазна, извита. Ех ти, бабо честита!… Да разправям аз не ща как я тури във пещта, с какво сърце дотрая, да я пече до края… Както да е, тъй стана — баницата желана опече се, свърши се, на софрата сложи се, тъй целичка в тавата. Ех ти, бабо благата!… Седна баба засмена до дядови колена, сладко да се нагостят, стига вече да постят. Хапна баба — гореща, хапна дядо — вонеща. Двамата се сгледаха и се люто скараха, за коси се хванаха… Разсърди се, вдигна се и навънка втурна се баницата с тавата, остави им софрата. Баба грабна ръжена, дядо грабна остена и навънка хукнаха, баницата погнаха. Тука, тамо, през двора, зад хамбара, в обора… Баницата извита, уплашена, сърдита, търкаля се и търчи, на комина се качи — гаргите я хванаха, до трошица хапнаха…

Едно време — кой знае кога било, в едно село — кой знай къде било, живял дядо с свойта баба стара в една къща схлупена и проста. Хранели се с леща и попара, за двамата това било доста… Дядо имал два воловци стари, те му били най-верни другари. Нивицата с тях орал си дружно, да изкарва колко му е нужно за две гърла жито и пшеница, да нахрани душа, да го слуша, баба стара да му се не кара… Те имали и една козица с руно бяло, човек да се чуди, един петел — рано да ги буди, две кокошки като две царици, в един възел две скъпи жълтици, едно каче солена сланина, да им служи за цяла година… И живели тия старци харни, един от друг много благодарни. Баба била весела, честита, дядо с нея всекиму се хвалел — на кой пита и на кой не пита. Веднъж баба отишла на сватба, поканена по обичай Божи. Там видяла една булка млада, облечена в чохено контошче, подплатено със лисичи кожи… От душа и баба завидяла. Мисъл черна душа и заяла. Върнала се замислена вкъщи, току ходи и току се мръщи… Дядо гледа, па се чудом чуди: — Бре, какви са, бабо, тез полуди, какви ти се случиха премежди, та навъси старите си вежди?… — Слушай, старче — бабата отвръща, — толкоз годин гледам тая къща, искам сега в старост награда да ми купиш чохено контошче, подплатено със лисичи кожи, да се стегна като булка млада… — Не контошче, а кюрк до петите, като искаш, ще да ти направя — отговаря със готовност дядо и радост му свети във очите, — Какво искаш, дядо ще ти вземе, да се сети за малдото време… Дядо не ще баба да повтаря, ами тича право на пазаря, па развърза две жълтици скъпи, щото трябва всичкото накупи: чоха черна, конци сърма чиста, две-три върви бисерни мъниста. Па повика той майстори знатни, прославени с тия ръце златни, да ушият контошче на баба, да го скроят така, както трябва. Насядаха майсторите знатни, извадика ножиците златни, дваж крояват, трижди мярка мерят, да не сгрешат някъде — треперят. Баба гледа засмяна до уши, от радости работа не върши, гледа, гледа, очи не повдига. Кроят, мерят — чоха не достига… Баба легна като болна вкъщи, току охка и току се мръщи, скубе коса, кърши стари пръсти, бие главата, плаче и се кръсти… Дядо гледа свойта стара баба. На старини туй ли й се пада? Дума даде — назад се не връща, чужди сълзи не ще да поглъща. Па раздели два вола-другари, па отведе един на пазаря. Продаде го за пълна кесия, па отиде във тъмна чершия, купи чоха, колко не достига, назад бяга и дома пристига… — На ти, бабо, чоха и гайтани, контошето сега ще да стане!… Посрещна го баба подмладена, гледа, гледа, па дигна ръжена: — Какво правиш, бре, човече Божи, събери си ума във главата! Ами где ти лисичите кожи, на контошче за топла подплата? — Бре — извика дядо кат ужилен и погледна бабата ухилен, — срам и позор за глава ми бяла, глава пуста вече изкуфяла! Но за прошка, бабо, ще те моля, всичко нек е по твойта воля… Ходи дядо смаяно по двора, току пъшка и гледа в обора — бре, на старост какво сполете го — на яслите един вол останал!… — Какво с него, така и без него, нали сме си сиромаси пусти! — рече дядо, та па се прекръсти. Отвърза го, кротко го подкара, запъти се, че чак на пазара. Продаде го за пълна кесия, па отиде в тъмна чершия, та си купи пушка кремъклия. Обиколи гори и търници, та удари три хитри лисици, та им зема тия златни кожи, чохен контош топло да наложи. Леко стана дяду на душата, отърва се от беля главата. Завърна се успокоен вече а на баба викна отдалече: — Излез, излез, моя бабо харна, Сега вярвам, че си благодарна! Скочи бързо баба подмладена, посрещна го до уши засмена… Па седнаха майсторите знатни, извадиха ножиците златни, дваж крояват, трижди мярка меря, да не сгрешат някъде — треперят… Баба не знай от радост къде е, току шета и току се смее, край терзии загрижено ходи, що да прави, как да им се угоди? Макар да са великите пости, баба наша блажно ще ги гости: с чорба сладка от двете кокошки, от петела със люта яхния. Изпържи им каче със сланина. Продаде си у механи хладни бяла коза за вино червено, па ги черпи със лице засмено. Пости-мости, Господ да прощава, така баба знае, така ги гощава… Два дни шиха майсторите знатни, два дни шиха, три дни вино пиха, та ушиха чохено контошче, да го гледаш: лено — некроено! Облече го нашта стара баба, гледа, гледа, очи си не вярва: заприлича на невяста млада. Улови се хоро да играе, лицето й от радост сияе. Цяло село на хоро приижда, цяло село гледа и завижда. А пък дядо току ходи вкъщи, току пъшка и току се мръщи, току пълни и пали лулата и току се чеше по главата. — Що е, дядо, и защо си тъжен? Да се радваш с мене ти си длъжен! — Нищо, бабо, нищо, поиграй си, честито ти чохено контошче!… Но де ни са два вола работни, къде са ни две скъпи жълтици, две кокошки като две царици, едно каче солена сланина, да се блажим през цялата година? Къде ни е млечната козица с руно бяло — човек да се чуди, шарен петел — рано да ни буди?… Нищо, бабо, нищо, поиграй си! Честито ти чохено контошче! Ще го носиш ти на гладно сърце!…

Тръгнал дядо за Златица, изгубил си ръкавица. Там играла на поляна Малка мишчица Гризана, ръкавичката видяла и на топличко се свряла. Ей го мокър и подплашен тича Зайо от горица. Спира го на пътя прашен дядовата ръкавица. — Кой на топло там се гуши? — пита Зайо дългоуши… — Аз съм мъничка Гризана. Кой си ти, та страх ме хвана? — аз съм Зайо Средногорски, крия се от думи хорски — каза Зайо боязливо и попита предпазливо: — В тая топла ръкавица мир дали ще да намери мойта, плахата душица? — Влез, самичка ми е скучно! — рече Гризла благозвучно. Подир малко иде Лиса. (То без нея що ли бива?) Насред пътя се курдиса и лукаво се подсмива. — Кой е в тая ръкавичка? — пита хитрата кумичка. — Мишка мъничка гризлива тук на топло си почива, Зайо-байо Средногорски, скрит от лоши думи хорски. Ами ваша милост кой е и защо ни безпокои! — Аз съм златната лисица и желая да се стопля в вашта чудна ръкавица. — Влез, макар че сме мнозина, но нали ни си роднина! Тръгна Вълчо от гората по работа към селата. Спира той на пътя прашен — гладен, настървен и страшен. Ръкавичката съглежда, да подуши се навежда, но усеща я, че шава и запитва той тогава: — Чия уплашена душица крий се в тая ръкавица? — Тук на топло си почива мишка мъничка гризлива, Зайо-байо Средногорски, скрит от лоши думи хорски, още нашата кумица, златокожата лисица. ами ваша милост кой е и защо ни безпокои? — Аз съм Вълчо от Балкана, гост желая да ви стана… — Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина! Подир малко всички сещат цяла земя разлюляна — иде рошава Мецана, в ръкавицата надникна и юнашки се провикна: — Чия уплашена душица крий се в тая ръкавица? — Тук на топло си почива мишка мъничка гризлива, Зайо-байо Средногорски, скрит от лоши думи хорски, още нашата кумица, златокожата лисица, Кумчо-вълчо от балкана, гост на нашата покана. Ами ваша милост кой е и за що ни безпокои? — Аз съм рошава Мецана, гост желая да ви стана. — Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина! Събрали се те другарски, разположили се царски и ръкавичката на друма и отворили си дума… Скоро дядо от Златица се завърна да потърси свойта топла ръкавица. Зер, ако я намери, баба с кремък ще я дере… И вървейки, и кашлейки, насред пътя той се спира и душата му примира, сърце му се разтреперва — гледа, гледа и не верва: ръкавичката му шава, миша глава се подава и опашка от лисица, и парченце от ушенце, едно късче кожух мечи, светят остри зъби нечии… — Какво мислиш бре, човече! — дядо сам на себе рече и ръкави си възпрете, и с тоягата удари, и повтори и потрети… Вечерта дома го срещна неговата баба стара: дядо лов с колата кара и засмян дори до уши, той лулата важно пуши…

Кацна бръмбар на трънка и захвана да бръмка. Заслуша го Мушица със примряла душица; слуша, слуша — полетя, буйно хоро завъртя. Надойдоха комари, все ергени, все стари, погледаха играта, хареса им Мухата. Пусти стари ергени — всекиму се дожени!… Кога слънце залезе, кавга страшна излезе: задрънчаха ножове, затрещяха колове… Дочу Паяк кавгата затрептя му душата, тънка мрежа нарами и на лов се накани. Видя бръмбар от трънка. — Паяк, Паяк! — забрънка… Уплаши се Мушица — тая малка душица, остави си играта и забягна в гората. А комари вилнеят, бой се бият, кръв леят. Никой от тях не сети как се Паяк там вести, тънка мрежа долови — до един ги излови.

