Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Днес тъмната стройна гора е нещо сърдита. Не е днес такава добра и тъй миловида. Ту маха в закана ръце встрани и нагоре, ту някому с гневно лице припряно говори. Тя с вятъра спори така. Защо? За какво ли? Зад нея се стели лъка. Там рано напролет цъфтят дървеса и цветя. И тях застрашава ги вятърът с гибел. Но тя не му разрешава!

Ний сме в новата си къща. Три години се строи тя. И красива, и могъща, и в небето чак забита. Гледахме я как растеше и желязна, и бетонна, как сред скелите се ежи и се дига в небосклона. Явно своите съседки се стремеше да надрасне, та чрез нови, ширни гледки погледите ни да блазни. Стълбище многоетажно води някъде нагоре и прозорците й важно гледат в сините простори. Асансьорът непрестанно и за всички ни се грижи — от мазата до тавана неуморно той се движи. Ний на шестия етаж сме. Как просторно е дома ни! Сякаш мебелите разни весели са и засмяни. Излети не са ни нужни по балкани и долища — от прозорците ни южни цяла Витоша се вижда. Най-приятелски ви каним — заповядайте на гости! С хубости ще ви нахраним и ще ви почерпим с грозде.

Защо обичам есента? Защото грозде носи тя. От лагер батко се завръща и баба сладко пак вари ни, пак идват лелички и стрини, пак весела е нашта къща. Един след друг се връщат пак от планина, от морски бряг другарчетата от квартала. И всеки нещо ще разправи, и радваме се, че сме здрави, че есен пак ни е събрала. Но дните къси стават пак, и рано, рано пада мрак. Листата капят — иде зима. Но зимата развеселява — ще има бой със сняг тогава, пързалки весели ще има!

Калинка пита баба си: — Защо ли тече реката все надоле и никога нагоре? А бабата й отговаря: — Защото е реката стара, а пък нагоре зор е. — Ами защо — Калинка пита — мърмори ден и нощ реката? — Защото е сърдита, ядосват я децата.

Из реката ходи щъркел, дългоклюн и дългокрак. С клюна из водата бърка край шумнатия върбак. Но защо така той гази мълчалив, едвам-едвам? Жабите навярно пази да не се удавят там.

Минавах веднъж през гората и каза ми стария бук: — Отбий се за малко от пътя и спри се за мъничко тук. И виж ми кората насечена — нещастната моя кора! Една ли ръка безсърдечна с нож остър по мене игра? Минаваха разни младежи и всеки отби се при мен. И всеки от тях отбележи, че бил в планина тоя ден. Погледнах, прочетох: „… Илия…“ „… Иванчо от Горни Богров…“ „… Тук пихме и ядохме ние…“ „… Помни ме во веки веков…“ Обезобразена ридае кората на стария бук. И сякаш че вража войска е минавала скоро оттук. И вятър повя. Зашъпо`ти с листа многобройни бука`: — Аз, дето съм бук неграмотен, не бих хулиганствал така!

Весела глъчка се носи от вчера — вече започна по нас гроздобера. Будни са призори всички селца: скърцат коли и подтичват деца. Кошници вити под мишница взели, бързат момичета поруменели. Гроздове тегнат на всяка лоза, всяко зърно — като бистра сълза. Гледай: сред шумата кос се е сврял и челядта си дори е събрал. Тя от неспирната глъчка не бяга — на гроздобер е дошла, да помага. Нека си клъвнат — ще има за всички! Нека са радостни хора и птички!

Засвети слънце. Малкото момиче сред сребърните пиленца затича. Те щъкаха под цъфналите клони и то не можеше да ги догони. А щом дойдоха на полянка тиха, глухарчетата изведнъж се скриха. От планината утринник повя и цялата полянка оживя. Сълзица заблестя на вита клепка: де пиленца и де глухарче трепка? Защо се смеете? Кажете вие: как пиленцата свои да открие?

Зимо, скрий се в планината, мина вече твоя срок! По следата на шейната тича първият поток. Пак от Люлин вятър слиза, почва с клонките игра, а врабците на корниза топлят своите пера. Няма вече да остават зад комина през нощта. От капчука заучават песничка за пролетта. С нея литват в небесата — вредом да я разнесат, спускат се по дървесата и като листа трептят. Даже влизат във тролея и шофьорът, строг на глед, се усмихва: „Щом ни пеят, ще ги возя без билет!“… Хей хвърчило се замята! Грее небосвод висок. По следата на шейната тича пролетен поток.

Добър вечер, тополи, вие още не спите. По шосето отколе се прибраха шейните. В къщи пламък светлее по зелената стомна. На стената люлее сянката ми огромна. Батко книжката скъта. Мама нишка източва. Пука радио в къта, нова приказка почва… Затова ли сте будни и не шушне клонака, тия приказки чудни да послушате в мрака? Затова ли, тополи, до вратата стоите и небето проболи, вие още не спите?

Мила моя мамо, сладка и добричка, как да кажа, мамо, колко те обичам! Цели нощи, зная, ти над мен си бдяла. В тази топла стая песни си ми пяла.

Тъй е влюбен Петърчо в търновския „Етър“, та наричат „Етърчо“ този влюбен Петър. Радиото извести ли, че играе „Етър“ — през Трапезица с все сили мигом хуква Петър — Момко, вълци ли те гонят? — старец го закача. — Кой те чака? — Стадионът. Ще изпусна мача… Днес с букет от гладиоли в клас пристигна Петър. Ще ги носи… на кого ли? — На играч от „Етър“! А по своя си причина цупи се Анета: — Хайде, махай се от чина заедно с букета! — Че с кого ще сяда Петър? — Как с кого? С играч от „Етър“

От Гана в черна Африка, от столицата Акра, животните изпратиха маймунка в Калиакра. Видяла стадо биволи, тя махна с длан гореща: „Така, бизони, бива ли скъп гост да се посреща! Къде ви са бананите? Фурмите ви къде са? С трева ли ще нахраните задморската принцеса? Къде са боабабите, за да я подслоните? Нима ще й ограбите и нощите, и дните? Така се срещат цигани! А нужно е сред парка за моето пристигане да се издигне АРКА! О, вижте ми и ноктите — аз крия ги под лакът, че в езерата, в локвите от тях изми се ЛАКЪТ…“ Учудените биволи сумтят в тревата ниска. Какви неща небивали — тя ЛАК и АРКА иска! Не никнат те по нивите, сред морската тръстика… „Не трябва да унивате! — един делфин извика. — Щом иска ги наистина принцесата от Акра, да прочете на пристана обратно «КАЛИАКРА»!“

Дълго броди, дълго Петко шари, че откри пет рога в пет кошари. И до плач ядосан, Петко пита: — Няма ли поне и… пет копита?

