Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Ежко боцка с иглите си сръчно и на Вълчо това обяснява: — Имам страшно голяма поръчка. Много дълго все нея ще правя. Ако беше дошъл преди два дни, бих закърпил и твойте ботуши. Знам, че нощите станаха хладни, но пък работа имам до гуша! Виж, стоножката даде при мен сто обувчици все за поправка. Ако кърпя по пет всеки ден, двайсет дни са ми те занимавка. Обещал съм й, Вълчо, понеже е със крачета такива изнежени, че измръзват й вече в сланата. А на теб са ти груби краката. И са свикнали. Знам, че и лани в снега ходи с ботуши съдрани.

Сякаш пожар в избухнал в гората! Слънцето мята стрели по листата. Трепкат те — жълти, оранжеви, алени… Всички дървета са факли запалени. Тича тревожен, с вода натоварен, облак огромен, противопожарен. Сипва, излива, не жали водата, но от дъжда не угасват листата. Вятърът казва: — Нима не е ясно? Няма пожарът без мен да угасне! Три дни без отдих в гората се мята — всички листа повали на земята. Тогава по мократа огнена шума една нестинарка така затанцува, че който я зърна, притихна унесен. В гората танцуваше Златната есен.

_Един_ хищен ястреб над полето се вие. _Две_ гущерчета няма къде да се скрият. _Три_ костенурки си прибират в коруби главите. _Четири_ гълъба в плашилото от страх се заплитат. _Пет_ таралежа към ястреба си перчат бодлите. _Шест_ къртици в земята се заравят сърдити. _Седем_ плахи агънца наоколо тичат. _Осем_ скрити зайчета от храста надничат. _Девет_ полски мишока си приготвят прашки. _Десет_ щурци пеят за тях песни юнашки. _Девет_ мишока ги слушат и вирят опашки. _Осем_ зайци се готвят да се сражават. _Седем_ агънца покрай плашилото се стаяват. _Шест_ къртици под земята за новини се ослушват. _Пет_ таралежа на плашилото в панталона се мушват. _Четири_ гълъба високо му размахват ръкавите. _Три_ костенурки елека му кърпен развяват. _Две_ гущерчета шапката му клатят заканително. _Един_ ястреб уплашен далече отлита.

_— Гущерко, защо си натъжен?_ — Ами виж ме колко съм зелен! Аз отдавна съм установил, че съм всъщност малък крокодил. И на моя братовчед край Нил писах писъмце едно — да знае, че сме братовчеди. Но това е най-големият проблем. Не знам как писмото да изпратя там. _— Щъркелите стягат се за път._ _Точно в Африка ще отлетят._ — Знам. Навярно край реката Нил ще срещнат братовчеда крокодил. Но как да дам писмото си на тях? От клюновете дълги ме е страх! Ще литнат без писмото ми. Така че повярвай ми, направо ми се плаче!

Имам две ръчички с пръстчета подвижни. Като мен мънички, като мен безгрижни. Слушат ме за всичко, но какво им стана вчера, щом поисках сладко от буркана? Палчето ми рече: — Мама щом го сложи толкова далече, значи, че не може. — Стига си ни пъхал в разните буркани! — викна Показалчо и ми се закани. Средният добави: — Ти си лакомия! После ще забравиш пак да ни умиеш. Много възмутен, Безименният даже думичка за мен не можа да каже. Единствено кутрето към сладкото посегна. Затуй не се сърдете, че най-обичам него!

Триста шарени петлета впрегна в своята карета и сред пух и перушина Есента оттука мина. Вятърът раздуха леко перушинките далеко — златни, огнени, ръждиви… Хем вълшебни, хем красиви! Разпиля ги по тревата, по дърветата в гората и вълшебните боички бързо оцветиха всички.

_Щом_ духне южнякът, по всички дръвчета разцъфват цветя като в сън. _Щом_ цъфнат цветята, със боси крачета играем отново навън. _Щом_ почнат игрите, на поход далечен планинският връх ни зове. _Щом_ той ни повика, стопени са вече дълбоките му снегове. _Щом_ сняг не остане, долитат рой птички и слънцето стопля света. _Щом_ плисне то своята ласка над всички, при нас идва пак пролетта.

Среднощ даже вятър не духа, а спи, сгушен нейде в клонака. Видя само старият Бухал прозорче да свети сред мрака. Умислил се, малкият Ежко из стаята крачи объркан, въздиша дълбоко и тежко и с лапка нослето си търка. _— Какво се а случило, Ежко?_ _Кажи ми. Съвет ще ти дам._ — Ох, Бухале, тъй ми е тежко, че ни една буква не знам. До днес и без надписи знаех къде си е моето жилище. Но как ще открия коя е табелката с надпис „Училище“? _— Ти утре си в първи клас? Никак_ _не се притеснявай, момче!_ _Отрано натам ще те вика_ _едно сладкогласо звънче._

Дядо, ти недей ме спира! Ще напазарувам сам. Вече съм голям и знам да изваждам и събирам. Продавачът ми подбира зрели крушки килограм. Грабвам пликчето оттам и веднага се прибирам. А пък дядо ми се смее. Казва ми да ги изям и че щял да купи сам крушките за полилея.

Мама гледа от вратата как навън угрижен тичам, нещо търся из цветята и под храстите надничам. — Мамо, въгленче в тревата светеше нощес, а днес, гледам, няма изгорено. Всичко си е пак зелено. Светлинката му прекрасна от росата ли угасна? Вятър ли го скри в шушулка? Въгленче ли бе? — Светулка!

Слънцето гори земята, сипе жар върху полята и на сянка в туй мъртвило всичко живо се е скрило. — Бабо Мецо, съблечи се. Във водата разхлади се. А когато пак задуха, ще си облечеш кожуха. Баба Меца отговаря: — Аз съм стара, много стара. Недовиждам със очите. Късогледи са горките. Някъде ще го оставя, после де е, ще забравя и като не го намеря, в студовете ще треперя. Тъй че ще си ходя с него, даже да е страшна жега.

Жабчета зелени скачат из ливади. Квакат нощ и ден в локвички и вади. Пролет е дошла. Песни сто подхващат. Тая зима зла надалеч изпращат. Жабчета зелени, скривайте се вече! Идва тук след ден щъркът от далече. Сърди ви се май, дето му се смеете, че е птица той, а пък вие пеете!

