Datasets:

Dilyana56

/

bulgarian_poems

like 1

Защо ми викат лакомия? Ядял съм уж на поразия, сънлив съм бил и мързелив. А аз съм много работлив, ям малко и не съм сънлив. Към обед будя се едвам и десет пъти дневно ям. А през останалото време — макар че много ми се дреме — с приятели по телефона си дрънкам, гледам от балкона как ходи шумната тълпа и слушам си магнетофона… Петнайсет часа само спя и само десет пъти ям. И зарад всичко туй не знам защо наричат ме лентяин и готованко най-окаян.

Дъждът по пресните листа се носи в надпревара. Като читанка пролетта пред тебе се разтваря. Настане ясен ден — блестят зелените картини — блестят полето и лесът, и небесата сини. На първа страница се спреш в читанката богата и като стихове четеш тревите и цветята. По страниците път поел, додето поглед стига — ти виждаш, че не си прочел до днес такава книга.

Как хубаво светят звездите далече — отдън дълбините на черната нощна тъма! Но няма звезда по-напета от нашта зелена планета, от родната наша Земя. Огромна е тя и е силна и с много богатства обилна в безкрайната си ширина. Страни я различни покриват, но няма страна по-красива от моята родна страна. България! С твоето име и с твоите песни любими се раждаме ний и растем. Красива си цялата — зная. Но няма по-хубав от края, където съм, майко, роден! Там птиците пеят напролет в овощните зелнати стволи и лъха на топла земя. И как ми е ведро в душата, как трепка сърцето, когато отнейде се връщам дома.

Бързат хората край нас, в труд упорен загорели. И обичам много аз тези чичковци и лели. Но от всичките една леличка си най обичам. Тази о`бична жена мама се нарича!

Да славим ума и ръцете на наште деди и родители! На почит пред тях! Погледнете страната ни как са накитили! Страната ни родна, която надига чело в дръзновение от гордата паметна дата на нашето освобождение. И кой тая дата не знае, и кой с благослов не повтаря я? Девети септември — това е най-светлия ден за България.

Кога, от разказа подмамен, четеш и се увличаш цял — помни, че твой предводник там е човекът, книгата създал. А той създал е тази книга, защото е книжовник бил, защото азбука велика за него някой сътворил. На тази азбука създател е древен философ един. Един мъдрец, поет, писател — наречен Константин.

У нас над кревата виси на стената портрета на моя мил дядо. Уж дядо, а черна му още косата, лицето му гладко и младо. Нито белокос е, нито белобрад, нито е набръчкан, нито очилат. Но баба разправя, че славно загинал, когато бил млад като татка. Загинал начело на бойна дружина в жестока и кървава схватка. Било то през месец септември. На бой с фашизма се дигнал народът-герой. И много и дълги години минават от оня, далечния месец, когато народът към подвиг и слава червеното знаме понесъл, под бойния призив „Другари, напред! Да сринем фашисткия кървав гнет!“ И пламнала в боеве люти страната, борбата била величава. Туптели сърцата от смелост крилата, загинал и дядо тогава. На нашата партия верен войник, загинал геройски от вражия щик. Но пътя на дяда днес татко поел е, след татка аз весело расна. И светли са нашите родни предели, родината става прекрасна. И дават обилно полетата плод, и дигат се димно завод след завод. Такава обичам аз мойта родина с червените ярки звезди. Защото за нея е дядо загинал и татко сега я гради.

Аз живея в нов квартал в стария ни град. Няма прах и няма кал — къщите блестят. Улиците са по план — прави като свещ. Магазини, ресторант и каквото щеш. Ширен нов киносалон, в лампи заблестял. Мръкне ли — синей в неон целият квартал. И ти става все по-драг, о`бичен и свой. И го гледаш весел как с тебе расне той.

Беда когато ти се случи, недей проклина ти съдбата. Сполука иде след бедата — така природата ни учи. След дъжд по-чисто слънце грее, и пролет е след снеговете. А щом заглъхнат ветровете — тогава тишината пее. Не бой се ти — какво от туй, че не всички дни ти са честити? По-весело е след бедите — така природата ни учи.