Моля те, кажи БАСТОН: БАС ли си, или си ТОН? — Как да кажа, че съм БАС, като в хор не пея аз! Как да кажа, че съм ТОН, като нямам камертон! И при все това, БАСТОН, ти защо си БАС и ТОН? — За да може сричка БАС да се хване с теб на бас — че е тежка точно тон втората ми сричка ТОН!

Как обича Таничка да закусва баничка! Пие чай от каничка с баничката Таничка. Дядо става от зори баничка да меси. Слага чая да заври. — Таничке, къде си? Таня сладко на закуска с чая баничката хруска. И не вижда, че са двама. Че и днес пред дядо няма — нито дъх от баничка, нито звън от каничка!

Бе слънчев ден. Сред всеки двор черешов плод пламтеше. Аз през съседския стобор откъснах две череши. В черни`чевата сянка скрит, развика се съседът: „Деца — невинни уж на вид, а в чуждото все гледат! От дън душа съм възмутен! О, времена! О, нрави! Народец крив расте край мен и кой ще го оправи?“ Съсед — чудак! За две череши… Поне за повече да беше! Бе слънчев ден. Сред всеки двор — череши, вишни, сливи. Момче през нашия стобор провря ръце крадливи. Момчето, както се таеше, откъсна няколко череши. Аз се развиках възмутен: „О, времена! О, нрави! Народец крив расте край мен и кой ще го оправи? Да се петниш за две череши… Поне за повече да беше!“

— Пак ли, футболна врата, си разтворила уста? — Имам апетит ГОЛЯМ. — И какво ядеш? — ГОЛ ЯМ!

Питам черни горили — Горили, черни лица в гори ли сте горили? Отговарят горили: — В гори ли! Черно лице под сенките гори ли?

1 Гео графът, географът, гледа в пъстрия атлас. Как го каза: „Гео графът или Гео географът?“ — не можах да чуя аз. Ако кажеш „Гео графът“ — няма да е географът и не трябва му атлас. Ако кажеш „географът“ — друг ще е, не Гео графът и тогаз му дай атлас! Не атлас, ами атлаз и коприна радват графа. Географският атлас остави` на географа! Впрочем тъй и не разбрах: граф ли е, не е ли граф този Гео географът? Или пък е географ онзи Гео — Гео графът? 2 Нося тук вода в гарафа. Би ли пил от нея граф? — Не кани` с гарафа графа, граф не пие от гарафа — тя е съд за географ. — Но… попадне ли в беда сред безводна местност графът и единствено вода има само географът и водата е в гарафа? — Няма как, ще пие графът! 3 Хапнал би попара графът, но му пречи параграфът. Забранява параграфът да стои до па`ра графът. А каква ще е попара, щом не пуща сладка па`ра? Тъй че, срещу параграфа взе да вдига па`ра графът. Вдига па`ра, вдига па`ра, също като влак на гара. Ала кипна параграфът и… без графство днес е графът. Граф не е, ама попара той яде сред сладка па`ра!

С триножник, четки и бои върви в дола, не се бои. Отбягва храст и пепел Янка — да не настъпи пепелянка.

— Хей, РУСЧУК, хей, РУСЧУК, в тебе има ли РУС ЧУК? Срещал съм и чер, и бял, но рус чук не съм видял! — На ковачите напук, имам чук такъв — не друг, ала много той тежи и сред Дунава лежи. — РУС Е! — викна сом брадат. — Ясно виждам: РУС Е!… Оттогава този град се нарича РУСЕ!

Бе ми нужен самовар, самовар. И отидох на пазар, на пазар. И отидох на пазар, на пазар — да си купя самовар, самовар. Не намерих самовар, самовар, а намерих САМО ВАР, САМО ВАР. Слях словата „САМО ВАР“, „САМО ВАР“ — и направих „САМОВАР, САМОВАР!“

Аз диктувам: запетая. Петльо пише: запя тая. И си мисли: запя тая гласовита запетая! Аз диктувам: запетая. Мурджо пише: за пет лая. И си мисли: за пет лая плаче тая запетая! Аз диктувам: запетая. Пенка пише: зя`па тая. И си мисли: зя`па тая кривоуста запетая! Аз диктувам: запетая. Пенчо пише: за пета я. И си мисли: за пета я ритам тая запетая!

О, има с какво да блесне пъстрият конски свят! Прославени и всеизвестни имена го красят: Буцефал — на Александър конят с човешки глас; в космоса без скафандър крилатият кон Пегас; конят на Баба Яга, превърнат в метла при това; мустангът, с който бяга конникът без глава; хората-коне кентаври, железният кон-робот и увенчаният с лаври Росинант на Дон Кихот… Читателят можем да пратим при коне какви ли не. Но имат те един побратим различен от всички коне — КОН, който в обор не живее, не спи ни в яхър, ни в дам. „Домът му тогава къде е?“ — ще полюбопитствуваш, знам. Къде ли? В новата сграда, вън, на самия балКОН живее — за изненада — този небивал КОН. Тясно е май на балКОНа, но на него му е добре. И на църковна иКОНа той може да се побере. Виж го: сред хорова песен лежи на иКОНата благ. След миг като дух омагесан влиза в бутилка с КОНяк. После в унес да чезне на КОНцерт го виждаш ти и на трапези годежни с КОНфетите да лети. Как, моля, ще заседават в съда без нашия КОН, нали (такъв му е нравът!) — участва във всеки заКОН. Чужд на уют и удобства, презиращ постеля и зоб, той нощем направо се просва на снопче изсъхнал КОНоп. Има и друга наклонност — да спи, окачен на КОНец. Даже на острия КОНус заспива като в дворец — тоя КОН, който живее в думите. И само там! (Всъщност, домът му къде е — ти вече научи сам.)