Едно време — кой знай кога било — в едно царство — кой знай къде било — живял дядо с свойта стара баба. Имали си всичко, що им трябва: къща малка — да подслонят кости, — и армея — за велики пости — шепа леща — за сладка чорбица, — за ошавец — сливици торбица… И живели тия старци харни един от друг много благодарни. Само едно мъчило двоица — бог им не дал за радост дечица. Самички си на света живели, в самотия двама остарели. В самотия проклета във къщи дните текли все едни и същи… Веднъж дядо с своята старуха поизлезли малко на разтуха във гората, да наберат гъби — чорба сладка за уста беззъби. Там намират една стара бука и до нея пиленце писука. Приближават двама предпазливо и съглеждат едно пате диво. И усети дядо състрадание, на ръка го взема със внимание. Гледат — птиче хубаво, красиво, но горкото с едно краче криво. Грейна радост дяду във сърцето и светна му весело лицето: — Ха да вземем туй криво патенце, да го храним наместо детенце! — рече баба със нежно участие, а пък дядо заплака от щастие. И двама с мисъл една и съща върнаха се в старата си къща. Гнездо свиха във едно кьошенце и турнаха малкото патенце… Бог прати им на старост утеха. И доволни те си заживеха във своята стара бедна хижа с една радост и със една грижа — да угаждат на малкото птиче, на тяхното малко хранениче… Един ден дядо се пак нагърби и със баба отиде за гъби. А кога се завърнаха в къщи, гледат — вътре като палат същи: двор, изметен, нареден — градинка, — обед, сложен чисто за дваминка, хляб, омесен, изпечен — мекица, — приготвена лютива чорбица — вред пипала изкусна ръчица… — Бре! — старите смаяни остаха, по съседи да питат тръгнаха, кой е шетал, чия ръка веща тъй нареди и свари им леща? Но от всички тям съседни къщи получиха отговори същи: никой нищо не видял, не знае. Дядо наш се чуди и се мае, а пък баба, събрала три пръсти, току ходи и току се кръсти, обикаля къщното кьошенце и си милва дивото патенце. След ден-два се дядо пак нагърби и със баба отиде за гъби. А кога се пак върнаха в къщи, гледат — вътре като палат същи: двор, изметен, нареден — градинка, — обед, сложен чисто за дваминка, хляб, омесен, изпечен — мекица, — вред пипала изкусна ръчица, а на прага — къделя с вретено, огледалце мъничко строшено… Пак старите смаяни остаха. По съседи да питат тръгнаха, кой е шетал, чия ръка веща тъй нареди и свари им леща? И от всички тям съседни къщи получиха отговори същи: минавайки, днес видели хора, че вървяла със менци през двора мома малка и чудо красива, с едно краче като че ли крива… Дълго време старите мислили и най-после двамата решили да се скрият в стаичката вета и да видят кой така им шета. И ето го дядо зад хамбара. Под водника свря се баба стара. Изкусно се двамата прикрили, зачакали и дъх притаили… Не минало ни много, ни малко, зачуло се писукане жалко. И ето ти сред стаята живо изскочило патенцето криво и отведнъж на мома станало, — от водника менците грабнало да отиде за вода студена… Но изскочи баба умилена. Прегърна го и зарони сълзи. Целуна го по алени бузи. То се дръпна, побягна — горкото — и с писък си потърси леглото. Улови го и дядо тогава, па го милва и го утешава: — Не се плаши, хубавице златна, не попадна ти във къща знатна, но и в нашта колиба пробита ти ще бъдеш гледана, честита. Ще те пазим като дете родно, ще живееш весело, свободно… А момата сълзи си преглъща, с милни думи на дядо отвръща: — Направи ми хурка и вретенце, ще остана за ваше детенце. Слава богу! От хижата вета веч избяга мъката проклета. Като слънце радост я освети, ангел божи сякаш я посети. Дядо не знай от радост къде е. Баба само шета и се смее. От момата очи си не свалят. Угаждат й и току я галят. Купиха й чехли сърмошити и обици златни на ушите, контош чохен, коприна-фистанче, на шията бисерно герданче, по ръкави ситни тютюрмета, на коса й алени лалета, над чело й златни треперушки — да завиждат селските й дружки. Кръстиха я старите Даринка дар от бога, пратен на дваминка. И Даринка, тиха и доволна, живяла си весела, охолна. Цял ден в къщи шетала и пела, на хурката шарена си прела. Или в ръка с малко огледало оглеждала личице си бяло, поправяла златните си къдри и слушала поуките мъдри на двамата старци благодарни — толко мили, грижливи и харни… Една сутрин хубава Даринка седяла си на двора саминка, на главата с алена качулка, на пояса с писаната хурка. Прежда прела на тънко вретено, в краищата златно позлатено… Орляк патки летели в простора. Съгледали Даринка на двора. И викнали те от вие небесен — жално, милно подхванали песен: „Вижте, диви патици, Гривошийка мъничка на момиче станала: на пояс й — хурчица, във ръчица — вретенце. Ха да пуснем перца, да й никнат пак крилца!“ Чу Даринка отсред равни двори. На песента с песен отговори: „Хей ви, диви патици, мои малки сестрици, с вас не искам да бъда! Кат си счупих крачето, не ви смилих сърцето — самичка ме пуснахте и високо литнахте…“ В небесата с писъци жалки изплакаха нейните другарки. По перце й всичките пуснаха и далеко, далеко литнаха. И остана пак сама — самичка тая мома — довчерашна птичка… Като диви патици на ята дойдоха й спомени в душата: за небето синьо и високо, за полето зелено, широко, за рекички, за извори чисти, за езера с брегове тревисти… Та заплака кат малко детенце и захвърли хурка и вретенце — и пак стана на криво патенце, па си литна в ширни небосклони, своите сестри — патици да гони…

Ласто-ласто- ластовичко, със забрадка като Радка, с тънка шийка кат Марийка, научи ме да летя като тебе по света, да предвождам пролетта!… Научи и мене ти на песните си честити, да си весело минавам дните по полята по горите и високо до звездите!

Елате по полята, елате по горите, да чуеме елате на месец май песните! Елате по горите, елате по полята, елате да береме на месец май цветята! От жълтата иглика, от синия синчец елате да увием на месец май венец! Под ясната усмивка на сини небеса елате — нас ни вика на месец май гласа!

Имал дядо бял козел с вити рога, дълга брада — хей такива! Дядо си го обичаше, галено го наричаше какво не! На козела му хрумнало да пошета по гората, да си полюлей брадата — хей така! Вълци сиви го срещнали и въз него се спуснали — хей така! И за дядо що остало във горите пусти, диви? Само две рогчета криви — хей такива!

Съхне земята корава, прашна, жега я мъчи дълга и страшна. Но чу се тътен там, зад балкана — над него облак тъмен застана. Облакът тъмен от жал не чака — земя прегърна, тихо заплака.

