Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Тихо, тихо като мишка, тръгвай с мен в индийска нишка, да заровим под луната брадвичката на войната. По бизонските пътеки, гледай, с мокасини меки, с лъкове и сарбакани стъпват смели мохикани, стъпват яростни апахи, ирокези и навахи, до един на нас известни от квартални битки бесни. Тихо, тихичко, на пръсти, с тях и ти в тревите гъсти с мен гушни се, мой команче, под сънливото юрганче, да не ни се скара мама първа жрица на вигвама!

Познавам един въпросителен знак, ужасен чудак, с малка главичка и косъм извит; той е, както на вид, така и по нрав любопитен ужасно: на ляво и дясно, в домашно и в класно, пита, разпитва, иска да знае, това къде е, онуй кога е, задава безбройни и мъчни въпроси за еди-що-си и еди-какво-си и когато получи отговор грешен, тъй размахва камшика си, че съвсем не е смешен! На годишния изпит целият клас (а с него и аз!) бяхме поставени пред тъй трудна задача, че въпросният косъм като луд заподскача и така се изви, треперещ и злобен, че стана, уви, на двойка подобен!

Със гласец учтив и тих, все така със „бих“ и „бих“ нещастното, горкото Условно Наклонение въздиша от креслото в безводно настроение: — БИХ отишло в Лисабон… БИХ пътувало с балон… БИХ могло на скок висок сто атлета да надскоча… БИХ записало нов рок на касета и на плоча… Само дето туй „АКО“ ми е хвърлило око и след всяко „БИХ“, уви, по петите ми върви: БИХ могло, АКО умеех… БИХ дошло, АКО посмеех… Да, каквото да говоря, то ми пречи да го сторя! — Просто е за съжаление това Условно Наклонение: тъй да го измъчва едно „ако“ нищожно — БИХМЕ му помогнали, АКО бе възможно!

Горкият Загубанчо дотолкова загубен е, че просто губи всичко, което е за губене! Загуби апетита си, а после и пътеката, когато за лекарство го пратиха в аптеката, загуби и гласа си от песни със китарата, загуби и реда си пред касата на гарата, загуби на Спорт-тото, загуби на лотария, загуби бас на мача Италия-България. Такъв е — губи всичко с едничко изключение: не си загубва само доброто настроение!

Ти си мислиш: — Да имах слънчев лъч за писалка, как ли златна би светела всяка думичка малка! — Но в твойта мастилничка има думи, които, са по-скъпоценни от съкровище скрито. Ако някой със мисъл добричка и чиста оттам ги измъкне и напише на листа, те златни ще блеснат, приятелче мило, макар и написани с най-черно мастило.

Малката скумрийка Сийка вчера яла курабийка, но я заболял корема, хванала ужасна хрема. Щом пристигнал, доктор Рак я нападнал като враг. Оперирал я със щипка. Ох, горката рибка! А когато оздравяла, си облякла рокля бяла и с магия „Ала-бала…“ тя за рака се венчала.

Бели, бели, бели са клоните от цвят, сякаш че виелица вее в дол и скат. Сякаш са замаяни плодните поля. И летят над края ни хиляди крила. Връщат се и щъркели и какви ли не птици, дълго хвъркали в друго ширине. Грейнали са крушите в бял цвят до една. Бяла песен слушаме още в ранина…

Аз казвам името ти кратко и зная колко си голяма: като прегръдката на татко, като усмивката на мама.

Някога имало чуден юнак — приказките го разправят. Бил справедлив този умен добряк, бил на народа си за`вет. Пази юнакът и днес от врага нашта планета любима. Само че този юнак е сега армия непобедима. Непобедима! И казва се тя с гордото име Съветска. Тя от войната закриля света и радостта ни детска.

Вали и вали. И ужасна мъгла, и гъста, и черна отнейде приижда. Аз гледам през малките мътни стъкла, аз гледам навънка и нищо не виждам. Студено е, тъжно е, вятър фучи. Небето се спуска и все по` се мръщи. А баба из пруста сърдито гълчи и тънат в мъглата съседските къщи. Подгизнало всичко от влага и кал. И все пак омръзна ми в къщи да дремя! Как бих поизлязъл, как бих поиграл, но кой ще те пусне в такова време! И ето затворен аз в къщи седя, седя като лъв зад железни решетки. И виждам през тези мъгли, през дъжда далечни страни и бленувани гледки. Там някъде цъфне широка лъка и слънцето грее, и птичките пеят, и весело плиска пенлива река, и голи момчета се гмуркат из нея. А нейде край морския пясъчен бряг маймунки играят, цъфтят портокали, небето е синьо, земята е в злак и вятърът топъл и милва, и гали… Но тук е студено и влага, и кал. И все пак омръзна ми в къщи да дремя! Как бих поизлязъл, как бих поиграл, но кой ще те пусне в такова време!

От книгите ти знаеш кой е легендарният герой, когото слави днес земята, свободната! Това е той Апостолът на свободата. С туй име нашият народ е Левски някога нарекъл — когато в робство, в кръв и пот живял и в мъки се е пекъл. Когато Левски — същ орел — към свободата ги повел. Историята ни разказва, че бил и умен, и сърцат. Затуй е в песните на Вазова и Ботева възпят. Велик като България, като България любим — затуй му паметта красим с венци и лъчезария.

Полята зелени, цветецът ранил, Ленин роден е през месец април. На бунт се надига народът в Април — под турското иго когато е бил. Героят Гагарин през месец Април е път легендарен в небето открил. Земята ухае на млада трева. Погледай каква е над нас синева! Напъпили вейки, грей ден подир ден. И Пенчо Славейков в април е роден. Потоци бълболят, чуй птичия глас. Магьосната пролет е вече при нас!

След борбата величава за народна свобода крепне днеска с чест и слава армията на труда. Тази армия велика ни приготвя облекла и огрява с електрика наште хубави села. Нови фабрики иззижда, пътища навред строи, училища и игрища — за наука и игри. По-красива, по-богата прави тя от ден на ден с песни весели земята, на която си роден. В пътя й победно свети петолъчната звезда. Чест и слава на ръцете, на ръцете на труда.

През Август сетната горещина разлива лятото върху земята. И кукурузът с тежките зърна готов е за беритбата богата. Повяхват вече полските венци, не звънка птича песен из горите. И тъжно свирят нощните щурци, и в небесата гъсти са звездите. А денем виждаш ти огромен клин на юг да пори небосвода син. Това са щъркелите ни любими, те в топлите страни отлитат зиме. Балканът чист е, син и замечтан. Той спомня: — Някога през Август месец гърмя при Шипка кървавата бран, която свободата ни донесе… Прозрачен, топъл, въздухът сияй. Децата още къпят се, но знаят, че дойде ли на месец Август край, и на ваканциите иде краят.

Видя ли ти на стадиона под строй колона след колона как с вид напет вървят напред? Видя ли ти игрите стройни и чу ли тия песни бойни на младостта и смелостта? И тоя ден — кажи — не бе ли на мускулите загорели и ден прочут на мир и труд? Ти чу как стадионът пее. Аз с тая песен се гордея. Защото бях един от тях!