Написах САК, до него — СИЯ, прочетох с глас висок: САКСИЯ. А после взех на кака сака, поставих го до леля СИЯ, но… не получи се САКСИЯ!

Първокласничката Личка смята, че не е беда, дето детската количка с незаспалата сестричка вън остана на дъжда. И мотивите са ясни: щом липата в дъжд расте, то защо да не порасне и шестмесечно дете!

Считат ме за анемичен. Чичо все ми носи мед. Казва ми: — Хапни си, чичин, нещо виждаш ми се блед! Леля шепне с взор вторачен: — Де да беше само блед! Той направо е прозрачен, та не е и за портрет. — Я излез! — извиква Юля. — И на двора поиграй! Че жълтееш като дюля — сякаш си роден в Китай. Всички гледат ме с тъга и със съжаление. Само Райна засега е на друго мнение. Викна, щом се вгледа в мене: — Блед ли? Целият гори! Бузите му са червени! И ушите му — дори! (Моля ви, това… за Райна нека си остане в тайна и че… взел незнайни сили от звънливия й глас, цяла вечер на кокили край дома й крачих аз!)

Пиле кани пеликани: — Пейте с кани, пеликани! Пели с кани пеликани; пели кани с пеликани. Пиле кани пеликани: — Пийте с кани, пеликани! Отговарят пеликани: — Не! Не пием, пиле, с кани. Ако бяхме пили с кани, щяхме да сме ПИЛИКАНИ. Ние само пеем с кани, затова сме ПЕЛИКАНИ!

Стара къща с пет комина. По върха й Петко мина. И от стъпките му по-крив стана дъсчения покрив!

Повелява нощният закон: Спи в леглото, спи във влак, на кон! Спи в каюта, спи на самолет! Спи на пясък, на парче от лед! Спи по гръб на меката трева, седнал спи, подпрял на длан глава! Като катерица спи на клон, на стебло — облегнат като слон, като гущер — върху камък твърд! В мрачна дупка — като плъх и кърт. Спи на прилепа съня зловещ — спи с глава надолу, ако щеш! Но какъв закон ти разреши, днес, щом третият звънец звъня, на чина`, запушил с пръст уши, да заспиш и… да проспиш деня?

Всички знаят Ленчето. За какво ли хленчи то? Тръгнем на пазар или` бързаме за влака, хленчи: „Кръста ме боли! Рамото ме щрака! Леличко Елена, тъй съм уморена, нося твойто име — хайде, поноси ме!“ Всички знаят Ленчето. Да го носят — хленчи то. „Дъжд ще завали навън, трябва да излизам, а върти ме и насън остър ревматизъм. Братовчеде Симеон, нищо че не си ми кон, виждаш — нямам сили, поноси ме, мили!“ Всички знаят Ленчето. Да го носят — хленчи то. Крачи в цветната алея Оля. Ленчето след нея: „Поноси ме, Олинка, че съм болна-болнинка!“… Вие, разни Ленчета, дето само хленчите, с това ваше ПОНОСИ МЕ ставате НЕПОНОСИМИ!

В Павликени Павле кани да отидат повлекани. — Не ходете, повлекани, нищо че ви Павле кани. Инак може Павликени да ми стане Повлекени!

Братовчед един — Младен ни събра на имен ден. Пихме оранжада. Пяхме. Свечери се, закъсняхме. — Хайде, какичко Светлано, да се връщаме дома, че излязохме отрано, а и мама е сама! Тръгваме към къщи пеш. А след нас… върви младеж! Кака в кърпичка се киска: — Този пък какво ли иска? Но… слова са тук излишни, че не сме ни стогодишни, ни сме грозни при това. Трябва да се действа срочно! — каза кака и нарочно кърпата си изтърва. Момъкът — и миг не чака, а подаде я на кака. После тръгна редом с нея в здрачината късна. От градинската алея нарцис бял откъсна. Подари го на Светлана, даже подръка я хвана… На рожденния си ден пак покани ни Младен. Песни. Оранжада. Смях. Аз отново закъснях. Бях без кака. И сама се запътих към дома. Бързах, че ме чака мама, а и времето тече. Изведнъж видях през рамо, че след мен… върви момче! Кърпичка в дланта си стискам: „Този пък какво ли иска? Но… слова са тук излишни, че не сме ни стогодишни, ни сме грозни при това. Трябва да се действа срочно!“ Кърпичката си нарочно пуснах в сухата трева. Изтъних гласа си плах: — Аз ли нещо изтървах? Тези думи много значат. Но не трепна преследвачът. А с душа надменна рече след призивния въпрос: — Тая сополанка вече кърпа имала за нос!

Имаха урок за климат и за морски брегове, ала няма да го имат малките от пети-ве. Че отсъства географът Жорж Петров — Екваторът. (Всеизвестен му е нравът — да го „грабва“ вятърът). Този път къде ли пак го отнесе вятър? И не зъзне ли сред сняг, свит под кожен шатър? Уж доволен е класът, а е недоволен. — Може да го донесат чукчи — тежко болен! — Може да го дебнат скрити я самумът, я гладът и леглото му термити в джунглата да изядат! — Може да го плисне с лава на Везувий кратерът! Как ще се спаси тогава Жорж Петров — Екваторът? — Ами ако срещне лъв сред меридианите! (Този лъв, ръмжащ от стръв, с ласо ли ще хванете?) — Ами ако срещне морж между паралелите! (В този морж дебелокож с лък ли ще се целите?)… Млъкват. Тишина голяма. По гърба полазва мраз. Щом Екваторът го няма става май студено в клас. Но на края влезе Верка (майка й е акушерка) и класът щастлив узна ненадейна новина. — Джунгла, лъв, Везувий, зима всичко туй било е вятър, че… че… Екваторът си имал мъничко Екваторче!