Окол село Дрянов лък се появил страшен вълк: кривокрак и едноок, кръвожаден и жесток — въплъщение на злото. Нощно време край селото обикаля, вий зловещо, па, току виж, грабне нещо: кога овен от стадата, кога крава от чардата или някой вол работен на бедняк или имотен; кон пресрещне, свиня, яре или кротичко магаре грабне, скрий се невредим, невидим, неуловим… Но най-чудното — това е (вий ще кажете, лъжа е), че един ловец прочут, цял вмирисан на барут, ведно с пушката го схруска и го глътна на закуска. Изпокриха се овчари по къшли и по кошари, пасищата опустяха, медни звънци занемяха; по зимници, по буджаци, изпокриха се селяци, всеки кожата си брани, никой вече се не кани ни на оран по нивята, ни за дърва по гората. И пред таз беда проклета събра селяните кмета там под ключ във общината и се хвана за главата: — Лошо, братя! Що да правим — от тоз звяр да се избавим? Срам и позор за селото! Малко ли ни е теглото, та и тоя бяс проклети да ни носи толкоз щети! До просия ще да стигнем! Хайде, братя, да се вдигнем с коси, с брадви, с търнокопи, със дървета и със сопи — на смърт звяра да осъдим, или пак да го пропъдим в пусти гори Тилилейски! Стига тоя страх юдейски! Слушат селяните прости, изсъхнали като в пости, глави патили навели, слушат тия думи смели, па се чудят и се маят, що да кажат те не знаят. Всеки си езика глътнал и в потурите си хлътнал — стоят, слушат като неми, схванати от страх големи. Но там в ъгъла на тъмно някой се изкашля шумно и зад схлупената печка се размърда като мечка, взе да сумти, да се чеше, ала кой бе, не личеше. Загледаха всички плахо — там това бе дядо Влахо. Очи вдигнал към тавана, той мънкаво реч захвана: — Неведнъж съм ви заявил, не е вълк това, а дявол, куршум люти го не лови, нито сачми, ни отрови, не го знаеш где се крие, — във гората, чуваш, вие, в същий час пък на полето, виж, изял добиче клето. Най-добре ще бъде, братя, да пратиме във гората попа, вода да освети — кръстът тоя дух проклети надалече ще пропъди. Тъй ви казвам, тъй да бъде! Попът скрит бе зад вратата. Той показа си брадата и извика разтреперан, обладан от страх неверен: — Как! Смилете се бе, братя, сам да ида във гората, где не смей да мине пиле? Че и мен животът мил е! Таз работа оставете, нещо друго измислете! — рече попът, не дорече, думата му се пресече и настръхна му брадата… Навън току зад вратата чу се вълчи вой ужасен, заканителен и страшен! Бъркотия вътре стана, кметът скочи на тавана, писарят във шкафа скри се. Всичко, всичко спотаи се. И сред тоя страх мъртвешки отвън звярът с глас човешки се обади нависоко, кръвожадно и жестоко: — Ако вий сте още живи, чуйте, селяни страхливи! Селото ви ще оставя, пакост няма да ви правя, ако вий се разберете, жива жертва ми дадете — човек някой от селцето, кого иска ви сърцето. Сега аз си заминавам и до утре срок ви давам. Разсъдете, помислете и човека изберете! Времето да не протакам, утре го в гората чакам! Селяните вцепенени, из кьошетата заврени, чуха Вълчо как спокойно и полека, и достойно из селото се извлече и отиде надалече. Пак от ъгъла на тъмно някой се изкашля шумно и зад схлупената печка се размърда като мечка. Пак видяха всички плахо, че се вдигна дядо Влахо. На тояжката опря се, напреде си нещо взря се и спокойно произнесе: — Чуйте що ви съобщавам! За селото жертва ставам — моето тело греховно давам Вълчу доброволно… За какво ми е живота? Изпропил съм си имота. Изгорял съм от ракия, тя ме пие, аз я пия; бабичката — проклетия, все ме бие, все ме хока; в старост вече съм дълбока, нямам нищо да милея — за какво съм да живея? Нека добро да направя, та селото да избавя… Тия думи тъй сърдечни, тъй решителни, човечни, толко ясни и отбрани трогнаха душите сбрани и разплакаха сърцата и завързаха устата. Никой дума не пророни, всеки жежки сълзи рони… Плаче кмета, плаче попа, плаче Станьо Търнокопа, плачат с хълцания шумни и съветниците умни. Текат сълзите обилни, несдържани и неспирни, наводниха общината и преляха през вратата. … Сутринта насред мегдана заби, забумтя тъпана; почна народ да пристига: мъже, жени, дечурлига. Скръбни бяха се притекли, със очи, от плач отекли, първенците на селото, даскалите от школото, да изпратят дядо Влахо, дядо Влахо — сиромаха, доброволно сам отдаден курбан звяру кръвожаден за доброто на селото, за спасение от теглото… Подир малко гледат всите, засмян дори до ушите, дядо Влахо че пристига, шеговито им подмига, па подкара песенчица и заигра ръченица… Баба Кера Влаховица като стара ластовица подир него се люлее, изпраща го и се смее, и на селяните вика: — Отървах се от старика, братя мили; както щете, туй, що казвам, ми простете от душата ми извира; който знае, ме разбира. Много теглих със дъртака, отсега добро ме чака… Селяните нажалени, трогнати и умилени, обиколиха старика. А той весело извика: — Прощавайте, селяния, ха налейте, та да пия зарад вашето спасение и за мое утешение — няма време да се чака, чуйте, Вълчо зъби трака! Още рекъл-недорекъл, зашумя светът притекъл, заподнасяха му всички с менци, стомни и панички люта гроздова ракия, препечена, синджирлия. Дядо Влахо я подема, гълта, пие, дъх поема, благославя и нарежда; всички съдове изрежда и със сърце благодарно пийна си човека харно, па обърна се и рече: — Сполай, братя, стига вече! Сега сбогом и простете и за мен се помолете! … — Ръка целува на попа, па с тояжката затропа и упъти се спокойно и засмяно, и достойно към гората там на края и оттам — навярно в рая… А в гората Вълчо чака, зъби кървави си трака; из гъстака, издълбоко, вперил страшното си око, гледа стареца жестоко как пристигна да загине, как приседна да почине. Звярът страшен вой проточи и пред стареца изскочи, приближи го, помириса, но назади се стъписа — нещо му пресече вкуса и извика със погнуса: — Стой, не мърдай, старо, там, няма, мършо, да те ям и кръвта не ще ти пия, че миришеш на ракия! Душата ми не тровете, младо, крехко ми пратете! Дядо Влахо не приима таз обида непростима и окото му не мигна — той тоягата издигна заканително и грозно и развика се нервозно: — Дума дал си, щеш не щеш, длъжен си да ме ядеш! — И той заплю със презрение Вълчо, зяпнал с остървение… Дъх отровен от ракия като някаква стихия се разнесе над гората и на Вълчо във устата. Той упоен се събори, думица не проговори. Тогаз дядо Влахо стана, тоягата здраво хвана, па удря, удря до пладне, гдето свари, где попадне… После си извади ножа, свлече вълчовата кожа, па преметна я на рамо и пиян, насам-натамо, се упъти към селото, избавено от теглото…

Дойде пролет и насипа цвят по дърве, по полени, разиграха се сърцата — Врабчо рече да се жени. Време хубаво за сватба, вишни бели нацъфтели, щурци свирят непрестанно, гости-славеи запели. Златни мухи хоро вият, пеперуди — ръченици. В гора кукувица кука, гукат сладко гургулици. Небе синьо, въздух пресен, висоти и ширинета… — Ще се женя — писна Врабчо и подскочи триж на плета. На сърце му бе паднала Орешанката мъничка. Като него тя живееше в тръните сама-самичка. Най-напред кога я срещна, той за ягода взема я — тъй мъничка, мила, ситна, тя сърцето му омая. И весело Врабчо кацна на близката трепетлика, Орешанката намери и запя, зачурулика: — Орешанчице мъничка, ха стани ми млада булка, ще те храня ситно просто, ще ти свия златна люлка! Не те искам, Врабчо сиви! Орешанка отговори. — Ти за пакости роден си, за кавги и за раздори! Аз другар съм си избрала Червенушкиния син, по глас, по нрав и по хубост той в гората е един. Червенушко, Червенушко — тя подплашено изписка, где си ти, ела да видиш, Врабчо ме за булка иска! Врабчо нищо не продума, сърдит мина във трънака, скрит от всички тамо свря се и горчиво си поплака. И в душата си закле се Червенушко да погуби, а малката Орешанка до перце да я оскуби… Накрай село във гората, още слънцето не пекна, насъбраха се сватбари, шум от ранно утро екна. Сватба чудна ще да има — птички пъстри на орляци стичат се и чуруликат по зелените букаци. Червенушко — младоженец, млада булка — Орешанка, дърве с гости препълнени, с цветя горската полянка. Славеите — свирци първи, бухалите — тъпанари, роднините хоро скачат, кой как може, кой как свари. Чучулиги — деверите, а кумата — кака сврака, стара сваха — усойката, току вика, току скака. Папунекът — шегаджия — смях им прави, та се пукат, соколите — стражарите, махмузите* току чукат. [* Махмуз (от тур. mahmuz) — шпора, заден нокът у някои птици.] Синигери, неканени, смесиха се, заиграха, скорци бързо прилетяха, напиха се и запяха. Чуха песни, чуха викот и тръгнаха от махлата: Петльо герест, качулати, с кокошката пух-пухната. И тръгнаха с подаръци как е редно, как приляга, Петльо бабин с червейчуга, кмет-синигер с бръмбарляга… Тъй било е, тъй да бъде. — Хайде нека е честито! — и подвикват сватбарите, и подскачат дяволито. Пиха, пяха — пладне стана, дойде време, то се вика, Черешанката пратиха поп Гарвана да повика. Поп Гарван бе стар и мъдър и живееше далеко, Черешанка с поканата къмто него хвръкна леко. — Дядо попе, сватба правим, за венчавката те каня! — Черешанка писна тънко и смирено се покланя. Поп Гарван се вдигна важно и тържествено изграка: — Още вчера бях поканен от кумата кака сврака! Също имам предписане от Орела — стар владика… Да вървиме, Черешанке, дълг пастирски щом ме вика! И във златната карета бързобеги Зайо впрегна, прекръсти се, влезе вътре, даде заповед и седна. Сви ушите Зайо бързи, на път пусна се сърцато, че на сватбата и него дар ще дарят пребогато. С лист от зеле ще го гостят и с оризец шепа още, кума сврака ще го срещне, кожухчето ще му пощи. Тича Зайо бързобеги и ушите току вири, а каретата се носи през долини и баири. А поп Гарван благославя: цвете, дърво и поляна, бяла бреза тръпом-тръпне, млада ела се покланя. Ето скоро приближават, чуват тъпан и цигулка, накрай гора ги посрещат младоженец с млада булка. Червенушко с Орешанка гордо върви, ситно ситни, подире им наредени девери, сватбари китни. Всички спряха се смирено на зелената поляна, с пъстри цветя обсипана, с бяло слънчице заляна. Поп Гарван се поприкашля на средата се изстъпи, важно книгата отвори и… мълчание настъпи. И запя, зачете дълго, триста поклони извърши, сватбари се насълзиха, дърве сведоха си върше. Насекоми из тревата кое де бе, там остана… Попът свърши молитвите, сладкогласна реч захвана: — Хей, сватбари хвърковати, ха сега им честитете! Нек животът да цъфти им, хубав като полско цвете! Завикаха сватбарите, заскачаха да честитят, запискаха, закрякаха, ту отлитат, ту прелитат… Врабчо тайно ги следеше и трепереше от мъка, и сърцето му от завист бие, бие, та се пука. Не изтрая и подскокна, млади клончета разтресе, с писък злобен и закана люти клетви произнесе. Стреснаха се сватбарите, млада булка се изплаши… — Що? — Какво е? — Чудно нещо! — Няма нищо — все сме наши! — Сви се хоро хвърковато под свирните на щурците, забухаха бухалите, песни викнаха скорците. Орешанка ситно ситни, а до нея Червенушко, до тях скача кума сврака и кадънче белогушко. На средата етървите — чучулиги качулаги, лели, стрини, стари свахи, все роднини хвърковати. Най-накрая, като капка роса чиста върху цвете, на булката сестричката ситно ситнеше с нозете. Сива, скромна и мъничка, облечена чисто, чисто — не бе пиле хвърковато, ами бисерно мънисто! И пред тая чужда радост не изтрая Врабчо сиви, сърцето му огорчено изпълниха страшни сили. И сред всички като камък той се пусна отвисоко и в гърдите се удари, и разпери се широко. Припищяха сватбарите и хорото се разтури. Врабчо три пъти подскочи, писна страшно и притури: — Ида аз за отмъщене, да пролея кръв гореща!… Червенушко, юнак ли си, ха излез ми ти насреща! — Тук съм! — викна Червенушко, млада булка той остави, пухне криле ядовито и пред Врабча се изправи. И борба почнаха люта хвърковати горски сина, разпиля се, разхвърча се облак сив от перушина. Настръхнаха сватбарите, страх настана във гората, дърве върхове вдигнаха и прибраха си листата. Млада булка се разписка, перушинките си скуби: — Помощ, помощ, ах, Врабецът Червенушко ще погуби! Всички тръпнат, гледат плахо, работите зле отиват… Стражарите — соколите, ту се мръщят, ту подсмиват. Но изведнъж строг и важен, с глас спокоен и умерен тупна криле и извика мъдро попът — Гарван черен: — Стига, стига, неразумни, тая срамна борба спрете, рода славен хвърковати със кръвта си не петнете! Орешанка има сестра, хубавица като фея. Врабчо храбри, тя те иска, ти за булка вземи нея! Думите му мирни, кротки мир във всички души вляха и борбата прекрати се, и юнаците се спряха. Тогаз сладко се обади, там от близката елхичка на булката Орешанка най-мъничката сестричка: — Врабчо, ти юнак безстрашен, нека господ ме накаже, аз отдавна те обичам, сърце срам го бе да каже! Заскачаха сватбарите завикаха гласовито: — Нова сватба ще да правим, хайде нека е честито! И прегърнаха се братски двамата врази юнаци, и целунаха се с прошка, и станаха баджанаци.