Под здравата черупка бяла то цяла зима беше спало. А бърза днес да се излюпи, черупката си да разчупи. И пее със гласче звънливо: — Хей, вижте колко съм игриво! Но не е птичка сладкопойна! И гущерче не е! От свойта черупка леден изскочи едно пробудено поточе.

Кукуригу, петльо! Утре рано ти, слънце щом изгрей радостно запей и ме разбуди! Кукуригу, петльо! Гледай във леглото да не се успим — трябва на школото рано да вървим!

Ето двама музиканти: Петко и Стоян; Петко свири със тръбата, Стоян думка с барабан. Цял ден ходят из махлата, дигат непрестанно шум: Петко свири: Ду-ду-ду! Стоян думка: Дум-дум-дум!

„Мацо, мацо, де така ходиш с четири крака?“ — Ходя, ходя в тъмнина, диря мишки за храна. Гледам мишленце да хвана — гладни рожби да нахраня. „Мацо, мацо, зла си ти! Слушай — по-добра бъди.“ — Не, аз мишките не жаля, че те гризят кашкавала и луканките, и хляба… затуй котка в къщи трябва!

В горите, в горите, в горите зелени, ах, знам — тъй много цветя има там, къпинки и дренки, и гъбки червени, и птички, и песни, и ягоди пресни — тъй много, тъй много са там! Вървете да идем, да идем! Вървете — Ура! В зелената хладна гора… И там до насита цветя вий берете и черни къпини, и сладки малини — в зелената хладна гора!

Бяла зима се навъсила, бял снежец навън поръсила: на козата до коленцата, на кутрето до ушенцата, на петлетата до гушките, на Калинчо до ботушките.

У дома часовник трака с лъскави стрелчици: „Тик-так, тики-така, ставайте дечица!“ Две момченца подранили плискат се с водица. „Тик-так, хайде мили, ставайте, дечица!“

Грейне ли слънчице ясно на прага, аз от леглото се вдигам веднага. Кърпата, четката, грабвам завчас, че ранобудно чавдарче съм аз! Своята масичка бързо подреждам. Жадно очи над читанката свеждам. Новите думички уча на глас, че работливо чавдарче съм аз! Рано ранило звънче ли зазвънка, книжките взимам и хуквам навънка. Радостно весело влизам във клас, че неуморно чавдарче съм аз!

От зори до късна вечер детски смях навред звъни. Тук при нас и там, далече, зад гори и планини. Колко много, колко много са децата по света — като ясните звездици, заблещукали в нощта, като птиченцата горски, като полските цветя. Те по цвят не си приличат, ни по дрешките дори, но смеха щастлив обичат и задружните игри. Те за мир жадуват вечен, да растат във светлини — тук при нас и там, далече зад гори и планини.

Над тополки, над ели ситен сняг вали, вали и рекичката бъбрива в снежен, нежен пух се скрива. През долчини, през била Баба Зима е дошла. Бяла зима ветровита, мило кима и ни пита: — Имате ли вече всички ръкавички и шейнички? А ушанки и ботушки, да ви пазят от вихрушки? Бяла зима ветровита, ту ни кима, ту налита. — Хиу, фиу! — буйно вее. Духа, буха и лудее. — Хайде, палавници малки, направете си пързалки! Ех, че време! Ех, че сняг! Ех, че весел вик и бяг!

Пада здрачът над града. Свършва мачът, свършва, да — с два прозореца улучени, с пет урока ненаучени.

Веднъж насън, смутен ужасно, видя Радойчо куче бясно и оттогава, като ляга, до себе си държи тояга.

Вижте, вижте всички бялото теленце с хитрите очички, с влажното носленце! Давам му тревица сладко да си хруска, а пък то, дечица, тича и ме кюска!

Имам пушка, имам сабя, значи съм голям юнак. Но дали ми вярва баба? Как да й докажа, как? — Я, юначе, от бюфета чашка донеси за чай! — Не, юнак за чай не шета, нещо друго пожелай! Тигър бих могъл да хвана, само искаш ли, кажи! Бабо, бабо, под дивана някой лази и ръмжи! — Ох, юначето на баба, котенцето там играй. Мятай пушка, грабвай сабя и ела да пиеш чай!

Днес е болен Заю. Хвана го ангина. Майка му се чуди от какво настина. Как висулки хрупкал, вчера го видели. Мислел, че това са морковчета бели.

Срещнаха се сред тревите двама пътници сърдити. — Път ми дай, че съм с къщурка! — рече баба Костенурка. — С къщичка и аз съм, скъпа, тъй че няма да отстъпя! — Охлю Бохлю важно каза и рогцата си показа.

Днес при шивача бях на проба и казах да ми сложи десет джоба — да мога, както аз си ща да слагам всякакви неща: Във първия — най-дребните стотинки, във втория — пакетчета с гризинки, във третия — бонбоните и дъвката, в четвъртия — флумастера с калъфката, във петия — пергела с транспортира, във шестия — шест цветни тебешира, във седмия пък — стъклените топчета, във осмия… Да! — скъсаните копчета, в деветия… Хей, да не сторя грешка! В десетия — една бележка: какво съм сложил в новата си дрешка.

Малка мишка със вързоп тръгнала на автостоп. Дава знак, но кой ти спира! Всеки гони по баира. Някой лудо профучава, а пък друг се оправдава: „Вчера взех шофьорска книжка, а сега ще возя мишка!…“ Минали коли дузина, още петдесет, стотина… А на мишката, горката, отмалели й краката. Все пак тя с късмет била, някакъв добряк с кола спрял се, щом му дала знак — бил шофьорът… котарак.

Посред млада горичка пасе бяла козичка. Вълк се мярна в гората, тя го погна с рогата. Подви Вълчо опашка. Бре, че коза юнашка!

Аз съм българче! От татко и от мама се научих тези думи да изричам. С Вазовото слово, с обич най-голяма искам българче да се наричам. Българската реч у мен пулсира жива — изворче бездънно, птица гласовита. Българската реч далеко с мен отива — син простор, звезда зорница, медна пита. Вея българското знаме с трите цвята — в него ми е коренчето на сърцето. В дълъг път поемам с песен недопята, песен — от земята до небето: — Аз съм българче…

От крехката розова пъпка разкошен разцъфва цветът. От малката, първата стъпка започва най-дългият път. От борче разперва се бора. От зрънце — пшеничният клас. Растат и големите хора от малки деца като нас!