Тръгнал с кораб, с влак на „стоп“, минал сто тунела, що ли дири този шоп сред Венецуела? В столицата КАРАКАС вика, пръсти чупи — нещо в този ранен час иска да си купи. Никой шопа не разбира, що ли шопът сака? Дават му: презрамки, бира, щипки, два котака. „Не`чем!“ — той почесва плешка. И току се блещи: „Грешка!“ Развълнува се градът. Брей, какво да му дадат! Що ли иска? Помогнете да се върне с дар назад. — Как? — Обратно прочетете името на онзи град! (КАРАКАС — САКА РАК)

Изуми се просто мама, не лови я вече сън, щом узна, че по пижама нощем се разхождам вън. Като мама изумен, втренчи се и татко в мен: — Виждали те да излизаш и да бродиш до зори по балкона, по корниза и по покрива дори. Дядо (той отгде научи, глух е — как ли бе дочул?) пита: — Вярно ли е, внуче, че си станал сомнабул? Вярно е! (Макар че крия.) Но не бродя аз самия, а с протегнати ръце броди… моето сърце. През прозореца то слиза по бадемовия клон и пристъпва по корниза към съседския балкон — дето тихо спи Лиляна с плитчица като лиана. И потръпващо сърцето (не от треска, не от студ) „лека вечер“ през пердето й прошепва с глас нечут!

Грее на пазара — вижте! — пак неделното стрелбище. Пъстроцветните мишени чакат тебе, чакат мене. Аз затичвам: „Дайте пушка!“ Вземам заека на мушка. Но ме изпревари Блага — гръмна, заекът избяга. „Моля! Моля! — измърморих — този път ще стрелям в орех.“ Ала Атанас — не чу ли — стреля, ореха отбрули. Пушка взел, подпрян на лакът, мойта цел сега е влакът. Под носа ми гръмна Кина. Влакът свирна и замина. „Е, тогава ще убия мечката от тенекия!“ — Но, додето се прицеля, Петър мечката застреля. „Чакайте! — рева сърдит. — Искам да убия кит!“ Спас и Христо, без да питат, гръмнаха. Потъна китът. Исках да улуча коня, но ме изпревари Соня; вдигнах пушка към копоя, но в копоя стреля Зоя… В тази празнична неделя повече не ми се стреля. Тъжен, зачервен от срам, крача и коря се сам: „Тъй си бавен, Симо, просто… непростимо!“

О, не казва ХЛЯБ и МЛЯКО, ами казва ХЛЕБ И МЛЕКО моят свако — свако Яко и по плевенски — калеко. Но КАЛЕКО очевидно някак му звучи обидно, затова и свако Яко иска да му викам СВАКО. Аз му викам СВАКО ЯКО, ала той не кгзва МЛЯКО и току си знае МЛЕКО моят свако де, калеко. С ХЛЕБ и МЛЕКО, мой калеко, не отива се далеко, а речеш ли ХЛЯБ и МЛЯКО, стъпваш някак си по-яко. По-добре, кажи двояко: ХЛЯБ и МЛЕКО, ХЛЕБ и МЛЯКО, ала нивга толкоз леко не продумвай ХЛЕБ И МЛЕКО. Напоследък свако Яко не яде ни хляб, ни мляко. Каже ли: „Купи ми МЛЕКО!“ „НЕМА — казвам му, — КАЛЕКО!“

Сред горица рядка, лиса, гледа Кум Вълчан — как Лиса, седнала сред пет ливади, от торбата петли вади!

Тръгна Вълчо — стар и глух, с муле през усоя глух; пътят беше пряк и къс, но той в града пристигна късно. Гладен спря пред „Бира-скара“. А готвачът му се скара: — Тука няма знак за „стоп“. Тръгвай, че ще гръмна с топ!

Понякога денем въздишам горещо. Запитва ме баба: — Боли ли те нещо? Понякога нощем тих глас ме събужда. Отварям очи и въздишам без нужда. Разлиствам забавна и весела книжка, а моите устни отронват въздишка. Въздишам на чина, въздишам в трамвая, дори и когато на футбол играя. Днес срещна ме Веска в кварталното кино. — Въздишката — казва — е нещо старинно! Старинно… старинно… Уж гледам невинно към Веска… Не дишам. А само въздишам!

Дай си дясната ръка! Погледни ме. Ха така! Нека се сплетат чевръсти твойте пръсти с мойте пръсти. Сладко-сладко се засмей, след това кажи: — Здравей!

В мойта стая всеки ден мечтая. Планове чертая и кроя — къщички от кубчета строя. Който иска, може да ги види: къщички с червени керемиди, къщички зелени или сини, къщички с прозорци и комини. А отвънка бързат самосвали. И тесли отдавна са сковали скелите на истински строеж. Съскат непрестанно оксижени и се сплитат сенки удължени. И додето всичко разбереш, вдигат се етажи в небесата — като стълбица към чудесата… Друго е на истински строеж! Хвърлиш тухла, друг ще я поеме, зид се вдига и ти става мил… За да можеш да речеш след време: — Тука своя тухла съм вградил!

Кой ли сол във чая тури? Стола кой ли прекатури? Кой като мишленце шета все по скришните кьошета? Може ли да се досетите кой разместил е предметите? Някой Някакъв Невидим (тихо — да не го обидим!) е играл във всяка стая — ту във тая, ту в оная. Името му? Тайна… Тайна… ех, разбира се, нетрайна. Казали са ви хазяите нещо на ухо, та знаете: всичките домашни бури, правят се от барабури.

Големите щурци не спират от сутринта до вечерта. И нощем без почивка свирят в житата, в угарта. И малкото щурче не млъква по цели дни: скрибук-скрибук. Ала започне ли да мръква, спотайва се без звук. От тъмнината ли се плаши? Замира под едно листо — че мрака е голям и страшен, а още мъничко е то. Нощя до майчиното рамо се гуши като теб, дете. И ще го чуваш денем само, докато порасте.

Какво ли в направил таралежът, та всички бягат, щом го забележат? Не го приемат никъде на гости, вратата всеки бърза да залости. Погалиш го, а тебе те боли… Ала виновен ли е той? Нали така се е родил — покрит с игли! Дори когато е добър и нежен, със този външен вид натаралежен, у своите познати буди страх. Уж се държи внимателно със тях, а среща все намръщени лица. Но тъй е тъжно да си сам, деца! Обичайте, макар и отдалече, това момче с бодливото елече.