Аз на цирк бях оня ден, цирк „Обединение“. Гледах смаян, възхитен чудно представление. Най-напред Шаранът млад с глас висок представи ни цирковия весел свят — майстори прославени! После нещо профуча страшно изтопурка там: с триста километра в час мина Костенурката. Виж Комарът виж герой, с мускули засрами ни! Чупи на гърди си той воденични камъни! Ето, с крясъци и вой — като в стръвна лудница; Заекът надви в двубой цяла вълча глутница! После — музикална част: Свраката с Магарето. Тя подкара с нисък глас, тънката удари то. А Шопарът — друс — друс — тропна пред народа там ръченица, ама с вкус, ситна и по модата… Бре, че хубав, весел цирк, с номера подбирани! Смях и веселби безспир — смей се до примиране!… Аз на цирк бях оня ден, цирк „Обединение“. Гледах смаян, възхитен чудно представление. Препоръчвам го и вам, и на ваште, близките. Три години след това има да се кискате!

Ти мислиш, че — цяла в мъгла и тъга — земята е вече умряла сега? Че острия вятър — студен и печален, — това над трупа й е химн погребален? Че белия сняг — над полята прострян, — това е мъртвешки прощален саван? Земята е жива, но морна тя дреме и топли в гръдта си голямото семе. Голямото семе, зарито в пръстта, в което таи се и зрей пролетта. И щом се април над земята въземе, ще пръсне дара си голямото семе. Ще бликнат потоци, ще грейнат цветя и гъста трева ще покрие пръстта. И птичите песни в гората ще звъннат, гори и поля в светлина ще потънат. Ще сетиш ти — щом заговори пръстта — земята е жива, безсмъртна е тя.

Небето се въси. Макар и незрима, но сеща се — иде тя, ледната зима. И падат в надвара листа пожълтели, и пъстър килим из гората се стели. Мъгливо. А вятърът зъл и хаплив е. Скривалища правят животните диви. Фланелка облече и малката Рая. Затоплена вече е класната стая. И само дърветата шумни са сякаш безумни: съвсем разсъбличат те своите стволи. Решили да карат през зимата голи!

У нашия съсед живее огромен, рунтав, бял котак. Цел ден лежи и дебелее и бавно лиже своя крак. Той бил порода задгранична, за своя произход държи и смята, че е неприлично с котаци наши да дружи. Ловът на мишки не познава, а сит е, с лъскаво лице. Че с прясна риба го гощават и с прясно мляко и месце. Той спи върху възглавка нова, в кушетка мека, в топъл шал. Закуската му е готова, щом видят, че се е наспал. Понякога лениво става, разхожда се и се прозява и сякаш нещо размишлява, за нещо сякаш замечтан… Какво ли може да мечтае, да мисли или да чертае такъв лентяй и готован?

Как натъжена ми изглежда брезата в тоя ден студен! През клоните й се процежда мъглата. Нейде устремен и хладен, вятърът я хапе, по кожата й мраз пълзи и жълтите й листи капят като несдържани сълзи. Загледан в клоните й бледи, помислих: „Бедната сестра!“ Тя сякаш моя въздъх сети и мислите ми тя разбра. И поразклати си клонака, и тихо ми прошепна сякаш с глъчта на сетните листа: — Да, зима иде, но ще чакам и ще дочакам пролетта!

Имаме шивач познат, с него сме съседи ние. Много сръчен и сърцат — бързо и модерно шие. През април поръчаш нов, лек и летен панталон — панталонът е готов чак за зимния сезон. А поръчаш ли балтон, щом захапе студ суров — чак за летния сезон ще го имаш ти готов. Този наш шивач познат много бързо шие — та затова го и зоват „Колю Бързотията“.

Раздавачът, раздавачът — пощенският раздавач. Виж, по тротоара крачи, мъкне чантата едва. В нея — в чантата — писма са и за тебе, и за мен. Той писмата ни разнася два пъти на ден. От войника той, от батко вест ни носи в тоя час. Чака мама, чака татко, чакам я най-много аз. И не може да не дойде дълго чакания плик. И не може да не го е пратил нашият войник. Че не може да не знае, как го чакаме дома… А писмото се потая между другите писма.

Ой, бръмчете, ой, летете вий, орли челичени! Няма птици по небето като вас обичани! Ту над ниви занемели ви бръмчат моторите, ту над облаците бели с ветровете спорите. Ту кога са дни засмяни, горе из лазурите като в чисти топли бани весело се гмурате. Като вихри из простора вий свободно бродите. Няма по-щастливи хора от пилотите! Ой, бръмчете, ой, летете вий, орли челичени! Няма птици по небето като вас обичани!

Бе горещо. Сънен ден. Чичо Борю изморен се приготви да подреме през следобедното време. Не че е човек сънлив, муден или мързелив — има навици такива: подир ядене поспива… Нека ви предупредим: чичо Борю е нервозен. А сега да проследим нервността какво ни носи. * * * Тъкмо беше се унесъл, люшкаше го сладък сън — в стаята се в миг разнесе дрезгав, неприятен звън. Бе муха една влетяла дявол знае откъде. Песен дразнеща и вяла тя на свой език поде: „Аз ходя, аз бродя навред и бръмкам като самолет и моето бръмкане дразни, и нося заразите разни.“ И сънят на чича Боря се разсея като дим. Гневно той се ококоря и мухата заследи. Тя бръмчи и в кръг се вие. В миг настана тишина. Като точка на хартия е на бялата стена. Нещо сякаш размишлява и крилцата си потри, сякаш рече: раз, два, три — и отново отлетя. Кацна на пердето — сетне попремисли сякаш тя, нещо важно да пресметне и отново отлетя. Отлетя и забърбора, завъртя се в миг един, на носа на чича Боря кацна като на комин. Кой не би се разгневил, след като се уморил и едно мечтае само — сладка дремчица без шум, а мухите от носа му правят си аеродрум? Чичо Борю в гняв замахна по нахалната муха, но от страшна болка ахна и пое си той дъха. Вместо да срази мухата той носа си бе разбил. А мухата се размята като в някакъв кадрил. Ядно да бръмчи започна, да кръжи напред-назад, все край него — и нарочно правеше му на инат: „Колкото да се гневиш — слабото ти място знам, няма, няма да ти дам, няма да ти дам да спиш!“ И на лампата му нощна най-безстрашно кацна тя. Чичо Борю дигна мощна лапа и я завъртя. И по лампата стовари своя гневен твърд юмрук. Там мухата той не свари, но прозвънна стъклен звук. Лампата на пепел стана, кръв избликна от дланта, бе посечена там рана и обагри пода тя. * * * А мухата ту нагоре, ту надоле полети и бърбори: „Чичо Боре, имаш ли разсъдък ти? Та си тръгнал да се бориш с туй, що може да лети? Де се чуло и видяло мъж муха да победи?“ И на стенното огряло мълчаливо огледало кацна тя и там седи. Чичо Борю, разтреперан от обида и от гняв, с поглед към мухата вперен, стана от леглото прав и към ъгъла на пръсти, тихо, тихо приближи, там бастуна си чевръсто сграби той и замижи, после гневно го запрати към мухата. Трясък, вик. И с парчета ъгловати подът бе покрит за миг. * * * А мухата? А мухата пак над него забръмча. По-нахална и по-зла тя сякаш стана. Загълча му наставнически нещо, кръг един направи и на прозореца отсреща кацна и се спотаи. Взе бастона чичо Борю в жилестата си ръка. Към закрития прозорец се нацели той сега. Вънка бе градина китна. Чу се трясък, силен звън и бастонът му излитна през пробитото навън. * * * Мухата се сякаш изплаши, но пак окопи се тя, забръмка отново и даже над чичото наш полетя. И спусна се и начаса тя кацна му пак на носа. А чичото, обезумял от толкоз обиди — извика настръхнал цял и с ярост в очите: — Проклет да е, който е дал крила на мухите!