ЕДНО момиче, ДВЕ момчета, ТРИ шарени петлета ЧЕТИРИ часа вървяха, ПЕТ панаира видяха, ШЕСТ градове прекосиха, СЕДЕМ юнаци надвиха, в ОСЕМ балкана нощуваха, ДЕВЕТ морета преплуваха стигнаха ДЕСЕТ планети с ДЕСЕТ космични ракети. Спряха се там за обяд, после поеха назад. С ДЕСЕТ космични ракети стигнаха ДЕСЕТ планети, ДЕВЕТ морета преплуваха, в ОСЕМ балкана нощуваха, СЕДЕМ юнаци надвиха, ШЕСТ градове прекосиха, ПЕТ панаира видяха — ЧЕТИРИ часа вървяха ТРИ шарени петлета, ДВЕ момчета, ЕДНО момиче… Хайде след тях да летим, заедно с тях да броим.

Две ръце, останали без сили, кротко лягат да се отморят. … Цял ден зидали са и строили, правили са мостове и път, храбро са пробивали тунели пряко пясъчните планини, пускали са параходи бели в океанските далечини, майсторили са дворци, каквито никой архитект не е създал… А сега отпускат се честито — целите опръскани от кал, тъмни, изподраскани, без сили, с капки бистра пот и златен прах — две ръце, две труженички мили с венички, пулсиращи по тях.

Детство мое първо и последно разлюлява крехко стъбълце. Детство мое, детство ненагледно разтуптява моето сърце. Ставайте момичета, момчета, ясната зора зори за нас! И блести зелената планета, заживяла звездния си час. Детство мое, пъстропера птица, полетяла с песен към света. Детство мое, грейнала зорница, весела усмивка в утринта. Трупат се години мълчаливо, неусетно времето тече, но у мене си остава живо онова усмихнато момче. То насам се вглежда, то ме вика, то се смее с мене с ясен глас, като звънко птиче чурулика и към него сведен пея аз. Дай ми, детство, пролетни градини и небе за поглед вдъхновен. Нека твойто слънце да не стине, и не свършва твоят светъл ден!

— ЕДНО! — ЕДНО момиче сплете през пролетния ден най-хубавото цвете за маминия ден. — ДВЕ! — ДВЕ сестрички с пъстри блузки и с трапчинки в леви бузки веят алени кордели. — Аз съм Ели! — Аз съм Нели! Ха иди, че ги познай. Всички ще сгрешите май! — ТРИ! — ТРИ петлета вик надават. Три петлета се надпяват: — Първият съм между вас. Кукуригу! — Най-звънлив е моят глас. Кукуригу! — Моля, пръв певец съм аз. Кукуригу! Три петлета вик надават. Три петлета се надпяват… — ЧЕТИРИ! — ЧЕТИРИ пътя от път уморени спират на хлад край тополи зелени. Черни и прашни ръце си подават… Смешни и тъжни неща си разправят… — Бре, окъсняваме. — Време е вече. — Чао, братлета. — Отивам далече. С братска прегръдка те се прощават. Четири пътя на път се отправят. — ПЕТ! — ПЕТ момчета имат тайна, тайна сладка и незнайна. Нека почне се ваканция, нека превали дъждът — всяка радио– и телевизионна станция, всички вестници ще загърмят и с един възторжен глас ще разнасят новината: — Пет момчета от Бургас кацнали са на Луната! — ШЕСТ! — ШЕСТ бели коне без седло и юзда от речния вир жадно пият вода. И гледат в реката с почуда и страх, че други коне са дошли като тях — шест бели коне без седло и юзда, от речния вир да отпият вода. — СЕДЕМ! — СЕДЕМ цвята рейна в миг дъгата ненадейна като мост — от равнината та до края на Земята. — ОСЕМ! — ОСЕМ кукли има Цветелина. С осем имена ги тя нарича. Пее им за детската градина. Разсъблича ги и ги облича. А с една-едничка дума само осемте отвръщат: — Мамо, мамо… — ДЕВЕТ! — ДЕВЕТ изворчета — кой ще ги открие? Девет ручейчета — кой ще спре? — Още малки сме, но утре ние вече ще се казваме море. — ДЕСЕТ! — ДЕСЕТ пръстчета работни трудили са се до мрак. Десет пръстчета работни са измайсторили влак. Има той места за всички. Влакът вози без билет. — Аз ще бъда машинистът и ще седна най-отпред. — ЕДИНАДЕСЕТ! — ЕДИНАДЕСЕТ спирки има, додето достигнем до летните морски игри. Автобусът отива натам, към морето. Лети край поляни, реки и гори. Единадесет спирки — селца и градчета — различни по хубост, по име и глас, ни подканят: — Хей, юначни момчета, хей, момичета мили, поспрете при нас! Единадесет пъти въздъхваме ние край къщи, площади, цветя и лозя. А шосето напред и на изток се вие там, дето ни чакат безброй чудеса. — ДВАНАДЕСЕТ! — ДВАНАДЕСЕТ месеца — вярна дружина — Зима и Пролет, Лято и Есен. Дванадесет месеца — пълна година със сняг и със слънце, с въпроси и с песен.

Любка подари на Николай книга с кум Вълчан и кума Лиса. Бързо я прочете Николай и на първа страница написа: — Любка подари на Николай книга с кум Вълчан и кума Лиса. … Тази въртележка няма край.

Малко или много време се измина? Превъртя се колелото на една година. ЯНУАРИ прави през снега пъртина. ФЕВРУАРИ свири с вихри мразовити. МАРТА си облича дрехи пъстрошити. Космонавт АПРИЛ лети с ятата птичи. МАЙ с венче от рози челото си кичи. ЮНИ за ваканция люлей звънчето. ЮЛИ е летовник в лагер край морето. На богата жетва АВГУСТ е жетварят. В коша на СЕПТЕМВРИ плодове товарят. Подредил платна в полета и балкани, всички на изложбата ОКТОМВРИ кани. Стяга си НОЕМВРИ ските и шейната. Вслушва се ДЕКЕМВРИ в песничка позната. Малко или много време се измина? Превъртя се колелото на една година…

Буди ме с усмивка мартенска зора, добро утро, моя майчице добра. Свих то росна китка в пролетния ден, мила моя мамо — слънчице над мен!