Бабината козица, кротка, добра душица, със брадица юнашка, с напърчена опашка, закривени рогчета и пъргави крачета, веднъж влязла саминка в бабината градинка, утъпкала лехата, опасла й цветята, окършила сливата, джанерката дивата, дето баба береше, сладък ошав вареше… Бабата я завари, бой й хубав удари, козата се докачи и да яде не рачи нито ситни трошици, нито каша от трици. И намери котака, от баба се оплака: — Ах, недрага-немила, веч съм, кото, решила да забягна в гората, да си търся съдбата… Усмихна се котака, па я умно посъди — това да го не бъде: — Недей ходи в гората, ще си найдеш белята, кръвник Вълчо там ходи, денонощно там броди, чужди души той бере, живи кози той дере!… Тупна със крак козата, напърчи си рогата: — Ей, котако, глупако, на Вълча ли ще се дам, туй ще бъде кози срам; остри ми са рогата, бързи ми са краката!… И вечерта козата хвана вече гората, найде трева зелена, найде вода студена, наяде се, напи се и за баба сети се: — Бий ти, бабо гърбава, твойта коза хубава!… Още това не рече, страшен вълк се изпречи, със очи си забляска, със зъби си затряска. Уплаши се козата, забрави си рогата, бързи крака забрави, гласът й се задави. — Гине, бабо гърбава, твойта коза хубава! — през ума й премина… и така си загина. На утрото овчари, двама, трима другари, на горската поляна кръв видяха разляна и две криви рогчета, и четири крачета…

Баба Еленица, от златна Златица, с възелче в кривачка тръгнала при врачка. Стара баба Рада от Клисура града, с сливици сушени във една торбица и гърненце малко с крушова чорбица, дълъг път тръгнала при син у София, земен за топчия… А стрина ви Дивда от Голяма Кривда, с болки в стари плещи, лек тръгна да дири по бани горещи… Едната нагоре, другата надоле, трите се срещнали сред Софийско поле — приятелки стари от млади години и малко роднини. Сред широки друми спрели се на думи, на почивка кратка, на приказка сладка. Че въпроси бързи, че радост, че сълзи, одумки грижовни и случки различни от света лъжовни. — Какво си, що правиш, ожени ли Петко? — Слава богу, тетко!… — Ама ти що чиниш, кума Еленице? — Добре съм, кумице! — Как живееш още? Порасте ли Пенка… вече да те поще? — Чух, че се помина твоята етърва през велики пости? — Е, бог да я прости! — а пък аз тепърва ще ставам свекърва. Разговори сладки и въздишки кратки, смехове и сълзи, отговори бавни и въпроси бързи, и прочее, и прочее, тури многоточие… Беше пролет блага, весела и драга. Мушици бръмчеха, нивите растеха. В зелени ливади пъдпъдък потайно ту кръвне, ту млъкне, ту пак се обади. В гъстите трънаци орляк ситни врабци на сватба се сбрали, свирджии викнали — свирци чуруликат и на хоро викат пеперуди пъстри като вакарелки; цветятя разкрили шарени омбрелки. А нашите баби сред широки друми стоят и приказват тия благи думи — баба Еленица от златна Златица, стара баба Рада от Клисура града и стрина ви Дивда от голяма Кривда… — Мари, ха да ходим! — Е, почакай малко… — Вкъщи е самичък дядо ви Михалко! — Не бързайте толко, чакайте мъничко! — У, не съм питала за кумеца Тричко!… И пак се подмятат разговори нови, едната замлъкне, другата долови, прекъснат, подскачат, унесат се сладко и времето дълго вижда им се кратко… — Хайде още малко! — Хайде още малко! Пролетта измина, дойде лято жарко. Слънце на небето спряло се, та пали. Жътварки в полето със песни тръгнали. По ширни ливади, покрити със цвете, закрачиха мерно косачи напети. В блата и речища, в дълбоки гьолища, на жега, на суша закрякаха жаби… А нашите баби… от сърце и душа, унесени в глуми и във благи думи, стоят и приказват сред широки друми — баба Еленица от златна Златица, стара баба Рада от Клисура града и стрина ви Дивда от Голяма Кривда… — Мари, свахо Радо, забравих да питам за невяста Ниса? — Е, остави, свахо, тя, сирота, лани нали урадиса, свекър и пропи се, мъжът и Никола продаде си вола за лекове пусти. Тяхното какво е — седни, па се кръсти, речи: не дай, Боже, зло да се изпречи! И пак се проточат приказки безкрайни за помен, за сватби, за болки незнайни. — Хайде още малко! — Хайде още малко! Есента прогони това лято жарко… Слана вече падна, попари гората и буря орони и пръсна листата. Над полята пусти с грак зави се врана. Мъгли тъмни, гъсти, покриха Балкана. Ветрове повяха, на зима запяха. Облаци покриха небесата ясни. Почнаха да валят дъждове ужасни. А нашите баби сред широки друми стоят и приказват тия благи думи… — Като че прикапа — рече Еленица. — Това е росица. — Таман ги развърза ето че прибърза, кума Еленице!… — Каква си, кумице!… — Ма не сте ли чули кому се пристана Димова Стана? — На ковача Дени!… — При толкова ергени така се ожени… Пижовата Дона пък в града отиде и стана кокона!… — Пък Дудина Кина така си загина… — Нима се помина? — Не, баща и Тане за пусто имане ожени я силом за Коста Гърбака. И до днеска още проклина го кака!… И пак се занижат приказките сладки, отговори дълги и въпроси кратки, въздишки сърдечни, сълзи скоротечни, усмивки и шепот, и големи тайни, нежности безкрайни… Унисат се трите, блажени, честити — баба Еленица от златна Златица, стара баба Рада от Клисура града и стрина ви Дивда от Голяма Кривда… Като всяко чудо есента премина. Зимата настъпи, времето изстина. Сняг почна да вали на едри парцали, да стели, да трупа и нашите баби тихичко затрупа сред широки друми, унесени сладко в тия благи думи — баба Еленица от златна Златица, стара баба Рада от Клисура града и стрина ви Дивда от Голяма Кривда… Напролет, когато слънце пекне пак и разтопи тихо тоз снежен калпак, бабите що топли сред широки друми, може да ги видим унесени пак в дълги разговори и във благи думи — баба Еленица от златна Златица, стара баба Рада от Клисура града и стрина ви Дивда от Голяма Кривда…

Едно време дядо Господ Свети слязъл бе земята да посети, широм, дължом той да я обиде, как живеят хората да види, дали още така го почитат и закона дали му зачитат. Той стори се на просяк опърпан, с бяла брада и кожух закърпен, в една ръка със икона нова, в друга ръка с тояга дренова. Така Господ Свети, справедливи на почивка спря до едни ниви. Там наблизо момченце игриво пасеше си свойто стадо сиво. Старецът го повика и рече: — Починах си, дете мое, вече, помогни ми, синко, да се вдигна, в град далечен трябва да пристигна. Момченцето стареца подкрепи, докато се на нозе закрепи, па си бръкна в скъсана торбица, та извади хлебец и солчица: — Вземи, дядо — срамежливо рече, ти си пътник, идеш отдалече, похапни си — сили да подкрепиш, че те гледам — едвам-едвам креташ. Господ прие коравия залък от ръцете на момъка малък, па му рече: „Синко, за отплата на ти тая свирчица чудата, да те пази от всяка неволя; а когато засвириш по воля, нищо живо да не се утрае — да се дигне, да се разиграе! Щастие нека тя да ти докара, зет да станеш славен ти на царя!“ Момченцето със радост голема от стареца свирката поема, целува му ръка до три пъти, за града го в посока упъти, па стадото кротичко потири, със новата свирчица засвири… И, о чудо, невидяно чудо — разигра се стадо като лудо, заскачаха кози и овчици, заскачаха мравки и мушици, не страя се сивото магаре, ръченица изкусна удари!… Най-после се момчето умори, то сне свирка чудна от устата, да си малко поеме душата, и отведнъж игра се прекъсна — кой си друсна, хубаво си друсна… А привечер момчето закара сиво стадо в село във кошара, при чешмата застана на спирка, па засвири с чудната си свирка. И щом като свирня се понесе, цяло село в игра се унесе, залюля се хоро чудновато, старо, младо, кьосаво, брадато, здраво, болно, дете пеленаче — всяко тича и всяко подскача… Сне момчето свирка от устата, да си малко поеме душата, и отведнъж игра се прекъсна — кой му друсна, хубаво му друсна! Дядо господ, радостен, доволен, упъти се за града престолен и почука на царьови двори. Сам му царят портите отвори, разсърди се, изгледа го криво и попита тежко, горделиво: — Какво искаш, просяко нахален?… — Късче хлебец, че съм много гладен проговори старецът смирено и погледна царя нажалено. — Я се махай ти, старецо гнъсен! — рече царят мрачен и навъсен и ръка си със закана вдига: — Хляб дори и мен ми не достига!… Обидено Господ се повърна, вдигна ръка и царя прокълна, клетва тежка, страшна, гръмовита: — Дано нивга нямаш ти насита!… Оттогава апетит безмерен доби тоя цар високомерен: яде, яде и не се насища нито с хляб, нито със месища, готвачите не могат да смогнат, със казани манджа да помогнат… Царят яде, яде и тлъстее, от ден на ден расте, дебелее, тронът му го вече не побира, спокойствие нийде не намира, ни да ходи, ни да шава може, що да прави — наказание божие! И той бързо известие даде, по цялото царство той обади: който може да го излекува, да го вдигне на крака да ходи, от тежестта страшна освободи, ще му даде царят за награда дъщеря си, царкинята млада, ще го сложи наследник на трона, ще му даде царската корона. Стекоха се философи стари, надойдоха доктори, знахари, ала никой нищо не помогна, да облекчи цар Шишко не смогна… Една сутрин, зора кога пука, страхливо се на порти почука. Затичаха слуги във позлати, отвориха царските палати и видяха тамо пред вратата момче бедно със свирка в ръката. — Какво търсиш, момко непознати, толкоз рано пред царски палати? — От далечни места аз пътувам, наемам се царя да лекувам. — И слугите с усмивка лукава въведоха момъка тогава… Цар Шишко седеше там на трона неподвижен, тих като икона. Образът му като шопар гоен, коремът му като тулум лоен… А момъкът нищо му не рече, пред него се тихичко изпречи и си наду малката цафара, ръченица изкусна подкара. И отведнъж — невидяно чудо — скокна царят и заигра лудо, понесе се като перо леко, ту подскокне, ту заситни меко, ту подклекне, ту скочи високо, ту ръце си завърти широко. ту плесне, ту викне той чевръсто; пот се сипе от тялото тлъсто, но той скача, не иска да знае и играе, играе, играе… И от игра — три дни и три нощи царят стана мършав като мощи… И момъкът стана зет на царя — тъй се свършва таз приказка стара.