И мускулеста, и красива, и в буйна радост, и в тъга, подвижна, жива, работлива — твори човешката ръка. Тя пише книги, тя рисува картини, планове чертай. Тя по клавишите танцува, красив човек от кал извай. Играчки прави и машини, строи заводи, градове, и не отпада, и не стине, и сякаш пее и зове. Как тя умее да ласкае и да помогне в труден час! Човешката ръка — това е най-верният другар за нас. Ала тежко` им на ония, що опват срещу нас лъка, които твърд юмрук да свие принудят нашата ръка!

Виж го — сред градините винаги стърчи то. И когато минете — винаги сърдито. Де ли е намерило там глава от слама? Виж — ръце разперило, ала пръсти няма! Чужда риза носи то, чужди панталони! Затова ли, босото, вятърът го гони! Ех, ти, чуче-чучело, дрипаво и прашно! Сабя си забучило, а пък не си страшно!

Ти в гората излезни сутрин рано, рано, рано. Тихо нейде застани, застани и слушай само. И ще чуеш как звънти, сякаш е от струни цяла. Туй не ще го чуеш ти в никоя концертна зала. Всеки глас и инструмент разни висини си взима. И не виждаш диригент, а съзвучност пълна има. Туй оркестър е и хор от безбройни птици пойни. Екне чистият простор от напевите им стройни. Но да стане всеки звук в песен хубава и строга — много труд е даден тук, репетирано е много!

Луната, чудната Луна, която тъй далеч изглеждаше и с меката си светлина към сънищата ни повеждаше — сега не е така далечна тя, нито е толкоз непозната. Бе посетена в свойта висота от жителите на земята. И там намериха не цвят и злак сред шумнали от дървеса долини, а пепел и мъртвешки камънак в безмълвните пустини. Но космонавтите се трудят зарад нас — към другите планети път пробиват. А ние си мечтаем: — Ех, на Марс дано да бъде по-красиво!

През Декември е рождената дата на Вапцаров. Ето зимата, студената, с песента си стара. Тази песен ний познаваме: ветрове сърдити щипят чак до зачервяване бузите, ушите. Ала ний не се обиждаме от таквиз щипалки. Зимата сега съзижда ни хубави пързалки! Дървесата са облечени в ризите си бели. Бързат хората увлечени — шум е и веселие. По пазара — стоки шарени, стомни и панички. Ето, вече са докарани малките елхички. Всичко там сега подсеща ни: старата отмина! Да се готвим да посрещаме Новата година!

Макар и още твърде млад, но викали му Дядо на тоя хубавец брадат с походката си млада. Той от младеж е замечтал за по-щастлив живот и оная партия създал, която днес ни води. й виждал в своите мечти родината ни днешна, която обожаваш ти, тъй както майка нежна.

I. КЪЩИТЕ ВЪРВЯТ С приятели в димната кръчма заседна и пийна си дядо Стамат. Когато реши да си ходи — погледна: — Я! Всичките къщи вървят! И рече си той: — Че къде сега в мрака до в къщи ще газя калта? Аз моята къща ей тука ще чакам, ще мине навярно и тя. 2. ЗЕМЯТА СЕ ВЪРТИ! Научи от внука си дядо Стамат, че уж се земята въртяла! Че сутрин, щом грейне ни изгревът злат, не слънцето уж е изгряло, а тя се завърта на друга страна голямата наша планета. И ето настава отново деня над китни гори и полета. Поклащаше дядо замислен глава и пускаше дим от лулата: „Не може да бъде, лъжа е това — стои си на място земята!“ Но ето че в празничен ден един път попийна си повече дядо. И стори му се, че вървят ли, вървят къщя — като погнато стадо. И бясно въртят се земя и небе. И дядото смаян загледа: — Ей, прави са пустите учени бе — върти се земята проклета!

Отиде си лятото. Вече отмина кипящия, пъстрия свят. Сега из страната е друга картина — ни песен, ни жега, ни цвят. И бързат, прибират реколтата сетна, в школото е песен сега. Балканът пак с бялата дреха наметна огромната своя снага. И пойните птици — авлига и славей — са вече далече на юг. Обичат ни те, но — какво да се прави? — тям зиме студено им тук. Не са като коса и дрозда мъжаги, които несгоди търпят и върлият вятър, снега и студа ги не плашат — а тук си стоят… Но минат ли зимните тежки неволи, завръщат се всички при нас и вливат те в нашата весела пролет и своята песен тогаз.

Сеща се да иска той пари за кино от роднина близка — леля или стрина. Сеща се да дига до небето врява — щом не му достига нещо, както трябва. Сеща се да гони татка с дълги речи нови панталони да му купи вече. Досетлив изглежда, приказлив е даже. Но се не досеща „Добър ден“ да каже.

Има пет рожби, пет сипа Ръката. Те са различни, но всички са братя. Равно делят помежду си труда, равни са в радост и равни в беда. Ето го първия. Казва се Палец. Как ви се вижда? Красив ли? Едва ли! Шишкав е той и е нисък на ръст, ала не може без този пръст. А Показалецът ръст има среден, става той пръв и си ляга последен. Най-работлив е от всичките той, ала не е ни красив, ни герой. Средният брат е и едър, и снажен. Много се пъчи и много е важен. Важен е той, но е малко страхлив, снажен е той, но е малко ленив. Вижте Безименко — няма той име. А за некръстени не говори ми! Нищо не може да работи сам. Дето са други, и той ще е там. Кутрето с име е, но е пък смешно. Може би много е зло и е грешно и затова и до днес не могло да порасте, да тежи на тегло. Има Ръката пет рожби, пет сина, слабости всеки отделно си има. Ала когато в юмрук се сберат, могат да свършат, каквото си щат!

Аз дъбченце малко сега съм, край мене тревата пълзи, и разни обиди понасям от разни овци и кози. Но мами ме шеметно тая синееща се висота и аз денонощно мечтая да дигна до нея глава. Дъб мощен и шумен да стана на пойните птици приют, да водя борба с урагана в зной летен и в зимния студ. Да пия роса от простора, и в мощната си висота, аз редом с елхата и бора, да гледам широко света. По-скоро, по-скоро, по-скоро, по-скоро дано пораста!

От малък спомням си го аз — клонатия огромен дъб, и в летен пек, и в зимен мраз, ту весел, ту потънал в скръб. Когато грейне месец май и песните си зареди, като зелен букет сияй той върху земните гърди. И там се чува птичи хор и сред клонака му шумнат, де не прониква твоя взор, живее сякаш таен свят. А лете, завали ли дъжд, под него аз, на завет сврян, съм се заслушвал неведнъж как спори той с дъжда припрян. Но ето идва есента и тъжно вятърът свисти. Дъбът посърва — с младостта приготвя се да се прости. Щом зимата натрупа сняг, спи и сънува пролетта и вижда я навярно как сияе тя, танцува тя. А сред клонаците си той какви ли приказки таи — та като верен часовой на пост и ден, и нощ стои?

Обичайте гората, дърветата обичайте! В зеленина земята, земята ни обличат те. Макар и да са неми и глухи наблюдатели, те наши са големи и най-добри приятели. Кажете, на кого е дървото зло направило? Кого под слънчев зной е без сянка то оставило? И кой ли не намери тих покрив под клонака му, кога от облак черен небето е разплакано? Не си менят местата, не скитат по чужбина те, и — врастнали в земята — обичат си родината.