Полетява шейната. Дъхът ни се спира. И вятърът пъшка след нас. Ах, за тази минута назад по баира катерим се ние цял час. Полетява шейната…

— Спи. Дърветата заспаха. Стихнаха гнездата. — Мамо, като стъпя на стобора, стигам ли Луната? — Спи. Притихват ветровете. Лягат си щурците. — Мамо, вярно ли, че има хора горе на звездите? — Спи. Баща ти уморен е. Кубчетата спят. — Мамо, като литна, ще те взема — и жени летят. — Спи. Звездите са далече. Много късно стана. — Мамо, днес видях звезда в реката. Утре ще я хвана. — Спи…

— Ей ми лявата ръка. Ей ми дясната ръка. Вляво шумоли дъбрава. Вдясно — сребърна река. Завъртях се на пета, всичко в миг се превъртя — вдясно зашумя дъбрава, вляво — сребърна река. Ах, навярно вече лява стана дясната ръка?

— Аз съм първи. — Аз съм втори. — Аз съм трети. — Аз съм Любка. — Аз съм Петьо. — Аз съм Николай. — Ще брои и ще ни гони този, който първи чуе: — Край! — Аз…

От сън събудих се, защото почука някой по стъклото. Не, татко ми това не беше, не бяха белите череши — край нашата висока стряха две лястовици се въртяха — от слънцето опиянени, навън те викаха и мене. Изтичах радостно на двора. Озърнах се да видя хора, та първи да им известя, че прилетява пролетта. Но там едно момиче вече дочух да вика отдалече: — Събудих се от сън, защото почука някой по стъклото… Пред къщи, порти и стобори отвред прииждаха деца под лястовичите крилца. И всяко тази вест повтори: — От сън събудих се, защото почука някой по стъклото…

Петьо има ден рожден. Ходи чист и пременен. Петьо буквите познава. Петьо весело брои. Щом подарък получава, ласкаво благодари. Петьо котката не дразни, а посреща гости важни. И пред всички и за всички Петьо духва пет свещички. Много гости се събраха и край тортата запяха: — Петьо има ден рожден. Ходи чист и пременен…

— Едно! — Едно кокиче снежнобяло, камбанка звънка разлюляло, разнася весело вестта: — Хей, хора, идва пролетта! — Две! — Два автобуса летят по шосето. Облаче прах помежду им остана. „Жълтият“ бърза да стигне морето. „Синият“ бърза да стигне Балкана. — Три! — Три птичи гнезда оживяха на дървото под топлата стряха. Почва първи — за песен — урок. Почва първият полет висок. — Четири! — Четири ранобудни пчелички четирилистна детелина намериха. И крилата си гордо разпериха — щастие носят за всички! — Пет! — Пет момчета покориха белоснежен Черни връх. Пет момчета китка свиха — цвете с принебесен дъх. — Шест! — Шест играча от зеления отбор, шест играча от тима червен пълнят с олелия моя двор през неделния безкраен ден. — Седем! — Седем братя и сестри — седемдневна въртележка. Може всеки да ги преброи бързо и без грешка: — Понеделник, Вторник, Сряда, Четвъртък, Петък, Събота, Неделя! Седем братя и сестри — седемдневна въртележка.

— Бумти, върти се въртележката. Разтупва ми сърцето. Прощавам се, разделям се, издигам се над моя град. От малкото площадче гмурвам се почти в небето. А след минута слизам гръмогласно като водопад. — Ехти, върти се въртележката. — Аз карам самолета. — Аз — мерцедес модерен! — Аз — каручка с кон. — Здравейте. Върнах се. Донесох облаче. — Доведох ви комета. — И пак — довиждане! Поемаме към слънчев небосклон. — Трещи, върти се въртележката. Елате до небето. Избирайте си превоза — каручка, мерцедес и самолет. — Събирам всички ваши страхове и думи вдън сърцето. — Аз ви дарявам от самото Слънце блага вест. — Тупти, върти се въртележката. Обхождам небосклона. — И стават чудни чудесии в тия висоти — не може самолетът да надбяга коня. Нагоре и надолу мерцедесът след каручката пухти. — Летиии, върти се въртележката…

Златно зрънце спи в земята и сънува сън. … Снежка пелена отмята. Пролет е навън. Сред разлюшнатата нива, строен и зелен, стрък се вдига и отпива в слънчевия ден синева от свод небесен, весел детски глас, лястовича млада песен. Става житен клас. Наедрява, натежава. Към пръстта глава снишава и дочува в равнината чист и ясен звън: — Златно зрънце спи в земята и сънува сън…

Тайна, прошепната кратко, някаква свръхважна тайна! Петьо я каза на Владко. Владко я каза на Райна. Райна след час довери я под пълен секрет на Мария. Тя пък я каза на Спас, дето е в другия клас. Връща се Петьо в дома. Среща го Любка сама. Любка му тайно съобщава тайна, дочута от Сава — тайна, прошепната кратко, някаква свръхважна тайна! Мими я чула от Райна. Знае я и Десислава. Шшшт, тайната продължава!

Нищо, че артистите са двама, а пък зрителите — само трима. Може представление да има! Угасете лампата голяма. Вдигайте чаршафната завеса. И повярвайте на чудесата. На децата новата пиеса заблестява ярко в мрачината. В нея винаги щастлив е краят. Чувствата са пламенни и чисти. В нея по веднъж поне играят даже най-великите артисти. Еква песничка неповторима. Край за детския театър няма. … Нищо, че артистите са двама, а пък зрителите — само трима.

Живели татко и мама. Живели в тоя свят двама. А в някакъв най-хубав час родил съм се третият — аз! Приготвени бяха за мене гори и поляни зелени. Реката ми даваше хлад. Градини ми ронеха цвят. Обви ме дъга седемцветна. Светулка с фенерче ми светна. Залюшна ме стройна липа. Снежанка ми в шепата спа. Въртяха ме няколко зими с пързалките незабравими. А няколко весели пролети ми връщаха птичите полети. Аз имам си песен и книга, с които звезда се достига. И тръгва пред мен от дома голямата моя земя. По име гората ме вика. На птиците зная езика. Вървя през стърнищата бос. И свиря досущ като кос. Ей, хора, ръка ми подайте! По крачката ще ме познайте, по мойта усмивка и смях. Аз в тоя свят идвам без страх. Сърцето ми тупка и носи за вас много нови въпроси и планове необичайни, и ключа на хиляди тайни, и много добра топлинка. Подайте ми, хора ръка!