Зима страшна, сняг дебел — всеки се на топло сврел. Вълчо гладен и сърдит скита, вие страховит. Среща Зайо дългоух, гладен и с отпаднал дух. — Де отиваш, Зайо мил, май че си се простудил? — Топъл търся аз шубрак, да се крия, Вълчо драг. — Ела в моята хралупа, инак сняг ще те затрупа. Тръгна Зайо поласкан от любезния Вълчан. Близо гледат там се лута някаква опашка жълта. Зайо трепна и се слиса… — О, не бой се, туй е Лиса! Вълчо рече, не дорече и насреща се изпречи. И към гиздава Лисана той обърна се с покана: — Лисо може, да настинеш, страх ме е да не загинеш! Ела в моята хралупа, инак сняг ще те затрупа! Тръгна Лиса поласкана от любезната покана. Тръгнаха полека трима — дружба стара, неделима. Добри, мили и сърдечни — както в приказките вечни. Но там в царството познато нещо мярна се брадато. От страх Зайо дългоуши потрепера и се сгуши. — Таз гадина пък каква е? — Не плаши се: пръч това е — рече Вълчо и излезна със поканата любезна: — Де отиваш ти, брадати, по тез места непознати? В таквоз време ще изстинеш, може би и да загинеш! — Аз по работа съм своя и от нищо се не боя. Пръчът гордо се изправи и надменно той добави: — Вълк аз търся из балкана, на борба да го поканя. Бил животно той ужасно искам да ми стане ясно. Искам сили да премерим, там, където се намерим. Но какво е вълк — не зная… — Аз ще да те запозная — рече Вълчо, не дорече и му лигата потече; и прибави шеговито, ала малко ядовито: — Ти, с такваз брадичка мила, де се крие твойта сила? Пръчът се изсмя нахално и изрече самохвално: — Ти не гледай ми брадата но ми виж добре рогата! И кажи ми, чия кожа ще изтрай на тез два ножа? Вълчо кърваво засме се — таз обида не понесе. И зъбите си показа, и продума със омраза: — Аз съм тоз, когото търсиш ти с кръвта си да поръсиш. Ха прощавай се с брадата, че да почнеме борбата! Тез приятели известни нек свидетели са честни! И със вой нечут, стръвнишки, скръцна зъби той кръвнишки. И на снежната поляна борба люта се подхвана… . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Тук на разказа е края; какво стана — сам не зная, Пък свидетелите наши таз борба ги зле изплаши. Малко кръв като видяха, тука вече те не бяха. На другий ден рано тамо един ловец минал само. На поляната фатална видял той картина жална. Два рога намерил кози и брадичка… там таквози… Знам, ловците че обичат всичко с лъжи да обкичат. Но туй, макар неприятно, вижда ми се вероятно.

В някое селце планинско, там, в едно кътче градинско една ряпа изпращяла — с един морков си играла. Отстрани пък зелки бели гледали ги и се смели. Но отнейде прелетял заек бързи и не спрял, а подскокнал отведнъж къмто моркова и… дръж! И побягнал към Балкана. Всички чудят се що стана. Срещнали го мишки мали и уплашено викнали: — Бягайте, че иде звер — кървав, страшен кожодер, хала съща през полето, ушите му до небето Села, градове обрал — влачи моркови с чувал! И вдигнала се тревога, олелия дор до бога. Наизскачали гадини от съседните градини: — Бре, що има? Бре, що стана? — Тигър дошъл във бостана!… — Тигър ли? — Видях го, ей! — Не, това бе огнен змей! — Не, това бе хала, хала, там от облака паднала! — Бягайте, лети насам, вика: „Всички ще изям!“ Тъй нададе някой вик, всички се изкриха в миг. А наш Зайо тича, тича, в къщи моркова завлича. Там децата си събрал и гощавка той им дал. И туй страшно приключение им разправил с увлечение.

Расло ми е тънко дърво, тънко дърво, млада елха, сред гората, в планината. Расло ми е на високо, расло ми е на дълбоко, горе стига синьо небе, долу стига земно сърце. На небето бяла звезда, бяла звезда, божа звезда. Па говори млада елха: „Моите сестри накитени с треперушки и свещици от стопани домовити, в топли къщи ясно греят, рой дечица веселеят. Да бих могла аз да грейна от земята до небето, да зарадвам клети деца, клети деца сиротинки, що си нямат топли къщи, топли къщи домовити, що си нямат майка, татко, млада елха да накитят.“ Де я зачу бяла звезда, бяла звезда, божа звезда, спусна стълба — бели лъчи — та ми слезли ангелчета, та ми слезли ситни звезди, накитили младо дърво, затрепкали в тънки клони… И огряла чудна елха, чудна елха, божа елха — от земята до небето — да зарадва клети деца, клети деца сиротинки.

Ние никнем и растем като гъбки в полето. Днес е нашият празник днес е ден на детето! Ако ние сме здрави и сме бодри и сити, вие всички тогава покрай нас сте честити. Но сред нас има бедни, има гладни и болни. С лица скръбни и бледни те поглеждат охолните. Днес за тях помислете! В тези погледи ясни радостта запалете — радостта да не гасне!

__Лястовичката__ — Зад големите морета, в други крайща на земята, зная аз страни, където вечно пролет е и лято. Там растат във лесовете рожкови, фурми, смокини и жълтеят се дървета с портокали, мандарини… Във реките им пенливи има там и крокодили… А дечицата игриви тъмнокожи са и мили. Цяла зима там преминах, но ми много домиля ти — и към твоята родина литнах с дружките крилати. Но по пътя си далечен през моретата солени ний усетихме се вече изгладнели, уморени. В морските води дълбоки кораби големи плават — там, по мачтите високи, ний накацахме тогава. Хранехме се със трохички, от моряците събрани, и достигнахме тъй всички бреговете ви желани. Любовта ме пак упъти към познатата ми стряха — лани тук нали измътих малките си, дето пяха?… В старото гнездо готово ще се настаня аз лесно, лястовичета отново тук ще си отгледам с песни. През прозорчето огряно с чуруликане игриво ще те будим сутрин рано — да си бодро и щастливо.

__Майката:__ — Ще знаеш… Спи сегичка!

__Мравката:__ — Чуй, детенце непознато, днес е топла, златна есен, весел е трудът и лесен, пълна е с храна земята. Днес аз сбирам, за да имам в дни студени, мразовити, в дни под сняг и лед зарити, в дни на дълга, люта зима.

Излез и погледни какви прекрасни дни! — Сред клони разцъфтели са птиченца запели. И всеки млад листец, и всеки бял цветец към слънчицето горе е чашчица разтворил. — Ти родния ни край превърна пак на рай, — ти, чудна, млада, росна, о, пролет цветоносна! По градове, села, добре, добре дошла, царице на цветята, сестрице на децата!

Няма да забравя до дълбока старост, няма да забравя днешната си радост. Имам си другарче — чудно, приказливо — българско букварче, с българско четиво. В Добруджа свободна грейна слънце ново — скъпо, мило, родно — българското слово. — Боже, помогни ни да пораснем здрави, нашата родина вредом да прославим!

Ветре, ветре, я духни облаците прогони, този дъжд студен да спре, слънчицето да изгрей! Над села и равнини да настъпят ясни дни, с лястовичите ята да пристигне пролетта. През прозорци и врати в стаите да долети, спящите деца в зори с ведър лъх да ободри. Хубавите им чела да докосне тя с крила, а заспалите очи да целуне със лъчи. И събудени от сън, да погледнат те навън и да викнат с весел глас: — Пролетта дошла у нас!

Като свърших гимназия, имах три перспективи и доста се колебаех между рисуването, театъра и литературата. Надделя това, че всичките ми приятелки отидоха в университета. Като следвах филология, знаех, че ме чака учителстване.

От морето, планините, от полето и горите, пак в училището всички долетяхме като птички. Ний от слънце сме калени, загорели, зачервени. От зелените дъбрави идем бодри, идем здрави. Ний сме дружни и сговорни, ученици неуморни. Ний сме братя и другари, Ний деца сме на България.

Янко! Янко! Янко! — вика мама ранко. Янко се прозява и не ще да става, на кълбо се свива, презглава завива… Часовете тракат, времето не чака, осем наближава, Янко все не става. За горката мама мъка е голяма — трети път пристига, Янка силом дига и го с плач горката на школото прати. А пък там децата цял час пишат, смятат… Вече звън ще звънне, чак тогава сънен в клас пристига Янко, Янко-мързеланко.

Катеричка-сестричка, с опашчица-метличка, със щръкнали ушички и с очички-стрелички! Що ме плахо погледна и тъй бързо побегна? Дорде само да мигна, ти на върха се вдигна, шишарчици порони, малки птички прогони… Не плаши се от мене и от мойто шумене! Нямам пушка, патрони, няма тебе да гоня. Аз си ходя в гората, с гъбки пълня торбата — да помагам на мама, че съм вече голяма, да ги сготви тя сладко, да си хапнем със татко.