Тича из гората рошавата мечка. — Де е, мили братя, горската аптечка. Ходих на пчелина — мед ми се полага. Пуста Баба Гина срещна ме с тояга. Бръмнаха пчелите — станах на решето; грабнах две-три пити, но ме погна псето… Май ще ослепея — нещо ми се пречка. Олеле, къде е бялата пътечка, олеле, къде е горската аптечка.

Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми и „Радецки“ гордо плува над златни вълни. Но кога се там съзирва Козлодуйский бряг, в парахода рог изсвирва, развя се байряк. Млади български юнаци явяват се там, на чела им левски знаци, в очите им плам. Горд отпреде им застана младият им вожд — па каза на капитана с гол в ръката нож: — Аз съм български войвода, момци ми са тез, ний летиме за свобода кръв да лейме днес. Ний летим на България помощ да дадем и от тежка тирания да я отървем. Парахода остави ни и по начин благ, та дружината да мине на родния бряг. Капитана — немец същи — отказва — тогаз Ботев люто се намръщи, вика с бурен глас: — Туй го искам, не се моля: всички сте във плян. Тук се гледа мойта воля, аз съм капитан! Чуй, там днеска мре народа в бой с ужасен враг! Карай бързо парахода на българский бряг! И гласа му става страшен при тия слова, немец бледен и уплашен преклони глава. Бърже парахода плува към желаний край, Дунавът се по вълнува, весело играй. Много време се измина как не бе носил храбра българска дружина — твар за него мил. А дружината запява песен зарад бой и байряка се развява гордо с лева свой. Парахода веч наваля на милия бряг, Ботев шапката си сваля, че говори пак: — Хайде, братя, излезнете, тука ще се спрем и земята цалунете, дето ще да мрем! И от радост упоени пред левския стяг всички падат на колени на светия бряг. — Братя! — вика им войвода със гърмовен глас. — Скоро радостно народа ще посрещне нас! Скоро с гръм ще поздравиме Стара планина, кървав бой ще заловиме с турски племена! Ний във битки не сме вещи, малко сме на брой, но сърца ни са горещи — гладни сме за бой! Скоро турчин ще изпита грозната ни мощ: правдата е нам защита, левът ни е вожд! И по цяла околия глас екна съгрян: „Да живее България, смърт на зли тиран!“

Аз съм българче и силна майка мене е родила; с хубости, блага обилна мойта родина е мила. Аз съм българче. Обичам наште планини зелени, българин да се наричам — първа радост е за мене. Аз съм българче свободно, в край свободен аз живея, всичко българско и родно любя, тача и милея. Аз съм българче и расна в дни велики, в славно време, син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе.

Бъдни вечер ей настана, утре е година нова, в къта чака за зарана вейка дрянова, сурова. Във огнището блещука буен пламен и искрее, а в прозорци често чука зимна буря и беснее. И бащата седи в къта, челядта си милно гледа и към бога мълчешката благодарност изповеда, че дочакал живо, здраво ново лято без неволи, стара майка прикадява трапезата и се моли.

При надеждите, що нас окрилят, при теглата от погрома лют, при бедите, дето се засилят — да засилим устрема към труд. Да работим! Да работим смело: с мишци, с нерви, със ръце и с ум! Нек се чуй у нази живо дело: бодрящий на работата шум. Да работим! Тази славна дума нека екне кат камбанен звън, нека стряска къщата и друма, нека сепне спящий тежък сън. Да работим! Нека дигнем знаме с тая дума и вървим напред… Труд! Спасеньето от робство там е, идеал е той на новий свет. Да работим! Имаме широки поприща за славен, спорен труд, бедност няма в него — срам жестоки. Няма стид под неговия скут. Да работим! На бащите наши добродетелта да продължим, техний пот почтен да ни не плаши — всичко ний на тоя пот дължим. Да работим! Мързелът е страшен, мръсен блуд с живота и с умът, мързелът е враг, другар всегдашен на теглата, брат е на срамът. Да работим! Няма тук оръжье по-велико, силно от труда, само то е вярно и не лъже и победоносно е всегда. Да работим! Бедствията бягат при труда и прав е наший друм, хленч, сълзи в дни тежки не помагат, а десници здрави с бодър ум. Да работим дружно и съгласно, ден изгубен е изгубен век, на живота ни в морето бясно труд е наший Ноевий ковчег!

Питат ли ме де зората ме й огряла първи път, питат ли ме де й земята, що най-любя на светът. Тамо, аз ще отговоря, де се белий Дунав лей, де от изток Черно море се бунтува и светлей; тамо, де се възвишава горда Стара планина, де Марица тихо шава из тракийска равнина, там, де Вардар през полята мътен лей се и шуми, де на Рила грей главата и при Охридски вълни. Там, де днес е зла неволя, де народа й мъченик, дето плачат и се молят се на същият язик. Там роден съм! Там деди ми днес почиват под земля, там гърмяло тяхно име в мир и в бранните поля. До чукарите Карпатски е стигнала тяхна власт и стените Цариградски треперали са тогаз. Вижте Търново, Преслава — тие жални съсипни: на преминалата слава паметници са они! Българио, драга, мила, земля пълна с добрини, земля, що си ме кърмила, моят поклон приемни! Любя твоите балкани, твойте реки и гори, твойте весели поляни, де бог всичко наспори; твойте мъки и страданья, твойта славна старина, твойте възпоминанья, твойта светла бъднина. Дето ази и да трая — за теб мисля и горя, в теб родих се и желая в теб свободен да умра.

Ден Димитров дойде, хладно зе да става, лятото отходи, зима наближава. Всички пременени празникът посрящат; момите засмени сватбите захващат. Птиците последни на юг отлетяват, ратаите бедни мирно се главяват.

Дървари влачат из балкана ела безвременно заклана. Де нейни клони разцъфтени? Де нейни стръкове зелени? Елата плаче и проклина, че тя отрано ощ загина: Ах, проклет тоя, що уби ме, от мойте сестри раздели ме. Аз цъфнях млада и засмена във моята гора зелена. Дано лозата да изсъхне, де мойта хубост ще заглъхне! Дано домът да се запали, де мене биха приковали! Дано огнището изсъхне, де мойто тяло ще загине!