Мили момичета, храбри момчета, острооки и чипоноси, слуша Земята — зелена планета — вашите трудни въпроси. — Защо има болест неизлечима? — Защо е цъфтенето кратко? — Защо има мъка? — Нали ще ги има винаги мама и татко? — Защо отлетяват красивите птици? — Защо дните стават студени? — Вие били ли сте ученици с разтуптяно сърце — като мене? — Как да живея? — Как да бъдем щастливи на свойта зелена планета? Питайте. Трупайте въпроси горчиви, мили момичета, храбри момчета…

Първи весел сняг, здравей. Цялата земя навей. Разпростри се, бял и чист, като неизписан лист. Подир тебе с рой цветя ще се втурне Пролетта. Лятото ще лее пот. Есента ще сбира плод от полето натежало. И отново отначало Зима ще се залюлей. — Първи весел сняг, здравей…

Рибке, Златна рибке, изпълни ми моите три желания докрай. Дай ми приказки непреброими. За далечен път крила ми дай. И желание за всеки ден — мама винаги да е до мен! — Рибке, Златна рибке…

Чело коте книжки как се хваща мишки. Чело, чело, чело и глава навело. Почнало да мърка, думите да бърка. Сладко си заспало, страница съдрало. Мишките видели, книжките му взели. Те изяли всички букви и чертички.

Из горите още преспи се белеят и сърдити вихри зимни песни пеят. Но край храсти голи виж, кокиче бяло маха ни с главичка, нежно се засмяло… Чудна вест донася туй прекрасно цвете: — Пролетта пристига, с радост я посрещнете!

Хапна баба Меца множко от медеца. Легна тежко болна, люта, недоволна. Мъдър доктор Ежко каза важно, тежко: — За да бъде сладко, Мецо, яж по-малко!

Кротко е заспала моята сестричка, лекичко подпряла бузичка с ръчичка. — Спи, сестричке, мила, наше сладко бебе! Спи, събирай сила — ще стоя при тебе! Мама е излязла — работа я чака! Тебе аз ще пазя, че нали съм кака!

България! Че кой ли я не знае! На здравец и на рози тя ухае. В небето чак опират планините. Като море са ширни равнините. Земята ражда жито благодатно, най-сладки плодове и грозде златно. Най-хубавите песни тук се пеят. Най-светлите звезди над нея греят.

Какво взима със себе си за из път емигранта във старото куфарче и изтритата чанта? Шепа пръст, един хляб, един плод, една дрешка и една много тежка, малка мъка човешка, защото в багажа му го няма сърцето — то не е пожелало да преплава морето; като предано кученце то е избрало да остане при кончето и при старото рало, и при бедната нивка, която не храни своите дрипави, сбръчкани и нещастни стопани. Тя се вижда от влака, но той вече извива, и тя бързо смалява се и накрая се скрива.

Тоз, който си няма пари, нито къща, към гарата той всяка вечер се връща, в чакалнята влиза, без много да тропа, и ляга и спи между двата вързопа. Пазачът го гледа, стои и се чуди: За где ли пътува? Дали да го буди? А той не пътува ни нощем, ни с влака — пътува той денем на двата си крака, пътува, пътува с молбата си стара и все не намира за себе си гара, и все не намира ни хляб, нито къща и пак се завръща в чакалнята съща, и влак щом изсвири, сънува, че него заводска сирена отнейде зове го, зове го и казва: „Честито, човече! Ти място намери! Ти работиш вече!“ Пазачо, смили се над нуждата чужда, недей го събужда, недей го събужда!

Това тук е разказът на един мой приятел за това как от своята дъщеря си изпатил: — Мойто Джинче по правило си рисува модерно, но днес гледам: направило слънцето черно! Отиваме двамата при офталмолога. Казва: „Нищо у дамата да открия не мога.“ Завеждам детето при психолога. Казва: „Нищо, което да буди тревога.“ След тез два специалиста гледам, взирам се в листа. Не, не съм се излъгал, долу в десния ъгъл чета: „Джина Донато IIIБ отделение. Слънце, когато е в затъмнение“.

Чиновник най-обикновен, той тръгва в седем всеки ден и дълго в тролейбуса се бута и се друса. Не е висок, не е красив, дори е мъничко плешив, а срещат се чиновници, чиновници-сановници, началници на сектори, инспектори, директори… Не, нашият човек дори е несравним със тях по ранг. Но той затуй пък е МУСТАНГ! Как тъй „мустанг“? Какво пък туй е? Но трябва някой да го чуе — тъй както цялата ни къща — когато у дома се връща и „Хайде!“ виква на сина си и в миг го метва на гърба си и почва с него едно друскане и цвилене и надпрепускане, без пет пари да дава за вдиганата врява: — Бързо! — Хоп! — В тръс! — В галоп! И въпреки че протестираме, ний в къщи всички го разбираме и тук ви го описах аз, защото исках и на вас да стане близък, мил и скъп чиновникът с дете на гръб!

Чудно чудо! В парка днеска, кякто си вървях така, гледам: дреха се разхожда без ръце и без крака. Приближих се да я видя, И какво излезе то? — Смешно някакво момиченце в татковото си палто.

Твойта кукла от найлон, моя дъще любима, е навярно щастлива, че всичко си има: къща с градинка, гостна и спалня, чашки с лъжички, хладилник, пералня; а освен туй, за себе си, също няколко кукли, всички с дрешки сменяеми и фризури на букли, освен една само, която е малка, но тя пък с количка и кутийка за талка… И тази картинка е много щастлива но мен ако питаш, по земята не бива да има кукли с чашки, с лъжички, и момиченца живи с по две празни ръчички.

Има една любима страна, дето децата играят щастливи със свои влакчета и локомотиви, и то с влакчета истински, а не играчки, с вагончета дълги 15 крачки и линии, ехее, от тука до там, аз всичко това съвсем сигурно знам. Там момченце със свирка е началник-гара и момче-машинист машината кара, момиченце с плитка е началник-влак и кондукторът с клещите е момиченце пак. И — за сигурен знак, че това е детско влакче — вътре в купетата и вън в коридорчето няма места да не са до прозорчето. А на гишето, където опашка от пътници чака да си купи билети за влака, обявление е окачено: „ПЪТУВАНЕТО НА ВЪЗРАСТНИ ЛИЦА, НЕПРИДРУЖЕНИ ОТ ДЕЦА, СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“

Дъгата прилича на мост над земята, окичен с байрачета от седем цвята. Слънцето, златното, по нея минава, всичко от нея по-весело става. Синьо и жълто, червено, зелено… Само едно й е зле наредено. И то е това, че тя иде след буря, която огради и къщи разтуря. А мисля: нима ще е грешка голяма, бурята, просто така, да я няма? Дъга, без да има гърмене зловещо, това би било най-чудесното нещо! Най-чудесното нещо би било на земята, мирът да се сключва преди войната!