Кой по покрива шуми, кой затрака по стъклата, кой от прах горещ изми плочниците и тревата? През прозореца поглеж — туй дъждът е чист и свеж. Сякаш ръси семена нечия ръка благата, та по цялата страна да кълнят, да избуят и да нацъфтят цветята.

Запита вятърът дъба: — Каква е твоята съдба?… Ти сто години вече стана и все на същата поляна разстилаш клони и шумиш, ту веселиш се, ту скърбиш… Тръгни на път, ще видиш ти, че има още красоти, и други хубави поляни, реки, полета и балкани. Дъбът отвърна: — Знам това от птиците и от звездите. И мене мамят далнините, но аз не мога да вървя. Ръцете ми са неброими, но с крак един съм — погледни ме. А пък за път са нужни два.

Гледай: мрат цветя и пеперуди, а пък колко много разен цвят! Колко багри! Просто да се чудиш! Сякаш някой чародей чудат, някой вещ художник тук се труди и създава нов и хубав свят. Погледни гората разноцветна! Нарисувана е тя така, че не можеш никога пресметна колко са боите й сега, колко много хубост ненагледна вложила изкусната ръка! Този смел художник есента е! Тя е този майстор на цвета! Откъде ли толкоз много знае, при кого ли учила е тя! — Но рисунката й месец трае — после почва бяла пустота.

Наричат го Малкия Сечко за разлика от Януари — Големия, лютия Сечко и който от него по-стар е. На брата си той подражава: комините в снежни качулки, а стрехите в ледни висулки с изкусна ръка украсява. Понякога той се представя, че страшен е, но си личи, че страх никому вече не всява. Под мекия сняг се подава красивото бяло кокиче. И ако към края повежда и тъжна, и ледена песен — това е, защото се сеща, че Левски тогаз е обесен.

Ний бяхме в цирка с Влади. И там видяхме как закръглен веселяк усмихнато извади бял гълъб — бяла птичка — от своето бомбе. Преди това пред всички показа го — то бе… бе празно-празненичко. И мислехме си с Влади: виж ти какъв човек! Измислил начин лек — от нищо нещо вади! Защо и ние тая наука не изучим — така че без да учим, така че без да знаем — шестици да получим!

Колко много неща изнамериха тези учени хора до днес! Иди в Азия или в Америка — с самолет, с параход, с експрес. Чак над облаците полети ти, слез на морското дъно дори, слушай с радио Рим и Таити и по кабел с Москва говори! Много силни са станали хората: вече всичко е в тяхна власт! Само месецът горе, в просторите, и звездите далеч са от нас. Ний и тях с телескопите вече приближаваме бавно насам, но Голямата мечка далеч е и Луната стои си там. Колко хубави светли съзвездия: гледай нощем и радвай се ти! Ний сънуваме само до днес тия недостигнати наши мечти. Но човекът труда си не жали, разширява той своята власт! Ех, другари, кога ли, кога ли ще играем футбол на Марс!

Във нашта къща има клетка между високите стени. И няма тя отнийде гледка, нито пък външни светлини. А крушка електрична свети на дървения й таван. И можете да си четете там вестници или роман. Но клетката не е читалня, макар да грее в чистота, нито игралня, ни чакалня, а за пътуване е тя. Между етажите големи, се движи, шепне и скрипти. Пътува тя по всяко време — когато пожелаеш ти. И с тебе за една стотинка, която ти ще й дадеш, ще литне като перушинка, до който си етаж пощеш. И тая малка светла клетка, с врата една, с една решетка, която пей като мотор, се казва? — ………………!

Овенът срещнал сред гората веднъж вълчицата зъбата. Бил овню страшно изгладнял и… в миг вълчицата изял.

Щом големият месец изгрял над полето, далеч над баира — в него малката мишка се взира и си рекла: — Какъв кашкавал! И — пленена от него — го пита: „Хей, голяма и хубава пита, кажи, кой те търкулна насам?“ Но големият месец бил ням. Той търкалял се бавно натам, по небесния, звездния път към отсрещния, тъмния рът. Сякаш от висината си звездна той й кимал — засмян и голям: „На отсрещния рът аз ще слезна, ти ела и изгризай ме там!“ И се втурнала мишката гладна към отсрещния, тъмния рът. Цяла нощ би`ла дългия път и пристигнала в утрото хладно. Но далеч, но далеч зад хълма` скрил се месецът, ням и без шум. Само малката мишка сама — само мишката, с мишия ум, и подлъгана, и прегладняла — там на голия рът стояла.

Сняг вали. Стърчат дървета голи. Гушат се врабчетата под стрехите и си шепнат врабешки утехи те, че ще дойде нова, топла пролет. Съска, хапе вятърът. Студено е. А са пълни с птичета горите… Как ли карат зимата горките, като нямат парно отопление?

Край гората, сред зелени припечни треви и цвят неотдавна построен е малък и удобен град. Къщичките му са стройни, с по един етаж едвам, но семейства многобройни дружно си живеят там. И гъмжи тук всяка къща в тъпотите и в труда. Бързат нейде и се връщат жителите на града. Няма писани закони, ни милиция дори, ала ред във всеки дом е, тишина в града цари. Равноправие голямо има в тоя малък град. Мързеланковците само тук не могат да търпят. Работливи и смирени — всички са като един. С остър меч въоръжен е всеки жител на Пчелин. И тежко` му кой понечи да нападне тоя град: няколко стотици меча мигом ще го прободат. И Пчелин се с право слави с майсторството си навред. Тука, в тоя град се прави изкусителния мед.

Зиме, лете той на пост е в бойната застава — да не могат лоши гости да ни посещават. Бди и за дома копнее, в спомените вдаден. Чува как щурците пеят в младите ливади. Вижда майка си как шета весело из двора. Вижда своята напета хубава изгора. Вижда как снага изправя весела страната. Здраво той в ръце корави стиска автомата.

Наш Иван-Мързелан е голям хитран. Пред децата от село минава за нечуван герой, за голям звездоброй. — Всичко може и всичко познава! И разправя, че бил при реката Нил и видял крокодил огромен. Крокодила убил, триста души спасил и му дали корали за спомен. И разправя Хитран, че с един аероплан се изкачил чак при звездите. Преброил ги той, този смел звездоброй — точно сто милиона били` те! И добавя Иван, и добавя Хитран: — А пък който не вярва — да иде и да види при Нил оня зъл крокодил, и спасените хора да види. И добавя Иван, и добавя Хитран: — Щом не вярваш — иди в небосклона при звездите — и там ти ще видиш и сам, че са точно сто милиона!

Бе намислила хитрата котка да измами преумната мишка. И я вика тя нежно и кротко: — Я послушай, сестрице ле, мишка! Аз предлагам ти гозба владишка. На три крачки е само от прага, ти излез и вземи я веднага! Ала без да отваря вратата, отговаря й мишката: — Знам, че храната е много богата! Но опасен е пътя дотам!