— Скреж ми е косата, скреж ми е брадата. Лед ми са очите, в бял калпак ушите. Сняг ми е кожуха, духна — вятър духа, бяга всичко живо, бяга и се скрива… Сам отговори ми — как е мойто име? — О, познах те аз, ти си — Дядо Мраз!

Сняг засипал вън земята. Зимна вечер свята. Вътре топло. Край елхата шепнат си децата. В миг те млъкват, че зачуват — вънка някой чука: „Чук-чук! Чук-чук!“ — Кой е тук? — От студа ме приберете — моля отворете! — Кой си? Името кажи. Само не лъжи! — Аз съм Щурчо — цигулар, ваш добър другар. Струпаха се на вратата радостни децата: — Гост добре дошъл си наш. Влез! Стопли се! Яж! Влиза Щурчо — гладен, беден, мършав и приведен, но цигулката си носи — милост той не проси. Сгря се, хапна, па я стегна, лъка си обтегна, заизвива кръшна песен, замижа унесен… А децата се разсмяха, викнаха, запяха, за ръце се наловиха и хоро извиха.

Трепкайте, свещици запламтели, бляскайте, звездици сребробели! Пейте вий, камбанки зазвънили, птички, ангелчета лекокрили! Тази нощ е зимна, мразовита, но е тя от всички най-честита, че Христос дошъл е на земята и е той закрилник на децата. — Всяка скръб и радост на детето пада нему право на сърцето. Затова днес пейте вие всички, грейте, детски, весели очички!

Блазе ти, Писано, че не ставаш рано, училище нямаш, уроци не учиш! Само си мяучиш, или спиш на топло, или гониш птички, — пък те галят всички. Не те мият сутрин със вода студена — както мият мене. Твоето кожухче всякога е здраво. Това не е право! Мойте панталони само да се късат, на мен да се въсят!… Да бях и аз котка — да си спя нечуто на мама на скута… Да ми се не карат, „лош“ да ми не казват, да ме не наказват!… Че съм бил животно — туй не е срамотно!

Зимата владее пълновластна, с губер бял е Витоша покрита, в гънките на нейното „Копито“ заблестя вечерницата ясна — сякаш в люлка легна си за сън. Притаи се вятърът навън. Ти защо ми не заспиваш още, мое малко, палаво момиче, мое топло, буднооко птиче? Нека майка ти будува нощем, нека майка ти с тревога бди — сън спокоен спи ми, спи ми ти. Да отминат дните буреносни, да се пръснат облаците тежки, пролет ведра, пролет всечовешка старата планета да докосне — да отвее с бялото крило сянката от нейното чело. Спи, расти ми радостна и яка, че пред тебе дълъг път открит е — пътя неизминат към звездите теб и твоите връстници чака. До вечерницата излети — виж земята ни — зорница — ти. Спи сега спокоен детски сън, аз ще бдя да бъде тихо вън.

Хубав майски дъжд вали с тънки воднички игли над гори и над ливади и над посевите млади. О, вали, вали, дъждец, всяко стръкче и цветец, всяко коренче в земята напоявай, благодатен. Да расте и върже клас, та жетварски весел глас да ечи в полето лятос с благодарност и със радост. Да отвеем есенес едро жито, ръж, овес, да напълним с тях хамбари, да се радват млади, стари. Ти вали, дъждец, вали, мен — овчарче, не жали, аз с овцете ще се сгуша под онази дива круша. Щом тревицата расте, радват се на теб и те, че сено за тях ще има, да се хранят цяла зима.

Пролетнякът сладко свири по гори и по баири. Като свири, сякаш дума в младата зелена шума: — Хей, вий хора, стари, млади, вие, ниви и ливади, вие, зверове и птици, храсти, лесове, тревици, — от презморските палати месец май при вас ме прати да ви кажа много здраве и че няма да се бави — кукувица щом закука днеска-утре, той е тука. Всичко с цвят да се покрие, птичката гнездо да свие, радостна да е земята, здрави, весели — децата!

Пристигна месец май с великденски кравай. Пристъпва по тревата, пристъпва по цветята, небето му очи, косите му — лъчи, над всички се синеят, над всички топло греят. Срещнете го, дечица, размахайте ръчица, запейте от сърце, чукнете се с яйце, кажете на другари, на млади и на стари: — Великден, здрав, червен, за всички и за мен!

Ритай топка, карай лодка, сутрин, вечер на разходка, плувай, карай колела, пущай пъстри хвърчила, конче яхай или пеш в планините горе беж! Вечно пъргав, здрав и чист, аз съм малкият спортист!

„Хай, кокиче за момиче, кукуряка за юнака, минзухари за другари, теменужките за дружките!“ Тъй си стоката предлага, цял ден вика, цял ден бяга, без в уста да сложи залък, цветопродавачът малък. В къщи, болна от неделя, майка му е на постеля. Плаче малкото сестриче и в прозореца наднича. Тази вечер вкъщи трябва рано да се върне с хляба. — Той не мисли за умората, тича и пресреща хората: „Хай, кокиче за момиче, кукуряка за юнака, минзухари за другари, теменужките за дружките!“

Кара Манго мечкаря меца долу в пазаря. Манго удря тупана, скача хоро мецана. Трам-та, трум-та, трум-та-та! Надохождат зяпачи, всеки хвърля петаче. Меца друса гърбица, пълни Манго торбица. Трам-та, трум-та, трум-та-та! Върнаха се в катуна, Манго вдигна кратуна — той се напи, наяде, а на меца не даде! Трам-та, трум-та, трум-та-та! Манго заспа, захърка, меца въже претърка и на носа с халката пак си хвана гората. Трам-та, трум-та, трум-та-та! Стана Манго зарана, гледа — няма мецана… Па си тупна калпака и за меца заплака!

Тази пъстра мартеничка баба ми я върза — за да съм кат лястовичка пъргава и бърза. Както тя е от коприна бяла и червена, да съм цялата година бяла и червена. Лястовичка като видя или щъркел — бърже при трендафила да ида да му я завържа. И да стана аз тогава хубава, голяма, весела, засмяна, здрава, също като мама.

Мили бате, купих снощи мартеничка за войник. Пращам ти я с днешна поща, при писмото в тоя плик. февруари щом измине, на ръката я вържи, та през цялата година да си весел, здрав и жив! Че войникът, татко каза, трябва, да е най-добре. — Границите ни той пази от различни врагове. Ех, дано се върнеш скоро у дома при всички нас! — Твоята сестричка Дора моли Бога всеки час.

На етажерката са наредени с корици жълти, сини и червени любимите ми книги със картини. Не са ли те като лехи в градини? Тук често нова книга — като цвете разцъфва и пъстрее в редовете. Аз всичките прочитам и ги зная, подреждам ги и с радост си мечтая: подир години те, полека-лека, ще станат хубава библиотека… Когато мъничката ми сестричка порасне и постъпи ученичка, подарък с книгите ще й направя — защото аз ще съм голям тогава, за мен ще бъде, татко днес ми рече, голямата библиотека вече!

Най-подир настана край на студа и дъждовете. Ето ясен месец май над земята ни засвети. С тънки слънчеви лъчи той зачука по стъклата и започна да гълчи: — Още ли сте вий в леглата? Малко ли ви беше сън в дългите студени нощи? Всичко живо е навън, само вие спите още. Скочиха децата в миг и на двора изтърчаха. Срещнаха ги с „чик-чирик“ ластовички от стрехата.

Легнаха си в къщи всички и настана тишина. Само мишите главички чакат — будни до една. — Тръгвайте след мене! — викна старият охранен плъх. — Щом във кухнята надникнах, и усетих сладък лъх. Сиренето не покрили мързеливите снахи, а децата наронили по земята куп трохи. Ако бъдем предпазливи, царски ще си хапнем днес — има и сушени сливи, и сланинка, и петмез… Завечеря си богато веселата миша сган и съвсем не чу, когато се промъкна Рамадан. Блеснаха на котарака двата въглена — очи, почна да се чупи, трака, да се писка и цвърчи: Стари мишки и мишлета — майки, внуци и чеда — бягаха те всички, клети, от ужасната беда. А когато всичко стихна и съвзели се едвам, те под ред се преброиха — нямаше го плъха там…

Дядо люлка ми направи от въжета здрави. Погледнете как на нея смело се люлея. Горе, долу, горе — ето — стигам до небето! Гледат и се чудят всички, и деца, и птички. Старата креслива врана, Шаро и Писана викат: „Вижте го героя!“ Люлчице ле, моя!

Додето виждаш, все вода — безкрайно е морето. Така безкрайно се синее над него и небето. В игри по пясъка горещ, минаваха се дните, във лодката, като във люлка, се люшках над вълните. Видях и параходи аз — грамадни и могъщи — с комини, стаи и салони, като големи къщи… Кога порасна аз голям, реших моряк да стана, със своя параход прославен да плавам в океана. Но дотогава има, знам, дванадесет години, а за сега ви дар донесох — два джоба раковини…

— Ах, каква пързалка има, Анче, тази зима! — каза бате със въздишка, уж четеше книжка. И измъкнахме се двама, без да види мама. Ванка, Сашко, Милка, Гого — смях и глъч до бога! Кой с кънките, кой с обуща по леда се спуща. В нашата шейна пък има място за петима. Накачихме се веднага, че денят си бяга и потеглихме лудешки с викове и смешки. Но щом стигнахме до края, как стана, не зная — прекатури се шейната и ний — на земята! Аз ударих си ръката, скъсах си яката. Бате триеше припряно лявото коляно. Сашо здраво си охлузи румените бузи, а раздрана бе на Милка новата престилка. Но пострада клети Гого, види се, най-много: той загуби си калпака и със глас заплака. Сбрахме се пак — плахи, бледи, с болки и повреди… Но след малко се разсмяхме и в шейната бяхме. Карай! Да се наиграем, па макар да знаем, че след днешната пързалка ще ядем тупалка!

Рано рани девойка, Цвето ле, Цвето хубава, навръх цветна Цветница, на изворче за вода. Край изворче стоеше, Цвето ле, Цвето хубава, и водица пиеше едно суро еленче. С рогца вода мътеше, Цвето ле, Цвето хубава, а с очи я бистреше и на Цвета думаше: — Наведи се, девойко, Цвето ле, Цвето хубава, огледай се в извора, да си видиш късмета. — Надвеси се девойка, Цвето ле, Цвето хубава, вдън води я гледаше едно младо юначе!