Къде са децата, които до днес са останали без елха за Коледа с играчки, свещички и сняг от памук? Веднага, всички, събирай се тук! Строй се! Преброй се! От вчера открит е Градът на Елхите! След малко потегля автобусът за там! Къде се намира, аз точно не знам, но казват, че улиците в този приказен град били украсени от безкраен парад на елхи, всяка с дъх на зелено и клони, отрупани с орехи, смокини, бонбони! На площада му светел пазар на открито с играчки, каквито не сте и сънували! И то без пари! Продавачът дори благодари: — Бяхте крайно добри чест да окажете толкоз висока на моята стока. Наминете отново най-много след час. Чакам нови играчки специално за вас! — А най е чудесно, че магазините нямат изобщо стъкла на витрините, и всичко, което по поличките има, просто, както минава, човек си го взима! Много е хубав този приказен град, макар че съм чувал един мой познат да се смее: — Хи-хи! Град пълен с елхи! Не ми се вярва, че той съществува! Туй дете го сънува! — Но дори да е тъй, какво от това? Нали свети с елхите си във мойта глава!

Във вестника, който котките си намират в неделя пред прага, има на шеста страница пет колонки със „Търси-Предлага“: „Търся дом богати квартали бюфет, който зле се затваря“; „Желая съжителство баба позната на колбасаря“, „Чистница галя се мъркам създавам кътче уютно малки опашкодърпачи изключени абсолютно…“ Безработните котки, които си нямат храна и постеля, изчитат от края до края тези обяви в неделя. Но „Търся“, уви, има много, а „Предлагам“ — ужасно малко, и котките сгъват вестника в настроение твърде жалко, Въртят се след пладне вкъщи, кисели и печални, и после се преобличат за своите концерти квартални.

Отде е пристигнала точно, не зная, и отде толкоз ласкавост взима, но, виж по стъклата на класната стая как търка гърба си Котката Зима. Облачно-сива, сънно-красива, опашка от пушек към небето извива, кълбо от мъгли ту търкаля, ту гали над бели площади и бели квартали и по къщите лази със мекички лапи, сякаш преглежда домашни долапи, и ме кани навънка… — Не, не, не съм глух, госпожо-учителко, признавам, не чух какво казахте точно, но тази Котана, сякаш са мишки, всички мисли ми хвана и ги понесе далеч от граматиката, от географията и от математиката, към пързалки, шейнички, елени, елхички… Котката Зима, тя ме разсея — затуй напишете забележка на нея!

Някои дирят причината за станалата беда в камион, който бил претоварен и в придошлата вода, но аз зная, че мостът се смачка, сякаш беше от крехък картон, защото го бяха излели от евтин „стомаХобетон“. Трябваше да е „СтомаНо-“ бетонът във него излят, както изобщо мостовете се правят по целия свят, но строителят, за да натъпче своя бездънен стомах, смени „Н“-то със „X“, от което мостът руХна във облак от праХ. Защото стомаХобетонът, ако нямате нищо против, на опъване, натиск, усукване е решително неиздръжлив. Но това си остана потулено и на практика тъй стана тя, че оказа се мостът в реката, а измамникът забогатя. Сега има две „Алфа-Ромео“, три вили, богат гардероб, и всичките крадени „Н“-та му дрънкат в широкия джоб.

Чудно чудо би било, ако някак би могло да изникват на децата, вместо косми по главата, разни видове цветя, според туй, с какво е тя пълна вътре. Щом на този, примерно, растат му рози, значи, славно е момче, и е също явно, че щом са тези двама други цели в мрачни теменуги, сигурно замислят разни пакости разнообразни; а какво подсказва тоз фантастичен алаброс от разчорлена коприва? Явно, чорлави такива са и мислите безброй, от които никне той… Ех, че смешна ще е тая наша цветна класна стая! Само дето може в миг да се чуе грозен вик: — Кой там, вместо да внимава, с глупости се занимава! Ставай и веднага вън, ти с магарешкия трън!

Луната е твоята приятелка кротка тя излиза, детето ми, със теб на разходка, и когато вървиш, приближава те, виж, голяма и бяла, а когато се спреш, и нагоре се взреш, тя също е спряла, сякаш е кученце бяло, послушно, или е някакво балонче въздушно, което ти, мило, където да ходиш, на тънък конец със тебе си водиш, а вечер за пръстчето си връзваш така, че да виси чак до утрото над твойто креватче.

Имаше една Нула кръгла като О, тя не беше сторила никому зло, но тъй като нямаше стойност, горката, щом я съглеждаха, пищяха числата: — Извинявайте! Бързам! Ще закъснея! — да не би да ги видят със нея. Но ето, тя срещна числото Едно, което не беше с много стойност и то и също се чувстваше жалко, понеже бе много малко. И каза му Нулата: — Я, със мене ела! — И купиха двамата една стара кола и смело поеха — пам-пам-пам — по шосето. И ето: Четворката, Двойката, Тройката веднага изменят си стойката, Пет усмихнат ги гони, Шест им прави поклони. Какво бе се там случило? Десет бе се получило. (Нали колата бе малка, само с една седалка, от Единица наред със Нула Десетица се бе надула). И стана тъй, че оттогава за Нулата потръгна слава, всички цифри я канеха, подир нея се кланяха и я хвалеха гласно и я слагаха вдясно (защото тайно беше ги страх, да не мръдне случайно на ляво от тях!) и изобщо извадиха те заключение че и малките нули имат свое значение.

Едно бедно детенце познавам, което е виждало само на картинки морето. Решил съм през юли да го взема на плажа, и „Гледай морето!“, така ще му кажа. Но страх ме е много, че когато го види, ще останат наоколо само пясък и миди, защото с очите си момченцето, зная, ще изпие морето от края до края!