Яви се във Рила незнаен ловец, ловец със двуцевова пушка бойлия. Нечуван храбрец и изкусен стрелец бе този призван в занаята ловджия. А имаше сред планинарите слух, че мечка стръвница се била явила, че амкала хора, че нейния дух владеел била` и долини на Рила. Достигна слухът и до нашът атлет. Сърцето му трепна и кипна кръвта му: „Ех, мецо-мецано, да имаш късмет пред мен някой ден да се мернеш ти само! Знай, само мецани в балкана ще стане!“ И ето дойде този ден и веднъж сред горската стръмна и пуста пътека се срещна мецаната с храбрия мъж, там, дето си шушнеха борът и клека. И нашият храбър и силен герой на място вкопан, като гръмнат остана. Забрави напред ли, назад ли е той, а идеше бавно, спокойно мецана. И спря се, изправи се тя в един миг и с лапа го блъсна изнежно в главата, сломоти му нещо на своя език, заплю го и тихо отмина нататък.

Като топъл южен вятър, милващ младите листа, като ручей сред гората, като славей в тишината, в тишината на нощта, като далнина, която към незнайното зове — тъй допадат на душата хубавите стихове. Те за дружба ни говорят и за труд и красота! Те пред нас за миг отворят чудна порта към света, те към подвизи зоват ни, към великите неща, що не може да покътне валящият се в калта. Колко шир необозрима, колко светли брегове, колко смях и слънце има в хубавите стихове!

Навън е студ, навън е мраз и скреж по клоните и жиците. Снегът блести като елмаз и гушат се на за`вет птиците. А топло е у нас сега. Да не е януарска датата, да нямаше навън снега — ще кажеш, че е тука лятото. Не палим печки. Скриха тях в мазето, в тъмните му ъглища. И няма в къщи дим и прах и мириса лютив на въглища. А под прозорците навред, до белите стени облегнати са радиатори — наглед като хармоники разтегнати. От тях като горещ ветрец се носи топлина и гали ни. Тя иде някъде от ТЕЦ с подземните тръби металени. Навънка стяга остър мраз, летят снежинките безчислени. А топло, чисто и у нас. Нали е хубаво измислено?

Има партия такава, млада като пролетта. Нея слава увенчава и я гизди храбростта. Тя е смела, тя е силна, тя не знае страх и смут, тя страната ни обилно богати с неспирен труд. В дълбините земни влиза тя за нефт и за руда. Тя с любов следи дали са дружни селото с града. Дето мрак е, дето студ е — праща топла светлина, та да няма мрачни люде в нашта хубава страна. Тя строи заводи мощни, в труд упорен тя зове, та да бъдат по-разкошни утрешните градове. Тя помага на земята да е плодна и добра, та да бъде по-богата нашта утрешна софра. Тя с науката окриля нашият голям копнеж и набираме ний сили за космически летеж. Тя и дъжд, и слънце блика, тя е като пролетта — тази партия велика! БКП се казва тя!

Имал чичо Сава пет кила стомана. И веднъж я дава на ковача Станя. — Брадвичка резлива изкови ми! Нека хем да е красива, хем да ми е лека. — Брадва ли? Веднага! Брадва — чудесия! Много ми приляга тази майстория! Прашното духало почна да надува. Беше то замряло, в миг се разлудува. И задуха силно, сякаш вее буря. Синкав плам обилно лумна от кюмюра. И чукът заблъска жежката стомана, рой искри запръска. Беше утрин ранна. Пладне мина вече, иде икиндия. Покажи, човече, свойта майстория! Ето падна здрачът, вънка притъмнява. Сили се ковачът — брадвата не става. — Брадвата резлива, чичо, май не стана. Нещо я не бива твоята стомана. Не е тя отлична и затуй не става! Виж — тесла прилична мога да направя. Рече чичо Сава: — Щом не става брадва, ха с тесла тогава пък да ме зарадваш! Удря пак ковачът, и не си играе, рой искри изскачат, не шега — тесла е! Но нощта минава, сипва се зората, вижда се — не става, не върви теслата. И трудът нахалост, и парчето вече твърде изтъняло. И ковачът рече: — Лесно се стопява пустата стомана! За тесла не става, че е чуждестранна. Но ще ти направя нож с красива дръжка. Той окуражава, дава сила мъжка. Почна пак да чука тънката стомана. Чука, та се пука, но и нож не стана! Поизтри с ръкава от чело потта си и на чича Сава промълви тогава: — То за ножа трудно е да се надявам, но губерка чудна ти измайсторявам! Ще я вдяваш лесно, с нея ще се хвалиш, кърпи тя чудесно скъсани чували. Няма що да стори тука чичо Сава. Мрачно отговори: — Чукай де! Да става! Почна пак ковачът, дига шум за двама, пак искри изскачат, а губерка няма! Но с дланта си плеска че`лото тогава: — Че губерка днеска кой употребява? Тях за показ само ги в музей поставят. А пък аз голямо „цвър“ ще ти направя. От жарта издига късчето с клещите, мигом потопи го в хладкото корито. Шумно „цвър“ се чува посред облак па`ра. Майсторът ликува — здраво го докара! Каза чичо Сава: — Чест на теб и слава! Много скитах, братче, по земята грешна, като теб ковачи никъде не срещнах!

По замразената земя през люти ветрове премина, но пръв доведе у дома той Новата година. Топовен гръм се чу навън. И още в първите минути се сляха в къщи смях и звън с топовните салюти. И се здрависват с весел глас познати, близки и другари. Такъв зарадван между нас пристигна Януари. Облечен в бял кожух от сняг и в шапка облачна над вежди, той на пързалката до мрак устройва шумни срещи. Той не обича да се смее, но явно е, че се гордее, за туй, че Ботев е роден на шестия му ден. И че на първия му ден е Яворов роден.

Месец на горещините и на зрелите жита. Към полето погледни ти, чуй: комбайнът забумтя. На косачите косите звънкат рано в утринта. От градините ухае на узрели плодове. Мараня е, духота е — рядко вятър ще повей. Птиците са си отпели и почиват през деня, и мечтаят си — къде ли има свежа ведрина? От морето, в далнината ведър вятър вей сега и вълните, и децата си играят край брега… … Някога, когато в ропот, в робство е народът бил, в Юли — в скътания Сопот Вазов се родил.

Отиде Сашо с децата да дири гъби в гората. И привечер чак дойде си, но гъби той не донесе. А крачолите съдрани, краката в драски и рани. Изплашена, мама гледа: — Какво си направил, чедо?! Но Сашо мама прегърна и тъй на мама отвърна: — Недей се, мамо, тревожи, юнак без рана не може!

Как красив е месец юни! Той комай е като Май! Всичко бърза да целуне, ободри и приласкай. С пълна кошница череши иде в дъжд и жежък зной. И накитен — ще речеш е бил на сватба нейде той. Но не е на сватба бил, ни на почивка нейде бил, а по нивите обилни мъжки той е работи`л. В слънчев пек, от вятър брулен, той с труда си тук дойде. Той на брата си, на Юли, иска пример да даде. Знай, че пример е, че той е месец вече отличе`н: на Димитров и Благоев той е месецът рожден.

Вий сега отвисоко ме гледате и си мислите: „Ех, дете! Да пасе там на село говедата и уроците си да чете!“ Ала вие навярно не знаете за какво си мечтая аз. Че са тесни за мене стаите и са нищо уроците в клас. Аз си мисля, че имам флотилия, че Колумб съм — голям и брадат — и откривам например Бразилия или някакъв свят непознат. Или мисля: нападат България, а пък аз съм безстрашен пилот, в бой се хвърлям сред гръм и пожарища и спасявам своя народ. Или в къщи пък, в труд продължителен правя опити, мисля, чета — и откривам цера изцерителен против рака и старостта… Ех, сега ме наричайте „Данката“, но помнете — ще дойде ден, ще ми турят портрета в читанките и децата ще думат за мен: — Ето, тоз е Юрдан Многопатилия. Той сега за това е велик, че на младост е бил любознателен и смелчаг, и добър ученик!