Буки високи тамо растат, доли дълбоки тихо шумят. Зверове диви крият се там; елен страшливи лута се сам. Бурите вият тамо всегда, орлите вият свойте гнезда.

Ой, Коледо, мой Коледо, роди ми се боже чедо. Кравай скача от полица ври в котлето кървавица. Запей, бабо, като лани, весело на нас да стане: ой, Коледо, мой, Коледо, роди ми се боже чедо!

Тичай, тичай, коньо, коньо, вихрогоньо! По туй равно поле къмто нашто долье! Не се заморявай, гривата развявай, под теб всякой камен нека пуща пламен. Че за мене вайка моя стара майка: бързам да я зърна, па да я прегърна! Трета е година как съм на чужбина. Тичай, тичай, коньо, коньо, вихрогоньо!

Темно е станало, слънце се не види, с виме напращяло нашта крава иде. Виж как милно гледа и мучи, горката, милите си чеда чака пред вратата. С прясно бяло мляко пращи нейно виме… Дай ведрото, како, да я издоиме!

Тихо ветрец разлюлява синия кристален вир, красен лебед гордо плава тамо надлъж и нашир. Гърдо вдига гърди бели, шия хубава криви; а върбите са навели, шушнат с водните треви.

Лятна жега е настала, жарко слънцето ми грей, темна гора занемяла, лястовичка слабо пей. По полето златни ниви се люлеят кат море, ален пукал горделиви в тях окото ще съзре. Веч рекичката пресъхва, птиците замлъкват там, хладен ветрец не полъхва, въздухът е пуст и ням. Дай ни, боже, от небето ситен дъждец да се лей, да се прохлади полето и птичката да запей!

В рояка спомени свещени, де моя дух сега се губи, се твоят образ въжделени духът ми, майко, среща, люби. Ти люлката ми си люляла със песни жалостно-упойни, над мен по цели нощи бдяла през мойте нощи безпокойни. Под твоето крило растял съм, наяквал съм под грижи мили, от твойта реч и взор черпал съм и радост, и духовни сили. Душата ми от теб научи да мрази, да обича страстно, от твоята душа засучи любов към всичко, тук прекрасно. Ти ме роди, но ти ми даде и светлото, що в теб блещеше, ти и човека в мен създаде — ти два пъти ми майка беше!

Марице, водице, отде се сливаш? Къде отиваш? Момице, сестрице, ида от Рила, планина мила, оттам извирам, потоци сбирам, поя полени с води студени, разхлаждам всите в горещините. Карам мелници, нося черници* [* Каик, враница (лодка).] и все надоле низ равно поле. При Одрин града приимам Арда, другарка бясна, и Тунджа ясна. Във Бяло море аз се изливам, в широко дворье аз си почивам.

Ниво, моя ниво, харно ти отиваш. Зрееш ти на слънце, класове наливаш. Вятър ли подухне от долища горски, ти се люляш чудно кат талази морски. Малка птичка пеек, над теб вий се, пее, а пък страшен облак горе се чернее. Ти си зрейш безгрижно, с ветрите играеш, людските неволи, ниво, ти не знаеш. Ветре ли, разкарай градушка и хала! Боже, запази я нивата узряла!

Кога времето настане — нивите да се орат, трябва рано да се стане, волове да се поят. После впрягам ги в хомотя, прекръстя се и ора, хвърлям семе и работя, та докле се уморя. А пък господ от небето семето ще разплоди и до друго ясно лето моят пот ще награди.

Оня, който не обича свойта татковина драга, той се лош човек нарича, господ нему не помага. Всички братя сме родени в наша лепа България, с едно мляко сме кърмени, една кръв сме всички ния. България рай е земни: ражда грозде, цвете, жито, а във нейни гърди темни много злато е зарито.

Отечество любезно, как хубаво си ти! Как чудно се синее небето ти безкрайно! Как твоите картини меняват се омайно! При всеки поглед нови, по-нови красоти: тук весели долини, там планини гиганти, земята пълна с цвете, небето със брилянти… Отечество любезно, как хубаво си ти! II Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата? Ти сбираш в едно всички блага и дарове: хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове, на Изтокът светлика, на Югът аромата; горите ти са пълни с хармония и хлад, долините с трендафил, гърдите с благодат. Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата? III Отечество, не си ли достойно за любов? Кой странник без въздишка може да те остави? Кой има сила твоите картини да забрави? Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров в случай, че бог би искал Едемът да премести и своя рай прекрасен при Емус да намести? Отечество, не си ли достойно за любов? IV Ти рай си, да; но кой те прилично оценява? Не те познават даже децата ти сами и твойто име свято не рядко ги срами! Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава? Какви ли тайни дремят, богатства, красоти по твоите долини, поля и висоти? Ти рай си, да; но кой те прилично оценява? V Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци, и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича. Рогачът в планините по-много те обича, по-харно те познават крилатите певци, но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба, доволно е, че даваш покривката и хляба, и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци! Хисар, 1882

Когато бях овчарин и овцете пасях, бях много благодарен, макар и сиромах. Щом пукнеше зората, изкарвах ги навън и свирях из гората, подпрян на някой пън. И времето бе кратко със шарен ми кавал, и никога тъй сладко не съм ни ял, ни спал. И днес, когато виждам овчарче малко аз, не знам защо завиждам и охкам си без глас.

_Детенце_ Овчице късорока, овчице плиткоума, овчице тънконога, къде така из друма? _Овца_ Детенце присмехулче със дрипаво качулче, със скъсано цървулче, отивам си на паша: на двора сенце няма. А ти къде? _Детенце_ При мама, че е сварила каша.