Мой малки приятелю, който риташ с крачка, когато те будя, и хъркаш така, сякаш спиш и сънуваш, а след туй се преструваш, че коремче боли те и много си зле, чуй сега списъка на всички крале, които съгласно безбройни предания са владели великата страна Мързелания: Техният род започвал от Мързелон Първи, прочут със това, че се будел едва, когато идвал часът за спане (преди това — не!), и затуй носел прякора Мързелон „Сънливеца“ След него царувал Мързелон „Ленивеца“, а подир него — Мързелон Трети, представян легнал във всички портрети. След туй — пак от кревата — царувал в страната Мързелон Четвърти, наречен „Възглавката“, който взел за жена Мария „Прозявката“ и имал от нея дванайсет прозявчета с по четири будилника на нощните шкафчета. Наследник на трона и пръв сънльо от всички бил избран Мързелон „Затвори очички“, който дори като водел война със съседна страна, през цялото време предпочитал да дреме и оставял маршалите и генералите да губят битките и раздават медалите. След него следвал Мързелон Шести, наричан „Възлез ти!“, защото от мързел изобщо не бързал да възлиза на трона, и щом възцарил се, предал власт и корона на брат си, наречен впоследствие Мързелон Седми с прякор „Сънното Бедствие“, Последвали Осми, Девети, Десети — отбор мързелоновци и сънливци заклети — до Единайстия, с който тази династия най-сетне завършила. Така че и ти, мой-малки приятелю, който вече почти си напълно събуден, изритай юргана и извикай на татко си със скок до тавана: — Аз се правя, че хъркам, но само за смях, и не съм Мързелон, ни роднина със тях!

Ако можех да имам едно магазинче със две полички, бих продавал… познайте какво? — Надежда. Надежда за всички. „Купете! С отстъпка за вас! Всеки трябва надежда да има!“ И на всеки бих давал аз, колкото трябва за трима. А на тоз, който няма пари и само отвънка поглежда, бих му дал, без да плаща дори, всичката своя надежда.

Според туй къде работят различните хора, различно просторен е пред тях кръгозора: За да стигнат до тебе скъпоценните руди, под земята миньорът в тъмнината се труди; пред водача на трактора хоризонтът открит е, но пък той постоянно е загледан в браздите; гледна точка от другите далеч по висока има, кацнал на стълба, поправячът на тока; а пък още по-горе коминочистача, без да плаща, си гледа на игрището мача. Но над всички и всичко, видях отзарана, оня, който командва стрелата на крана. В свойта малка кабинка, по-високо от всички, кой го знай как ни вижда като черни мушички, и какъв ли пред него необятен простор е… и да можеше някак да ни вземе там горе!

Нашата крава е синя. Казва се Антоанета. Тя често се вози в трамвая, без да си дупчи билета, има рога и опашка, обича стафидки и сладко, и утре ще бъде утеха за своите мама и татко… Знам, че това са измислици, но темата беше такава, а не знаех какво да напиша, понеже си нямаме крава.

Чудят се всички момиченца, чудят се всички момченца: небето е цяло, едно, а е на всички оченца. То е мое, когато го гледам, и на тоя до мене, и на тебе, на царя, на градинаря, на поета, на малкото бебе. Няма бедняк така беден, че да не го притежава. За лъва и за зайчето то е обща въздушна държава. И никак не се изхабява, ако пръв го погледне съседа, не става по-малко красиво, за който последен го гледа. А щом е така — питат всички момиченца и момченца, — защо е небето цяло, а земята — на малки парченца.

Едно учениче написало във свойта тетрадка за класно: „В неделя бяхме в гУрата и играхме и беше прекрасно!“ Правописната грешка, разбира се, учителят стар забелязал, но със молив червен във ръката, въздъхвайки тъжно, си казал, че горите, каквито са днеска, изпосечени, грозни, едва ли на тоз негов възпитаник малък много свежест и хубост са дали, и че може би трябва наистина тези днешни гори безобразни, пълни с рев на мотори, транзистори и останки от обеди мазни, да се пишат не вече със „О!“-та, в знак на радост, възторг, изненада, а със „У!“-та, в които да има недоволство и яд, и досада. — Но тез думички „беше прекрасно“, със които това учениче изразило е своето щастие — той си казал — от тях си личи, че то е тичало, то се е крило събирало гъбки, играло и за три недозрели къпинки колене и ръчички издрало. Не, не бива да бъдат вгорчени тези детски щастливи недели… Една грешка, и то правописна все едно, че не сме я видели!

По курса към Алдебаран на космолета бе прибран един блуждаещ във небето млад елтехник от гр. Сполето, пострадал поради това, че рошавата му глава във лунна нощ, когато той излязъл на балкона свой, олекнала от тон мечти, повлякла го да полети към бездната. Във чест на госта изпити бяха чашки доста, но боцманът все пак му рече, че, върнат на земята, вече с мечтите при луна такава желателно е да внимава.

Плетачо на столове, добър ден! Ти работиш пак, седнал на земята. Ех, грешно е животът нареден, отдето и човек да го пресмята! Тъкачката в завода няма плат да си ушие рокличката проста, селякът сред житата мре от глад, строителят на къщи спи под моста, Завръща се от фабриката пеш автомобили, който в нея прави, и ти, столарю, столове плетеш, а сам седиш на плочите корави!

Вярно, пощенските марки имат шарки много ярки, но лепилото по тях и до днеска не разбрах, как го правят и защо винаги да има то вкус на тапа, вкус на ряпа! Няма ли един химик, със чувствителен език да направи лепилата по-приятни за децата! И да имаме тогава една серия такава: хем със весели картинки, хем със вкус на боровинки! Или пък на мандарини! На кайсии, на малини! Ех, да пуснеха за нас марки с вкус на ананас!

— Синът ви, госпожо, от много игри и каране велосипед, няма сили да каже „трийсет и три“, а стига най-много до „двайсет и пет“!