Къщицата бяла — с весела градинка, цяла разцъфтяла — е като картинка! Мама я подрежда, пей и шета в двора, с радост ме поглежда и ми тъй говори: — Виждаш, сине мили, с труд и пестеливост, дом сме си сградили и сме ний щастливи. Тука ти да раснеш волен и безгрижен, слънчеви и ясни, дните да се нижат…

Обичам те, родино, пролет под накита зелен и с първите цветя наболи през първи слънчев ден. Обичам те, когато лято житата позлати и жетва закипи в полята, и морно дишаш ти. Обичам те, когато есен под бистър небосвод събира плодовете с песен работният народ. Обичам те и зиме — бяла, с дълбоки снегове, когато пак си разцъфтяла, но в снежни цветове, когато, тиха и безбрежна, до своето сърце затопляш с майчината нежност най-малкото зрънце. Обичам те, родино моя, и всеки ден и час готов съм свободата твоя да браня вярно аз!

Откъде сте долетели толкоз чисти, толкоз бели — зимни пеперуди мили — вий, снежинки белокрили? Тъй ли чисто, тъй ли бяло горе е небето цяло и така ли тихо, мирно там валите вий безспирно? През прозореца ви гледам — наваляхте цяла педя. Дървесата и лехите бял цвят китно ги накити! Хора, улици и къщи, сякаш че не са те същите — толкова разхубавели, пременени, чисти, бели… Ех, и аз не мога вече тъй да гледам отдалече! Весел смях и вик се чува — вън децата пак лудуват! — Ида! Ида! Ей сегичка ще си грабна аз шейничката и се вам, снежинки, вричам до довечера да тичам!

Тази нощ несетно в тъмнината навалял е хубав първи сняг. Метнал топла черга на земята, на комина сложил бял калпак. А дръвчетата са клони свели, сякаш пролет е и те цъфтят, и край тях безброй пчелини бели — рой снежинки весело летят. Зимо бяла, гостенко от север, в нашите места добре дошла! Нищо, че студът е твоят девер, а пък бурята — свекърва зла. Ний сме млади, здрави и калени, стегнали сме ски, кънки, шейни — дай ни само ясни дни студени и високи снежни планини!

Дин-дин, дин-дин! — се разнесе зов на сладкоглас певец. Дин-дин, дин-дин, — твойта песен, наш училищен звънец. Ти ни спомняш, че измина разпусът в безгрижни дни, че учебната година днес чрез тебе ни звъни. След двумесечна раздяла ще се събереме пак здрави, бодри, изгорели, край учителя ни драг. И ще почнем с нова сила новите уроци ний — за родината ни мила, за честити бъднини.

Много съм послушна, много съм добричка, много грижи имам — аз съм ученичка! Първите уроци виждат ми се тежки — как да ги науча, без да правя грешки? Четенето лесно, писането лесно, но от таз задача иде ми да плача. О, кога ще стана толкова голяма, че да зная всичко, както знае мама!

Добре дошъл, ти мили Снежко, добре дошъл, ти Белодрешко! Очаквахме те вече всички, с готови ски, кънки, шейнички! Каква ли друга радост има през дългата студена зима? Без тебе всеки бяга вкъщи, седи до печката намръщен… А ти пристигнеш ли, веднага децата се навън разбягат, и става весело и бяло, като че пролет нацъфтяла! — И шумно пуснем ний шейните, заруменеят се страните, студът ни прави бодри, здрави, и тичането ни калява. А вечерта е вкъщи сладък, безкрайно сладък всеки залък, и сякаш в мек ни пух обвива и с песен зимата приспива!…

Още е небето ведро, още грее слънце щедро над лозя и над градини, но си лятото замина. Селянинът благодарен гледа пълните хамбари. Птиците на юг поеха. А земята си облече злато-пурпурната дреха. Есента пристига вече… Майко наша, ти, родино, с туй небе, бездънно синьо, с планините и морето, със горите и полето, Бог дарил те е богато, ний обичаме те свято!

Моята сестричка стана ученичка. Вече не играе — вече всичко знае! Мене не поглежда — чантата нарежда. Никакви игралки — моливи, писалки! Нито даже сладки — книги и тетрадки! Колко съм горкичък, колко съм самичък, как да си играя в тази празна стая?!

Сбогом, високи балкани, върхове, урви, скали, ето застилат ви ранни есенни, тънки мъгли. Сбогом, зелени дъбрави, тихи, прохладни гори, пълни поляни със здравец, който ме кани: — Поспри! Изворче малко, бъбриво, ти, що примамваш ме: — Пий! Колко се сладко почива тука, под тези липи… Стръмно извили пътеки, вие, които отвред викате: — Тръгвай напреко горе към върха, напред! Птички, с които тъй лесно в горския път се върви, щом чуруликате: — С песен свойта умора надвий! Сбогом! Днес нашата смяна тръгва обратно на път. Време учебно настана — чака ни вече трудът.

— Днес е празник, хайде всички ставайте, деца, сега — ще отидем със шейничка на разходка по снега! Дрън-дрън, дрън-дрън! — пеят сладко малките звънчета в хор, и лети шейната гладко в оснежения простор… — Мили татко, най-добър си ти от всичките бащи. — И от всичките, най-бързо нашата шейна лети!

О, добре дошъл отново, щърко мили, ти при нас! Старото гнездо готово чакаше те всеки час. Ний приятели сме стари — всяко лято ти си тук — и обичаш, знам, България, затуй идеш чак от юг. Нещо ще те питам, щърко: — Като идеше насам и над границата хвъркаше, не видя ли татка там? Че замина той с дружината и е там сега на пост — пази нашата родина от неканен, лошав гост. Аз му мартеничка пратих да го пази от беди. Носи ли я на ръката? О, кажи, видя ли ти?

Капят, капят листата, прецъфтяват цветята. Бягат, бягат птичките — ще си идат всичките. Ще останат еднички врабченцата, горкички — да се гушат в стрехите, да обират трохите. Па ще духнат ветрове, ще захванат студове, ще се спуснат и мъгли, дъжд и сняг ще завали. Блазе тогаз томува, който добре зимува — с топли дрехи облечен, край огъня припечен! А в нашата печица няма дръвце — клечица. Дрехите ни изтрити, обущата — пробити. Затуй, Боже, ти кажи лятото да продължи! А зимата — прогони нейде в топлите страни!

Рано духна вятър хладен, рано паднаха мъгли. Сякаш зима се зададе, дни и нощи все вали. Има хора, и нехаят, дъжд ли, студ ли е навън. В топли дрехи, в топли стаи, техният живот е сън… Но за мен, сираче бедно, е небесен дар велик — в есенните дни последни слънчевият ясен лик. Вместо майка, вместо татко, той над мен отгоре бди и ме топли сладко, сладко, и ме пази от беди.

Нека духат ветрове, студ земята да скове! Нека вият бури зли, сняг дълбок да навали! Станах вече аз голям и да се пързалям знам, и не ме е страх от мраз, че съм здрав и силен аз! А защото слушам в час и съм най-прилежен в клас, татко обеща ми мен ски за имения ден. И тогава, виж ме ти, как се по снега лети в хубавите планини, в празничните зимни дни!

В ранно утро се пробуди месец май — художник чуден, — към света погледна хитро, грабна четки и палитра, па започна: шари, шари клони, стръкове, върхари, синори, поля, дъбрави… Нищо, нищо не забрави — и най-тънките тревички, и излюпените птички, пъпчиците, в мъх обвити, и в градините лехите… После махна към земята, в багри цъфнали богата, па засмя се, викна ясно: — Кой рисува по-прекрасно? Срещу таз картина веща нека дойде ми насреща!

Ангели в небето за Христос-детето чудни песни пеят и крила си веят. От крила им бели долу полетели малки перушинки — белите снежинки. И земята цяла, бяла побеляла. — Радват се децата, тупкат им сърцата. С блеснали очички, с пламнали странички, шум до Бога вдигат: — Коледа пристига!

Снежни преспи ни стовари и отмина Януари. С бури, ветрове, мъгли, Февруари превали. Бабо Марто, ти ела и към нас не бивай зла! Чакаме те всички днес — мартенички ни донес, за да бъдем ний засмени, да сме бели и червени — да посрещнем пролетта с песни, птички и цветя.

Ти живота си ни дала и от първия ни час в люлката си ни люляла и си бдяла върху нас. В твоята прегръдка топла раснахме из ден във ден, всеки детски плач и вопъл спираше там усмирен. Ти като орлица мощна с майчиното си крило без почивка, денонощно пазиш ни и днес от зло. За да бъдем ние здрави, силни, пъргави, добри, ти умората забрави, ти се с грижите бори. Да сме предани другари, синове и дъщери, да обичаме България — туй в сърцата ни дари. Затова със обич вечна, майко, ний ще те дарим и горещо, и сърдечно днеска ти благодарим.

Бедната топола мръзне вънка гола! Вятърът орони златните й клони, разпиля листата долу по земята. Вихър я превива, дъжд студен облива, тя стои, горката, с корени в земята. В къщи не живее, с огън се не грее, дрехи си не шие, топъл чай не пие… А за чудо, здрава зимата минава — ни се простудява, ни се разболява, — пролет пък настане ли, по-висока станала!

Всички цвете ме наричат, затова, че ме обичат, ама аз съм си момиче — вижте колко съм голяма! Дето все ми казва мама: — двете незабравки сини — то не са цветя в градини, а са моите очички! — Ето имам и ръчички: дето бутнат, пакост правят и на мира не оставят нито Шаро, ни котака, ни тетрадките на кака… А краченцата ми двечки не признават нийде пречки, — там ще стъпят, де не трябва, — затова ги гони баба… Всички Цвете ме наричат, затова, че ме обичат, но самички вий кажете: има ли такова цвете — със ръчички и крачета?