Малко цвете съм в полето, аз съм синия синчец, любя въздуха, небето, кича полския венец. Кат небето се синея, ако ситно и да съм, с мойта хубост хубавея всяка нива, слог и хълм. Аз съм синчец, аз съм радост, бодил по мен не расте, аз съм просто, като радост. Аз съм мило, кат дете. Бог самичък ме посея и поля ме да раста, на свобода аз живея, на простора си цъфтя. Малко цвете съм в полето, аз съм синия синчец, любя въздуха, небето, кича полския венец. 1882, Хисар

Въз три хълма горделиво Пловдив се възноси и полето послушливо свойта дан му носи. И Марица бистро, леко гърди му прохлажда, и Балканът отдалеко поздрав му проважда.

Ой, поле, поле, ти, равно поле, твойте ниви, ниви шумливи, са кат морето в жаркото лето; твойте полени, росни, зелени, пролет богата кичи с цветята; твойте ветрища далеч отвождат, твойте равнища не се изхождат.

Топли ветрове завяват, бързо пукат ледовете и далеч от нас се дяват студовете, снеговете. Планини зазеленяват, поток шурти из морави, небеса се заведряват, зашумяват вси дъбрави. Кукурякът си излязва изпод новата тревица и кокичето показва чудно бяла си главица. Птичетата ясно пеят покрай бистричките вади и тук-там си вече блеят агънцата по ливади. Пролет! Всичко е засмяно! И деца отрано стаят по полето разцъфтяно да си пеят и играят.

— Ситен дъжд вали, дечица, всяка капка е желтица! Деца припкат и крещят, злато в поли да берат. — Потърпете, вий, дечица, сбра-щем първен ний пшеница, а пък златото тогаз ще самичко до при нас!

Птиченцето труд не знае, нито грижи както ний, много, много се не мае, гняздото си скоро вий. Нощем в клонето се сгуша, утром — слънце кат изгрей, то гласа на бога слуша: трепне криле и запей. Мине пролет разцъфтяла, минат летни марани, дойде есен, дъжд и хала, падне сняг по равнини. Всякой тръпне и се свива; птиче през море върви, в топли крайща то почива, дор се пролет пак яви.

В детинството ми, в онуй време, кога животът ни е драг. Как силно тупкаше сърце ми, когато виждах първий сняг! На зимата видът суровий и първий студ, и ближний мраз хилядо радости по-нови възбуждаха у мен тогаз. Шейната си аз бързо стягах и грижа що е без да знам, по мекий сняг с другари бягах ил с валки биехме се там. О, дни детински, дни благати! О, драги, румени деца, тъгите вам са непознати, смехът играй ви по лица. За вас са песни и пръзалки, за вас е шум, живот и свет, о, радвайте се, дор сте малки, че няма радост занапред. Но ей детинство ми премина и първий сняг си пак вали, настана студ и таз година, но туй ме веч не весели. Аз мисля, мисля за ония, които дзъзнат на студа, които в крайна оскъдия кълнат си дните на света. Аз мисля бедните вдовици, без хляб, без покрив що тъжат, и тамо голите темници, де мойте братия лежат. И тия, що за зли неволи е господ на света пратил, и тез, които гладни, голи посрещат Коледа, Васил.

Обичам те, българска реч, звук сладък, най-мил в звуковете, ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете. Обичам те, роден язик, ту гъвкав, ту твърд, като камен елмазен, жив израз и клик на мисъл, на блян, на дух пламен; язик за песнй и за бран, язик, сечиво благородно, от твойта съм сладост пиян — как лейш се, звучиш ти свободно! Как твойта хармонья плени слуха, о реч мощна, напета, в песнйте на наште жени, в крилатия стих на поета!

_Дядо_ Добър час, невясто, от кое си място? _Селянка_ Хе, там от селцето — виж го де, в полето! _Дядо_ Що си в град ходила? Що си там чинила? _Селянка_ Бях дошла със дружки да продавам крушки. _Дядо_ Сбогом, булче младо! _Селянка_ Здрав да бъдеш, дядо!

Наште селски хижи са покрити с слама, но там няма грижи и богатство няма. Пътищата тамо са в трева обрасли, в двора гледаш само кошер, купни, ясли. Заран ний телците караме на паша, вечер дойм козите в кошарата наша.

Всред село ми се издига бяла черкова висока, там кандилце едно мига, влада тишина дълбока. Но по празници големи тя все буди, съживява и клепалото не дреме: всички люде призовава. Да се сбират, да се молят гологлави и смирени, и свещеник пред престолът пее господу хваленье.

При Витош висока, на поле широко кат красна зорница изпъкна столица. Тамо княз народен царува със слава, българин свободен сам се управлява. Боже, не забравяй надежди ни злати! Боже, не оставяй — и другите братя!

Хубава е много Стара планина: лете стада, буки нея веселят, зиме сняг облича нейни рамена, пролет при крака й шипъци цъфтят.

Ясна гайда е писнала, залюляло се хоро, млада булка се хванала цяла в наниз и сребро. А до нея юнак силен скача весел и засмян, поглед хвърля й умилен: той е младий й стопан. Стари сватове наокол с пълни бъклици стоят, често вдигат ги високо един друг си честитят. Скоро слънце ще да зайде, мрак ще замени денят, ала грасовите гайди дор до утре ще ручат.

Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове, ето Симеон пристига, воеводите зове: „Съберете се, войводи, храбри орляци безброй; много войски и народи паднаха под ножа мой. Скоро гърда Византия ще да бъде в нашта власт, стягайте се смело вие, на пристъп щъ водя вас!“ В Цариградските палати разтрепера се Роман, прати дарове богати в Симеоновия стан. „Не щъ дарове, ни злато! — гордо викна Симеон, — мойто царство е богато, златен е и моят трон. Сам Роман да се представи, нека той да проси мир! Нека поклон ми направи, па видя-щем по-подир.“ Мъчно, срамно на Романа; но какво да чини той? Веч войска му не остана, нито сърце зарад бой. И разплакан той излиза из влахернските врата, с чудотворческата риза и с молитва на уста. И когато той съгледа българските редове, гладни още за победа и за нови боеве — той падна пред Симеона, унизено проси мир… „Остави ми само трона, давам всичко в тоя мир…“ Шумят войски и войводи, вей се българският стяг, Симеон умислен ходи, гордо гледа своя враг.