Две години вече стана как редовно — всеки ден — уча нашата Писана да говори като мен. Ала тя съвсем нехае, че съм толкова добър. Тя едно си само знае, само „мяу“, само „мър“. Никак, никак не приема хубавият ни език. Между нас в класа ни нема тъй нехаен ученик.

Петля наш попитах аз: — Петльо златоперести, имаш чудно хубав глас, гребенат и герест си. Свойте тайни ми разкрий, тайни недостигани — как се будиш по зори с твойто кукуригане? Петлю, весел и засмян, се изпъчи здравата: — С по-сто-ян… с по-сто-ян… с постоянство става то! Мустакатия Котак милвам аз и думам му: — Имаш като тел мустак, тяло — като гумено. Но кажи, Котачко, как майсторски ловиш ги ти с мекия си ноктест крак плъховете, мишките? А Котакът: — Мър-мър, гордост туй за мене е… Станах аз ловец добър с много упражнения. И отивам след това, питам Шара — кучето: с кучешката си глава, как така научи то кой е свой и кой е враг, кой голям злосторец е — та да може в ден и в мрак да ни пази дво`реца? Каза Шаро: — Съм готов да умра за службата! Върша всичко от любов, от любов към дружбата!

О тоя вятър, тоя вятър! Да беше кон, или мотор — та да го яхна, по земята да литна с него на простор! И да ме носи, дето искам, и дето искам, да го спра. Но той лудува и се киска, не можеш с него се разбра. Ломи дърветата и дига из улиците шум и прах, посреща те или настига и грабва шапката ти в смях. Не слуша нищо и не спира пред уличния знак дори. А само дразни и нервира — иди с такъв се разбери!

Ноември, ноември — ти месец невесел, ти месец на вятър, на студ и на сняг! На седмия твой ден широко разве се над руските степи червения флаг. На седмия твой ден народът в Русия, след дълги, след кървави тежки борби помете настръхналата тирания и своята власт на света протръби. И стана Русия страна на победите, страна на свободните хора е тя. Народите с почит, с възхита днес гледат я и води към волен живот тя света. Дари свобода тя на нашта родина. От нейното слънце е днес озарен трудът ни. Затуй ние всяка година празнуваме тоя — великия ден.

Завърна се дома си Весела. Разсърдена и нос обвесила, на майка си така се жали: — Ах, пълно е навън с нахали! На улицата стрина стара ме спре и почна да се кара защо от вестници парцали съм хвърляла на тротоара. „Защо ги — казва — хвърляш тука? Виж, има кофа за боклука!“ А дядка някакъв с брада и с куртка, с ордени накитена, в трамвая страшно ме обиди. Той каза, че съм невъзпитана и че безочливо седа на мястото за инвалиди, когато баби престарели край мене без места стоели.

Имаме ние бъбрива съседка. Бъбре неспирно — без всякаква сметка. Ала на всичко, което разправя — винаги точно обратното става. Казваше тя, че без царя не може. Царят бил — казваше — пратеник божи. Казваше. Ала обратно се случи: ний и без царя растем и се учим. Казваше тя, че богатите хора били на бедните здрава опора. Стана обратно — животът излезе без богаташи по-хубав и весел. Казваше тя, че без бога не става ни плодородие, нито държава. Стана обратно — без бог и светии, както желаем, живеем си ние. Имаме ние бъбрива съседка. Бъбре неспирно — без всякаква сметка. Ала на всичко, което разправя — винаги точно обратното става.

Ходи щъркелът с кокили из реката, край върбака. Жабите се изпокрили. От какво ли пък и тях толкоз много ги е страх? А пък щъркелът си дири нещо в камънака, нещо с човката си трака. Че какво ли толкоз дири в тия хладни водевири? Казват, както си четял — очилата сред водата бил си изтървал. Но не вярвали това жабите. Било мълва.