— Ето на`, порасна, ученик си вече — радостна и горда, мама днес ми рече. Примерен да бъдеш цялата година. Да четеш, да пишеш мирничко на чина. Да не се задяваш с другите дечица. Ще ти давам всяка сутрин по мекица. Всичкото добре е, дето казва мама, но една ме плаши тук беда голяма. Как ще ставам рано сутрин да отивам, като, без да искам, все се поуспивам! Стария будилник трябва да навия — щом като се съмне утре, да забие. Рано да се вдигна, да не закъснея — всички да ме гледат и да ми се смеят…

Ний работни сме пчелици, ставаме в зори — ученички, ученици, братя и сестри. Както златните пчелици смучат сладък мед, тъй и нашите очици гълтат ред след ред. Цял ден мирничко на чина пишем и четем и година след година учим и растем, та донявга ум и сила вкупом да сберем — на родината си мила всичко да дадем.

Край река Марица, в букова горица, кукувица кука — кука на сполука: — Чуйте, вий, овчари, агънца в кошари, рано се вдигнете и на юг тръгнете! Долу край Егея ясно слънце грее, духа топъл вятър, и цъфти земята. Тракия свободна пее песен родна: — Ден Великден днес е, Бог Христос възкресе!

С бял цвят дърветата покрити и цъфнали цветя в лехите. Полъхва лек и ароматен ветрец априлски над земята. Нощта е тиха, топла, ясна — това е пролетта прекрасна! В небето хиляди звездици, край храма хиляди свещици. И храмът цял блести и свети и пълен е с народ несметен. Великденска нощ богомолна! Душа радостна и волна забравя грижи и умора и вдига се в небето горе, където Бог всеблаг царува и всекиму добро дарува, и в хор камбанен звън и песен кънтят, звънят — Христос възкресе!

Станаха рано децата да боядисват яйцата. Мама боите размива, всекиму в канче налива. Любка червената иска, Пешко за синята писка. Гого се вдига на пръсти, жълтата грабна чевръсто. Най-подир за Лиляна само зелена остана. Мама им сложи яйцата и посъветва децата: — Умни и мирни бъдете, дрехите чисти пазете! Но щом тя навънка излезе, дяволът сякаш че влезе: Пешко катурна боята право на Любка в полата. Тя запищя и с яйцето шибна го силно в лицето. Гого при тях се завтече, но си белята навлече — двамата, кой където свари нему яда си стовари. Бутнаха маси, столове, цапаха бузи, носове, викна да плаче Лиляна, цяло в зелено заляна… Мама отвори вратата и що да види горката: изпотрошени яйцата, вапсани цели децата!

Тази касичка чудесна татко ми я подари — да събирам в нея лесно аз спестените пари. Мама, баба, дядо, леля, всички ще ми пущат, знам, всеки празник и неделя по една паричка там. Щом порасна аз голям, те ще бъдат много вече, и тогава — сбогом вам, — ще замина за далече. Ще си купя цепелин да прелитна океана. Само Линдберг ли един? — знаменит и аз да стана! Във Америка ще ида, дето всеки бил богат — всички чудеса да видя в тоя нов и чуден свят. През морета и пустини, ще изходя целий свят, ще се върна след години учен, знатен и богат. И на мама ще разкажа всичко, що съм там видял, в къщи от по сто етажа как съм весело живял. И чудесни армагани ще й донеса безброй: рокли, чанти и колани все от злато и сребро!…

Да бях небе, разгонила бих вече за вас, деца, и облаци, и мраз. Бих ширнала високо и далече заруменялата зора над вас. Накарала бих слънцето отгоре да ви облива с пролетни лъчи — та всякое от вас навън в простора сред въздуха затоплен да търчи. Да бях земя, за вас бих напостлала изпъстрени със цветове лъки, бих с медовина всеки плод наляла, бих позлатила ручеи, реки, накитила бих голите рътлини, създала бих в градини, лесове за вас да пеят в утрините сини незнайни птици с дивни гласове. Да бях море, вълните бих смирила до най-голямата дълбочина, бих впрегнала безкрайната им сила, в юздите на сребристата луна — да не препускат бурни, белогриви, а да полегнат кротки и добри — та вие да отплувате щастливи към кръгозора в алени зори.

__Детето__ Не плаши ме, бабо Зимо, и във тебе радост има. Ами славните пързалки за нас, палавците малки? Хайде, дайте си ръцете — аз обичам ви и двете. Пролет ли е, или зима, радост за децата има!

Ще се вдигна на пръсти, ще протегна ръчичките — да достигна в небето звездичките. Да ги пипна, да видя — дали те са свещички, или хиляди светли очички. Вятър духа — не гаснат, цяла нощ не заспиват, а от слънцето бърже се скриват. Где отиват, не зная, цяла нощ се чудя и от чудене сутрин се будя.

Имам десет братя — мънички джуджета, скромни и послушни, пъргави, напети. При игри ми служат; в тръни се завират, топката ми търсят, леко я намират. Сутрин ме обличат, мият ми лицето, слагат ми закуска десетте джуджета. Уча ли урока, книгата ми дават, не стоят на мира, но не ми додяват. Вечер ме събличат, топло ми постелят, даже и в леглото с мен не се разделят!

Буквичките вече уча и дори да сричам знам. Затова не ми е скучно вкъщи, щом остана сам. Вземам книжката и ето — в стаята ми идват пак седем весели джуджета, огнен змей и млад юнак. Азбуката вече зная! Мога книжки да чета! Най-голямата магия съм научил на света!

Светъл ручей е отключил палави води. Звънко чука вън капчука — песничка реди. Бягат вече луди хали чак накрай света. — Бабо Марто, не видя ли? Идва Пролетта! И да духаш, и да вееш, и да сипеш сняг, Слънчо като се засмее, ще ни сгрее пак! Сняг да сипнеш на парцали — става пак вода! — Бабо Марто, не позна ли? Идва Пролетта! Весел вятър пак подмята слънчева шега. И с шегата си крилата разтопи снега. Даже Слънчо ме погали, с много топлота. — Бабо Марто, ти разбра ли? Тук е Пролетта!

Костенурката Драгана тая сутрин рано стана да потърси из тревите разни билки лековити, че за всяка болка знае тя и билката коя е. Болно гърло или рана костенурката Драгана със мехлемче ще намаже, ще превърже и ще каже: „Здрави тичайте сърнички, здрави пейте, пойни птички! Щом сте здрави, е засмяна костенурката Драгана.“

Хей, Вятърко, нали не си човече? Защо ми грабна шарената ризка и в тази жега даже я облече? Ти да приличаш на момче ли искаш? Не си подхвърляй новата ми шапка! Една нали ми грабна и избяга. А тази сутринта я купи татко. Върни ми я! Върни ми я веднага! Какъв си смешен! Махаш със ръкави и нещо сочиш в клоните. Ах, ето — там старата ми шапка си поставил и в нея свили са гнездо врабчета. И новата ми шапка искаш също да заплетеш високо във клонака. Но щом за птичките е цяла къща, аз ще ти дам и шапката на кака!

Там, край океана, кака пак застана. Трети път ме вика за обяд: — Хайде, капитане! Идвай, капитане! Връщай вече кораба назад! Корабът се клати. Дебнат ме пирати и опасни рифове стърчат. Вятърът ме брули, стрелкат се акули, но обратно тръгвам аз на път. Кака ми се смее: — Хей, братле, къде е твоят необятен океан? В локвата на пътя книжен кораб бута мъничък, измокрен капитан.

Кой в горичката се мае на гърба с къщурка? Отговора всеки знае — баба Костенурка. Но не щеш ли, тя се спъна, тупна във дерето със гърбина към земята и с крака в небето. Зърнаха от клонест дъб две палави врабчета как обърната на гръб маха със крачета. Литнаха Чирик и Чик кой където свари и на врабешки език викаха другари. Чу ги Зайко и насам хукна на прибежки, а след него — ей го там, тича Ежко Бежко. Преобърнаха добрата баба Костенурка и отново се заклати старата къщурка. Кой в беда ръка протяга? Според мен излиза, че помага ти веднага, който е наблизо.

Локвата дали хитрува? На ленива се преструва, а тъй бързо отпътува! Вчера спеше в тази яма, беше толкова голяма, а пък вижте, днес я няма. Слънцето с усмивка ясна каза й, че е прекрасна и без нея ще угасне и забрави за шегата. А от ласката му сгрята, тя политна над земята. Изведнъж — каква промяна! Облаче прекрасно стана със дантелена премяна.

Бурята насред гората, спря, приседна на тревата и започна да пресмята: „Днес обрулих оня орех, куп пране в калта съборих и… какво ли още сторих? Ех, преди по-млада бях и където се явях, винаги вселявах страх. С рев връхлитах над селата, керемидите премятах и ги чупех на земята. Остарявам ли? Не знам. Ала вече ме е срам, че полюшвам се едвам. Че онуй момче в полето вместо да го бутна — ето — аз… помилвах му лицето.“

_Една_ писана реши този път на закуска. _Две_ сиви-страхливи мишлета да схруска. _Три_ квачки веднага повикаха охраната. _Четири_ петлета на поста си застанаха. _Пет_ зайчета вратата на зайчарника залостиха. _Шест_ палави козлета рогцата си наостриха. _Седем_ прасенца квикнаха: „Маца приближава!“ _Осем_ гъски глупави питаха: „Какво става?“ _Девет_ храбри врабци зацвъртяха: „Дръжте я!“ _Десет_ кучета подгониха Маца покрай къщата. _Девет_ врабци гордо се пъчеха и прегръщаха. _Осем_ гъски не разбраха какво става край тях. _Седем_ прасенца в локвата се търкаляха от смях. _Шест_ козлета сведоха рогца да я намушат. _Пет_ зайчета я целеха с моркови и круши. _Четири_ петлета с песен за бой се строиха. _Три_ квачки под крилата си пиленцата скриха. _Две_ мишлета побягнаха бързо към тавана. _Една_ писана и този път гладна си остана.

Мойто малко братче вкъщи на сапунчето се мръщи. Мръсните ръчички крие, не обича да се мие. Все му казвам: — Запомни ти, че децата неумити малкото сапунче пази от микроби и зарази. Сапунисай си ръцете. Не едната, а и двете. На микробите тогава във очите залютява. Щом им залюти, веднага те от тебе ще избягат. Хайде, вместо да се криеш, като мен да се умиеш!