Щом имаш ден свободен ти, а слънцето навън блести и греят дървесата, не се чуди, ни двоуми, а раницата нарами и — хайде в планината! Зове там всеки цвят и лист и мамещия въздух чист така опиянява, че грижите забравяш ти и нищичко не те гнети, и весело ти става. Приветства те поток звънлив и вятър весел и игрив облива те с прохлада, и птиците ти пеят в хор, и, взряна в синия простор, ехти гората млада. И ти се сливаш с тоя химн, със тоя химн неповторим на вечната природа, И сещаш как пръстта шупти, как всичко пее и цъфти, как хубав е живота!

Целият род го изпрати — батка Бориса — войник. Нещо му думаше тати, мама с разплакан бе лик. Батко усмихна се само и разцелува ги той: „Гледай си здравето, мамо, а пък за мен се не бой!“ Шумно замина с другари. После ни прати писмо. Само печат му ударен, ала без марка е то. Пише — танкист е, добре е, службата славна била. Върне ли се — ще умее да управлява кола. След половина година в отпуска върна се той. Позагорял — юначина, строен, израсъл на бой. В дрехи войнишки и строго с мене държи се сега. Не разговаря много — тъй повелявал дълга. Три дни стоя. Отзарана тръгна си в ранен час… Как ми се иска да стана мъж като батка и аз!

Играеше малкото хитро мишле в мазата, край делвите, из полумрака. Но там ненадейно изпати си зле — намери се в лапите на котарака. Трепери изплашено то и пищи. А весел, доволен котакът го пита: — Що пискаш и що разтрепера се ти? Разваляш ми с пискането апетита! — От татка треперя, бая се боя — отвърна мишлето, — че малък нали съм. Поръча ми татко дома да стоя, не дава самичко навън да излизам. Засмя се котакът: — Ха! Глупав мишок! Мишлето отвърна: — Лъжа е и срам е така да говориш! И умен, и строг, на всички животни е царят баща ми. — На всички животни ли? Цар аз такъв от мишия род досега не познавам. — Не е той от мишия! Казва се лъв. Но… чуват се стъпки. Май той приближава! И храбрият, силен и стръвен котак започна объркан и плах да трепери. Изпусна мишлето и хукна и чак на двора, на крушата в миг се намери.

Писателите пишат книги. А ти — за да ги разбереш дали са книги те велики, или нищожни, — щеш не щеш, ще трябва да ги прочетеш. Човек чете ли — много знае. Така разправят ми на мен. Но кой в квартала ще се шляе, щом всички почнем да четем? Затуй аз мисля упорито, че трябва да се съчинят такива книжчици, които сами да се четат!

Има разни магазини, дето се продават разни лъскави съдини, всякаква направа. И пижами, и пешкири, и играчки разни — кой каквото си подири, всякакви съблазни. Чукове, тесли и брадви, лекички и тежки… Само… нийде не продават хубави бележки.

Каква си ти хитруша! Ти от дъба клонат изцъкаш и се вслушаш — дали не те следят. След туй се изкатериш по някой близък клон и в мене поглед впериш и правиш ми поклон. И сякаш че ме питаш от свойта висота: — Защо в гората скиташ? Не е за тебе тя. И после — без да чакаш — поела бързо дъх, ти стрелнеш се в шумака, та до самия връх. Там клонките тревожиш и шепнеш ми чрез тях: — Стигни ме, ако можеш, но слаб си и те страх! И в тоя чист, ухаеш на горски листи ден кажи, защо играеш на криеница с мен?

Аз в душата си лелея хубава мечта — като птиците да пея и летя. Мене славеят и косът са ми по душа, че в душите си не носят завист и лъжа. А си пеят из гората и на свобода и не дирят те заплата за труда. За такъв живот копнея — весел, чист и лек. Като птица да живея, а да съм човек.

Имаме си в къщи кино. Без проверка, без билети. Щракнеш копчето и ето — след картината картина. И менят се на екрана ту природа, ту строежи, ту из Африка метежи, ту митинги във Хавана. Виж — в Москва пристигат гости с мощните аероплани. И стопаните засмяни срещат ги с усмивки прости. А в Америка пък стрелят срещу люде чернокожи. Обявяват ги за лоши, че не се родили бели. Гледаме я възмутени — тази кървава разправа. Но след малко притъмнява и картината се сменя. Стадион. И два отбора. Почнаха футболна схватка. Между мен и между батка тутакси започна спора. Имаме си с батка стари спорове и вкус различен. Аз „Локомотив“ обичам, батко пък заклет левскар е. Ала тука влезе мама. Каза: — Време е да спите. Утре рано ще вървите на училище и двама.

Пет души на гости дойдоха веднъж у Петюви. Лели и някакъв мъж. И всички го гледат, и радват се те. Че знаят — до вчера той беше дете. И хвалят го всички един подир друг: — Я, колко порасъл е вашият внук! И баба се радва: — Самата не знам кога ми порасна и стана голям. А Петю й казва тогава пред тях: — Когато ти спеше, аз, бабо, растях!

Бяла зима равнината стели с мека, мека, мека пелена. Всички изгледи са днеска бели, в бяло е любимата страна. Но под тия пелени смълчани, пелени от пухкав сняг студен, колко много весел свят се кани с песен да нацъфне някой ден! Днес потоците мълчат й тънат, оковани в лед, завити в сняг. Но през март те весело ще звъннат — щом ги лъхне топлият южняк. Птиците не пеят своите песни, в скреж гората е, денят — унил. Ще запеят те, когато блесне веселото слънце на април. Шарени цветя и пеперуди са заспали своя сън дълбок. Но през май и тях ще ги пробудят вятърът и звънкият поток. Лятос тях потта ще ги облива, в работа ще вият те снага. Днес почиват. Нека ги завива пелената топла на снега. А на лято ти ще си почиваш за това, че трудиш се сега.

Сутрин, щом запеят птичките — почва да развиделява. И усещат вече всичките — слънцето изгрява. Димо трие си очичките и в просъница се чуди: слънцето ли буди птичките, птичките ли него будят?

Колко е хубаво зиме, другари! Няма бълхи, ни мухи, ни комари. Няма ни жега, ни ветрища прашни, нито пък бури и гръмове страшни. А над поля, градища и балкани бели безкрайни юргани застлани. Ами пързалките, снежните хора? Битките с топки от сняг без умора?… Баба любима е бялата зима! Само че много лош навик тя има: Щипе ми бузките, двете ушлета и на доматче ми прави нослето. Всичко туй смешно и весело става, но не разбирам — защо ме задява: Аз ли съм толкова сладък и хубав, или пък тя е тъй лоша и груба?