„Пътнически влак“ е оня влак, който уж е страшен, но е благ и — нали не може да откаже на кантонче даже — спира просто, дето види керемиди. Понякога той е съвсем закъснял, с половин час или даже със цял и, дявол да го вземе, той няма време! Но, ах, тази гаричка малка, жалка, самотна, сиротна, която тъй дълго чака да спре и на нея влака, а бързите влакове край нея летят и пушат, и свирят по своя си път! — Поспрете — тя шепне, — господин влак! Поспрете край мене и ще тръгнете пак! Какво толкова гоните, нека си починат вагоните! Най-сетне и аз като всяка спирка имам своя началник със свирка и пътник истински имам и аз, комуто иска се да пътува с вас! — Не мога, не мога, имам заповед строга! В закъснение пак съм, трябва да наваксам. — Тъй отвръща влакът на малката гара и страшно пуфти и се крие във пара, но гледай го… ето, че стана червен!… Ето отстъпва след миг победен!… Нали ви разправях, такъв си е той: — Но само минута престой. Ах, каква радост на малката гара! Ето, изскачат от нея в превара началникът с еполетите, чиновникът за билетите и важни към вагона крачат пътникът и носачът. И влакът пак тръгва и изгубва се пак Трака-трак, трака-трак… Той е пътнически влак, външно страшен, вътре благ.

Измъчва ме, сине, въпрос, като те гледам отсреща: И лодката има си нос, но миризми не усеща; столът и той е с крака, но никъде с тях не пътува; иглата е също така с ухо, ала нищо не чува; пиронът с глава е и той, но с нея не разсъждава… впрочем, приятелю мой, и твоята май е такава.

Един ученик се заплесна за миг със своя съсед да бърбори и, както отворил бе някаква скоба, забрави да я затвори. От станалото течение едно изречение с подлог, допълнение и сказуемо, се разкиха неописуемо, а след него и цялата тема заподсмърча от хрема. Затова, щом настинката мина, тя накара да сложат табели, на които писачи двамина написаха с букви дебели: „СКОБИТЕ ИМАТ ВАЖНА РОЛЯ. ЗАТВАРЯЙТЕ СКОБИТЕ, МОЛЯ!“

Откъде идат приказките? От космоса някъде? Аз лично си мисля, че ги има навсякъде: в дървото на масата, в розата, в каната… Като пеперудката в твойта шепичка хваната, като черната семчица в сърцето на динята, всяка приказка, мисля си, е сякаш царкинята спяща и чакаща да бъде събудена и от своята хубост да се види учудена. Но за туй трябва принцът да разчупи магията, трябва някой поет да отвори кутията на своита поезия, и разправят мнозина, че ако нещата развият се иначе, то, каквото да казват очилатите учени, просто хиляди приказки ще останат заключени, а и твоята също, за днес обещаната, ще си спинка във розата във масата, в каната…

Търговецо на стари вещи, какво успя да събереш ти? — Една обувка без подметка, една проядена жилетка, два чифта черни панталони, отзад протрити от поклони, една лакейска ръкавичка, една паничка без паричка, и най-отдолу, вдън торбата, един министър на войната.

Къде ли е тази страна не знам, и не в туй е въпроса — по-важното е, че във нея човеците от стъкло са. При това от стъкло най-чисто, фино, изящно, чудесно! Но стъклото, както се знае е крехко и чупи се лесно. „Внимавай!“ — си казваш, но колкото човек да си го повтаря — чик! — стисваш ръката на някого, и тичай да викаш стъкларя! Но затова пък там хората — нали са напълно прозрачни — не могат да крият подлости и разни планове мрачни. Те в мозъците четат си, без даже уста да отварят, и само си свалят шапките, щом искат да разговарят. Но понякога пак си ги слагат, понеже — и туй е понятно — да побъбриш с човек пет минутки е винаги нещо приятно.

Понеже мнозина живеят със мания да носят отличия, титли и звания със съответните към тях обръщения, „Ваши Милости“ и „Ваши Почтения“, предлагам: тоз, който със своите лъжи е добил по-голяма известност, да се уважи с обръщение „Ваша Безчестност“. Тоз, който се счита над всеки закон сякаш крал е във своето кралство, да бъде наричан — то се знае, с поклон — „Ваше Нахалство“. Следват: „Ваша Пъзливост“, „Ваша Крадливост“, „Ваша Фалшивост“ и „Ваша Бъбривост“, и още толкова, и тъй нататък, и този мой списък знам, не е кратък, но ако бъде в парламента прието да се титулува така всеки в лицето (дори някой пъзлив да бъде против, някой зъл да не ще своя ранг въобще). поне ще се знае, в тази наша държава кой точно какъв е и какво заслужава.

Знам един колоездач, който от зори до здрач, сам, на уличката стара колело на място кара. Като него няма друг — все върти и все е тук!

На едно изречение бележели края две приятелки: Точка и Запетая. Те държали се винаги ръка за ръка, и когато ги виждали неразделни така, всички букви се чудели и възкликвали: — Как е възможен тъй дружен препинателен знак! — И така ги почитали и така уважавали, че главните букви, след тях се смалявали, а когато у някоя надвивал ината, то червеният молив й отрязвал главата!

Една точка ужасно надута изпищя пред света изумен: — Всичко свършва от тази минута. Нищо няма след мен! — Ала думите вдигнаха врява: — Тая точка е смахната май! Проста „точка, нов ред“, а го дава като „точка и край“! Да вървим, а пък таз горделивка нека тук да си кисне! Напред! — И поеха след кратка почивка от по-долния ред.

Всяка работа на тоя свят цапа човека със своя цвят: черни от въглища са всички огняри, бели-брашнени са всички хлебари, на този пък, който машините прави, ръцете са вечно от масло кафяви, а бояджиите са от боята шарени-марени като дъгата. И само онези, без труд дето лапат, единствено те своите пръсти не цапат и нямат от работа ни петно, нито знак. Но тяхната работа не е чиста все пак!

Вътре в тунела е нощ и мрак, но нощта е във него така кратка все пак, че преди, изненадан, да кажеш „Ах!“ и преди да те хване от тъмното страх, тя вече е свършила и отново е ден, и се виждат две крави и хълмът зелен.

Учат се малките, за да сполучат, но и големите също се учат. В тяхната класна стая голяма чинове няма, престилчици няма, ала и те разрешават задачи, без да разчитат на подсказвачи. Всекиго питат да отговаря „Колко е сметката на обущаря?“, всеки е длъжен да помни урока „Близък е срока да плащаме тока!“, и се изплашват всички ужасно, щом им дадат да решават на класно: „Как да получим от свойта заплата дрехи, храна и море за децата?“

Една циркова, нищо и никаква сцена, дори без платнище, дори без арена: навръх пирамидата едно акробатче, навярно на тримата най-малкото братче, дребничко, мършаво, бе застанало право, а отдолу поддържа го многогласното „Браво!“ и служат му, скрити, за нежна опора сълзите в очите на бедните хора.