Там при Трапезица стара е столица, царева вдовица; Янтра я обвива, с песен я приспива като самодива. Върху нея лева гордо се развева, сичките съгрева.

Детенце хубаво, пиленце любаво! Къде под мишница с таз малка книжица? Отивам, бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.

_Деца_ Видиш, птиченце крилато, ние в примка те държим и със тебе цяло лято няма да се разделим. _Птичка_ Ах, защо ви съм? Бъдете милостиви тоя час, да си хвръкна ме пуснете, в примката ще умра аз! _Деца_ Не грижи се, мила птичко, дор си в нашите ръце; ще те храниме със всичко, с захарчица, с млечице. _Птичка_ Мляко що е не разбирам, захар ази не кълвя, само зрънца знам да сбирам и мушици да ловя. _Деца_ Ти зимъска ще загинеш на полето там сама! По-добре да си починеш в нашта клетка у дома. _Птичка_ Не се бойте, аз щъ хвръкна татък в топлите места, в ваш’та клетка ще издъхна, макар златна да е тя. _Деца_ Мила птичко, ти не знаеш как е харно тука, виж — ти със нас ще си играеш, няма що да се боиш. _Птичка_ Мен, дечица, по е харно да си хвъркам по светът, тук щъ умра аз навярно, тясно ми е в тоя кът! _Деца_ Право казваш, пиле клето, тук на мъка ще живейш, хай хвръкни си към небето, на свобода да си пейш!

Шуми Вардар хладни в красни равнини, нивя, поля жадни хлади и пои. Чуйте как той пее и пъшка сега! Как от него вее жалост и тъга! Той тъгува, плаче, че на тоя свят е остал сираче македонец брат.

Слънцето на заход бега, а със него люта жега; доста вече то греяло, доста вече се лутало и нагоре, и надолу по небето синьо, голо, както всички божи хора и то сеща труд, умора: требуват му сили нови; сетни си зари, огньове на небето то ги дава и с земята се прощава. Скоро то накрай небето ще пропадне във полето, във полето, под земята, в свойта люлка непозната, да си легне, попочине, в сън приятен да премине, дор се месечко насити, месец, още и звездите по небето да светлукат, да си греят и блещукат. Утре рано изпод земя пак ще пътя си подземе и из темни, нощни бездни то на изток ще възлезне, ясно лице ще покаже и „Добрутро!“ ще ни каже…

Ниви вече пожелтяха, златна жетва приближи, пълни класове узряха, ей светулка се яви. Млади, спретнати жетварки с изглед радостен и леп зеха сърпе, паламарки да си жънат златен хлеб. Жънат, пеят и снопове лягат, трупат се навред, а под сенки орехови спорен чака ги обед. Вечер с песни, с хороводи си почиват от трудът. Зора пукне, ден ми доде, сърпе грабят и вървят.

От мъничка навикнах да ходя по полята и лете аз обикнах да жъна там в нивята. От маранята жежка аз сърпа не оставям и работата тежка със песен я забравям. Така минувам лете по жетва, жетва злата и колчем найда цвете, накичвам си главата.

Ето зимата настана, сняг вали, вали, вали и в бяла си премяна все земята весели. Във огнището ни свети и пламти голям огън, хай, шейните си грабнете, че пързалки има вън! Да се лъзгаме другарски по сребристий, гладък лед, идат празниците царски, радост има занапред. От уроци ще починем, разпус нам ще да дадът и човеци ще да чинем, ще се валяме в снегът. Коледа, Васил ще дойдат и кравай ще ни дарят и децата ще да ходят да сурвакват, честитят.

Звездице ясна, защо угасна? — Нощта отива, денят навива. Аз бързам нине в небото сине да си почина дор до мрачина… А мойта кака, Зорница красна, ще да причака Зората ясна.

Все нещо спорят и се карат и вече с нас не разговарят. А мен да бъбря ми е сладко не с котката, ами със татко. Да питам кой върти Земята, защо джуджетата са дребни, защо са сини небесата, защо петлите имат гребени? Събрал съм вече сто въпроса: за сфинксове, за космодруми. Ей тук, в главата си ги нося… А котката мълчи срещу ми.

Кой е госта върху моста? Върху моста крачи Коста. С крачки Коста мери моста. Пита жабата под моста Коста — госта върху моста: — Доста метра ли е, Коста, моста, или не е доста? Но върви така по моста и не отговаря Коста. Цял живот клечиш под моста, жабо, а пък питаш госта доста метра ли е моста. Трябва да ти каже Коста, че си жаба доста проста!

Пели, пели, пет петлета върху плета пет куплета. Лиса слушала зад плета и ги няма пет петлета.

Две калинки с пъстри пелеринки под дъжда вървели, песничка си пели: „Тра-ла-ла-ла-ли нека да вали! От дъждеца, ах, нас не ни е страх!“ Две калинки, пъстри балеринки, под дъжда танцували, пели и лудували.

Сутрин тя става и тръгва със мене, гушва се в едрата сянка на татко. После по улици неосветени вечер вървейки доспива си сладко… Стигнем ли в нашата детска градина, смесва се с другите сенки веднага. И й се чудя: цяла година как хем лежи, хем играе и бяга. Нито главата си в камък ранява, нито боде се, щом в храстите скоква. Най й завиждам, че суха остава, даже когато се просне във локва.

Пухкава шапка глухарчето има, ала допуска все същата грешка — сложи я лете — ветрец му я взима и е без шапка през зимата тежка…

Баба сладка кашица вареше, столчето й дъбов желъд беше. Ала как се желъда търкули, клекна баба и очи опули, та събори още и гърнето. Два дни близа лакомо прасето. Викна баба, като луда Яна: — Тичай, дядо, каша не остана… Чу я старо-харо отдалече, от гора зелена се довлече, ядом гледа и със яд мърмори: — Мари, бабо, пак ли пакост стори? Желъд ли е столче за седене, малко не помисли ли за мене — че ще бутнеш със крака гърнето? Или каша готвиш за прасето? — Що съм крива, дядо белобрадо, като ходиш весден с вакло стадо, та не мислиш, че на твойта баба на три крака едно столче тряба. Крива ли съм — счупи се гърнето. Да сме живи, да гоим прасето…