Веднъж на Балкана сам Вихрогончо-Кончо пасял. Минал гладния Вълчо оттам и не щеш ли — Конча съзрял. Приближил се до него той и му казал по вълчи: — Стой! Със живота свой се прости — ще ми бъдеш закуска ти! И наистина Вълчо бил страшен с това гладно и зло зъботракане. Трепнал нашия Кончо уплашен, ала било късно за бягане. Но събрал Вихрогончо кураж и каза`л Вихрогончо: — Яж! Яж — и нека ти бъде сладко, но една молба имам, братко! Да помоля за миг, ако може, тревопасния наш дядо боже — да приеме душата ми той в рая, в конския райски покой. И отвърнал Вълчо: — Може! Аз почитам законите божи. Помоли се — тогава ще знам, че безгрешна закуска ям. И приклекнал Вълчо да чака… Но не чакал дълго глупакът: Кончо дигнал чифте и за миг вместо кротка молба в небесата пратил хубав кован ритник на вълка по главата!

Виждал си го ти напролет как се шмуга из листака. Като катеричка бяга и от себе си доволен, някъде се спотаи, сякаш нещо там крои. После зацвърчи и мигом между клоните се дига посред горския покой. И застане нейде той — веселият, вечно бос, чернокос кос. И посред клонака сгушен, чудни песни той реди. И се спираш там, заслушан, с развълнувани гърди. И се питаш удивен ти — на какви ли инструменти свири тоя майстор мил? И отде е доловил и заучил тия песни, песните, с които днес ни надарява само той, пъргавият песнопой — веселият, вечно бос, чернокос кос?

Аз искам да те окриля за хубави мечти и песни. Да те подтикна към дела и подвизи, макар не лесни. Светът е пълен с красоти. За тебе те са отредени. Расти, другарю мой, расти, че твоят утрешният ден е.

Белият Благоевград на сестра си Струма дума: — Ти послушай своя брат, не шега, не празна глума ти говори той сега! Обуздавай свойта буйна свойта яростна снага, гъвкава и многоструйна. Нека твоите води да се плискат пълноводни, но приятел ти бъди тук на людете свободни. Помогни им, влага дай на пръстта, която вика, та в Пиринския ни край пълно щастие да блика. И ще чуеш песни ти от народа благодарен, и Пиринът легендарен приказки ще ти шепти.

Свиеш ли към планината по извиващия път, ти ще чуеш в далнината как ту глъхнат, ту ехтят в тия красоти чудесни гласовитите слова. Пионерските ни песни са това. Те навътре те привличат, сякаш мамят и зоват, дето чуй се хорът птичи, на дърветата шумът. Дето луд потокът бяга, в камънаците гърми. Пионерският ни лагер там дими. Сутрин, щом зарите али над гората затрептят, екват нашите сигнали — на проверката часът. И затрепка ален пламък в шеметната синева. Пионерското ни знаме е това.

Нещо сякаш залиня съседа ни, нашият добър съсед Захари. Дълго време вече гледаме — скита, пие, пуши си цигари. И съвсем не е сега заетия в свойта работа от ранна заран, оня весел трудолюбец харен. Дето двама са, и той е третия. Питаме веднъж Захария: — Вече ти коя неделя на почивка май удари я?… — Чакам — каза — да спечеля от държавната лотария.

Летят перушинки и стелят земята навред. Погледни ти! И толкова чисти и бели, че болно ти става в очите. Летят перушинки. Додето очите ти видят, е бяло… Да, някоя баба в небето възглавката си е разпрала.

Застила сняг студен земята. Къде е хубавото лято? То уморено спи сега дълбоко нейде под снега. Но пролетта ще го събуди, щом нейните ветри`ща луди се понесат нашир и длъж, щом гръмне гръм и лисне дъжд.

На баба внучето любимо — наконтено и сресано. Но недостатък лошав има — премного е разглезено. Помоли го за нещо баба — извърши то обратното, не върши туй, което трябва, а върши неприятното. Послушно става туй юначе, когато е научило, че баба му от раздавача е пенсия получила.

По Луната ходи-броди приказна машина. Нито влак, ни параход е, като трактор не боботи и не прави обороти като лимузина. Нея никой я не води, тя живее свой живот и се казва „Луноход“. Там съветският човек прати я с една поръка в страшен мраз и жежък пек, с много рискове и мъка — да проучи, да узнае лунната земя каква е. Там съветският човек прати я да разгадае лунните незнайни тайни. Та в космичния ни век знанието да сияе.

Една гореща ясна заран лъвът — на всичките животни цар, на всички твари господар — излязъл малко из Сахара да разузнае как я карат там жителите помежду си. Пък малко и да позакуси. С бележник в лапата вървял. И както си вървял — съзрял сред пясъците Зая-бая. — Аз тебе — казал — те не зная, не съм те виждал досега да скиташ тук из материкът. Какво си ти? И как те викат? — Аз заек съм. — А-ха, така… Добре. Записвам те в тефтера. След час един при мен бъди — закуска ще ми бъдеш ти. А заекът се разтреперал, да бъде точен обещал. Защото, бедният, разбрал, че царят е пред него бил, че царят му е наредил. Лъвът нататък продължил и ето че видял насреща сърна. Тя в утринта гореща отивала на водопой. — Какво си ти? — запитал той. — Сърна — отвърнала тя плахо. — Сърна ли? Много ми е драго. Ти обед ще ми бъдеш днес. На`, ето точния адрес, на който да ми се явиш в един и половина. Виж, внимавай да не закъсняваш, защото аз обичам точността — на възпитание е признак тя. Надявам се, че ме познаваш… Изплашилата се сърна, разбира се, че обещала. Тя царя тутакси познала. А цар на обед без храна не е прилично да остава. Че де се чула и видяла такава глупава държава — сърната да си ходи цяла и в слънчев пек, и в нощен хлад, а царят-лъв да мре от глад? От себе си доволен бил лъвът. И весел продължил нататък в жегата нечута. Но ето че подир минута пред него пъкнал слон голям. Сред пясъка едвам-едвам се движел, сякаш че залитал. — Какво си ти? — лъвът запитал. Отвърнал плещестият слон с уверен и спокоен тон: — Аз слон съм — всеки ме познава. Какво това те занимава? — Ще дойдеш — казал му лъвът — довечера след шест часът в дома ми. Пиша те в тефтера. Ти ще ми бъдеш за вечеря. Понеже много си голям, с приятели ще те изям. Погледнал слонът и му казал: — Ти за това ли си излязъл и рано тръгнал си по пътя? Изглежда, търсиш си белята? Лъвът, макар да бил признат за цар — да заповяда само, — усетил — краят е чепат, не пее тука песента му. — Добре, задрасквам те — отвърнал и плахо той се спотаил. А слонът и не се обърнал, и своя път си продължил.

Май — месец на пеперуди, на птичи гнезда и цветя, на слънцето и пролетта и дружба на честните люде. Така и започва деня — на месеца първата дата. И с песни плющят над земята работнически знамена. През Май месец Маркс е роден — учител на всички народи. През Май е сияйния ден на Кирила и на Методий. И пее цял ден младостта — най-песенен празник е този. И сякаш навред по света дъхтят казанлъшките рози. Небето тъй синьо сияй над нашта родина-градина. И ще ти се цяла година да бъде все месец Май!

С чудна майстория се прослави Слави, взе на стрина Сия той кросно да прави. Цели три недели мери, майсторосва, цели три недели стърга и рендосва. Най-подире взе, че в стана го премери. — Късичко е! — рече и се начумери. Грабна пак аршина, пак крои, беляза и с една третина още го отряза. Още три недели мери, майсторосва, още три недели стърга и рендосва. Пак премери в стана, страшно се навъси. — Пусто да остане, пак излезе късо! Грабна пак аршина, пак крои, беляза и наполовина още го отряза. Още три недели мери, майсторосва, още три недели стърга и рендосва. Ала щом премери трети път — тогава почна да се звери и да дига врява: — Своята наука не разбирам вече! Явно е, че тука дяволът ми пречи! Два пъти на стана мерих и белязах, два пъти го рязах — късо пак остана!

Мари, Котарано ле, Писано, що си толкоз лоша, неразбрана? Виж каква ми пакост ти направи!… Я си припомни, или забрави как в поличката си съм те гряла, как от шкафа мляко съм ти крала! Лъгала съм зарад тебе мама, че не си изяла ти салама. Бой съм била рунтавата Дора, щом те погне някъде из двора. Ама ти от дружба не разбираш, ти за нищо нещо се нервираш. Дръпнах ти опашката космата — изфуча, издраска ми ръката! Мари, Котарано ле, Писано, не разбра ли — туй шега бе само!

Ходи мръсен, лошо се облича и като пиян е — затова Баба Марта с присмех го наричат за плачливите му тържества. Ту заплаче, ту се пак засмее — и скръбта се сменя с радостта. Чудиш се — за зима ли копнее, или пък очаква пролетта. Февруари и Април са в свада. Март със Февруари е дружил. Мъчно му е да напусне брата, а пък иска да дружи с Април. И се мъчи Март да ги сдружи, а са братята непримирими. Февруари на снега държи, но Април не ще да чуй за зими. Март отчаян почва да ридае… Но си спомня третия си ден, ден, когато родния ни край е от робията освободен, и е весел пак, и пак сияе…

Май е месецът на песните, цъфките и радостта. И навънка да излезнете мами пролетта. В май е буйното цъфтение, всеки полъх нов е зов. Виж: земята пременена е с накита си нов. И ти става много весело, виждаш се на празник ти — щом земята, къдри свесила, пее и цъфти… Нявка в кърваво бездушие, в боя за живот мечтан, май за месец на съдружие дружно бе избран. Той е месец на щурмуване, на живота обновен. Затова така празнуваме първия му ден!

Посадих си мъничка черешка. Голичка и тъничка бе тя. Но пролетес се облече в дрешка от зелени дъхави листа. Тази дрешка слънцето уши я. А черешката като дете с малката си лейчица аз мия, чистя я и пазя да расте. И не давам да я косне бурен, и тревата около плевя. Казват ми на смях, че съм Мичурин. Аз не се обиждам от това.

Мисля си, деца, за вас и си казвам често: — Ех, що не съм аз дядо Мраз, да ви надаря с успех и с отлично поведение! Но си мисля: и без мене вие ще си ги получите — само повече да учите!

Там, дето утринникът ранен край селската река свежи, се вижда гроб. Там партизанин за вечен упокой лежи. Той някога бил млад учител в училището, дето днес се чуват песни гласовити на пионерската младеж. Той бил любимец на децата, на възрастните бил другар. Веднъж в зори по здрачината откарал го един стражар. И повече не го видяли. И съдили го — след това избягал, погреб бил запалил — тъй ходела навред мълва. И ето — в село на площада с отряд юнаци долетял и всичките храни от склада на селяните той раздал. Но в нощ предателска причакан, с куршум бил момъкът свален там, дето днес зад върбалака е гробът му усамотен. Училището в село носи днес името, духа му млад. И пионерите със рози редовно гроба му красят.

Ах, него все го домързява да мие своето лице, в училището се явява с изцапани ръце. Познавате го вие — как влиза във класа с несресана коса, с ръкавите си трие той честичко носа. В петна са неговите дрехи — тук има той добри успехи. Тетрадките съдрани са и мазни като баница. И всичко туй дали го вижда небрежното момче? Но, казват, много се обижда, рекат ли му свинче.

Имам аз будилник точен. Сутрин чувам му гласа. Точно във часа насрочен, както си го наглася. Рипвам и набързо ставам. Грей в прозорците денят. И ужасно се прозявам — тегли ме назад сънят. Ала трябва да отивам — свърши времето за сън. Вънка вече се разлива от училището звън. Ех, будилнико мой славен, хубаво ме будиш ти! Но не можеш ли направи сутрин да не ми се спи?

Аз не съм се бил родил до деня свободен, в който вече победил своя враг народът. После съм дошъл на свят. Уча се и расна в край на цвят и плод богат и в страна прекрасна. Нови здания стърчат, дето били хижи, и се вижда как градът към хълма` се движи. Тази прасковна гора, шумната и плодна, била някога мера` пуста и безводна. Пеш вървели в прах и кал нявга до селата. Днес по път, покрит с асфалт, вози те колата. Засуши ли се — не са нивите печални. Там наместо небеса пръскат дъждовални. Зная аз, че в край благат и в страна прекрасна съм дошъл на тоя свят, бодър, смел да расна.

През лятото мама и татко — след зимния сняг — заведоха малката Надка на морския бряг. А беше пенливо, голямо туй шумно море. И Надка извика: — Виж, мамо! Морето пере!

Излязъл Андрейчо на първи април из парка самин на разходка. И в храстите тигър голям уловил — помислил, че туй ще е котка. На връщане блъснал го автомобил и мигом събрали се хора. Но гледат: Андрейчо недраснат, а бил на късчета станал мотора. На тяхната улица се удивил: горяла съседската къща! Той духнал, пожара там в миг угасил и весел дома си се връща.

Тръгнах на разходка с дяда. Беше есен, топъл ден. Да съм с дяда е наслада и поука е за мен. Много помни, много знае дядо — слушам го в захлас, — откъде е, откога е този паметник и тая къща хубава пред нас. Де е бил обесен Левски и в какъв е било ден. Храмът „Александър Невски“ за какво е построен… „Ето тука — каза дядо — бе убит един герой. Бе момче тогава младо и другар ми беше той. А оттатък — зад пазара — правехме митинг. Тогаз детективи и стражари стреляха по нас…“ Ка`чихме се на трамвая. И трамваят полетял много бързо стигна края. Беше крайният квартал. Къщи стройни и високи и алеи между тях. Но из улиците строги стара къща не видях. Каза дядо: „Виж, това е нов квартал, сега строен. Планировката му май е, ти когато си роден. Всичко днес се обновява — каза — в нашата страна…“ Пролет бе. Ветрец повява. Слънце бе и ведрина.

Стърчат дървесата заскре`жени, и сняг е застелил земята. Един е единствен копнежа ми — да ида на ски в планината! Там, дето са звънки просторите и въздухът светъл и чист е, и гордо се дигат там борите с зелените и`глести листи. Белеят се склонове ширнати и в сняг са скали и пътеки. Ех, само веднъж да се тирна там със ските и тънките щеки! Да пее в ушите ми вятърът, в лицето ми сняг да навява, да плавам — под мен планината в омая да се олюлява! Обветрен да сляза в хижата и щом се покажа на прага — скиорите да се раздвижат там: „Бре, кой ли е този мъжага!…“

Пролетта е вече тук. Тя на цвят и лист ухае. Откъде дошла — от юг, или запад — се не знае. Но горите с плащ зелен е успяла да наметне, и лъките ден след ден тя пременя с рокли цветни. Пеперуди и цветя — всичко модно се облече. И тревата зашептя тихите си дълги речи. Птиците, които в мраз цяла зима са мълчали, чуй — надуват в ранен час окарини и кавали. Цялата земя край нас расне, цъфне, хубавее. А небето в някой час с лейката си я полее.