През Октомври бял калпак надянал пак Балкана — зимата дошла. Падат листите и мръква рано. Как са тъжни голите поля! Още няма сняг, пързалки няма, често, често ръси дъжд студен. Кално е. В училището само весел е навъсения ден. Небосводът ниско се надвесил, в гъсти облаци е той обвит… В ден такъв на фронта в този месец Димчо Дебелянов е убит.

Влакът през полетата те носи. Ти седиш замаян до прозореца, гледаш дървесата къдрокоси. Колко ведри родните простори са! Блесне нейде язовир и сетне бързо се закрие зад чукарата. Сетне — някой град с квартали спретни и с усмихнати лица по гарата. Ето влакът профучи, просвири край село с градини разпланирани, а отсреща пасище се шири и по него са стада разтирени. Сякаш тия планини тревожни и полята — всичко е сънувано. Сякаш всичко туй от смел художник е обмислено и нарисувано… И се питаш: Откъде е тази гледка толкоз чиста, толкоз любава? Слънцето и хората с труда си правят я такава хубава.

Обичаш своя дом рожден, градинката му малка. И в нея — ореха зелен, и малката люшкалка. Край нея цветната леха и двете пейки стари, и гости весели — смеха на твоите другари. Любима майка и баща, и обично сестриче, което с ленти и цветя косичките си кичи. И стаичката — твоят рай — и в ъгъла с креватче, де спи и с котката играй по-малкото ти братче. И още многото неща из стаята и в скрина… Оттука почва обичта към твоята родина.

Имам аз една мечта, имам аз едно желание: в самолет да полетя на далечно разстояние. Там над облаците чак, дето се разхождат бурите, дето слънчевия зрак си играе из лазурите. И без трепет, и без смут да се спусна от високото с моя верен парашут. Ех, че смел и страшен скок е то! Ще летя, земя, насам през лазури и през облаци и ще видя, и ще знам, че привличаш и че обла си. Нека вятър да ме вей! Ще ме вей, не ще ме гали я!… Ей такива синове са потребни на България.

Често мечтая си аз за океана, безбрежния, за планинския Кавказ или за Ленинград — снежния. Мисля си: чудно е там, чудни страни и вълшебни са! Туй съм го учил и знам — пише го в наште учебници. Там — в читанките пак — много страни са похвалени: някои с вечния сняг, други — с гори портокалени. Искам да видя, да знам тези страни интересни, но да се върна насам, дето звучат наши песни… Дайте ми цяла земя с нейните две полушария — пак си оставам дома, в нашта родина — България!

На Иванов Ваня много май му стана. Всяка леля, всяка кака, всеки вуйчо, всеки свако, всички бабички и стрини — който покрай него мине — теглят му ушите те. И му казват, че било` то на момчето за доброто — за да порасте. * * * И сънува Ваню веднъж, че ушите му раснат ли, раснат — все нагоре, нагоре — надлъж и главата му става ужасна. В огледалото той се видя и разбра, че е станал магаре. Как се случи такава беда, как ще иде при свойте другари? Някой може ли го утеши? Кой лекарство ще му направи — та от тези ужасни уши той доброто момче да избави? И не виждаше Ваню спасение от ужасното си положение. Но яви се при него фея — цяла в бяло и много добра. И веднага позна Ваню в нея медицинската млада сестра. Тая, дето ги често преглежда там — в училищния кабинет. И усмихната тя се навежда и му казва: — Какъв си напет! Ти сънуваш, че си магаре! Събуди се, момче си бъди и върви при свойте другари! Но ушите си вече варди от ръце и младежки, и ста`решки — да не станат магарешки!

Излезе Калинка в полето веднъж, в ливадите, дето нашир и надлъж пъстреят цветя и летят пеперуди, летят пеперуди и всяка се труди. Безброй пеперуди! И гледа ги тя — и те са същински примамни цветя. Нагиздени с рокли и тънки дантели — червени, зелени, кафяви и бели. И втурна се в гъстите буйни треви тя тези летящи цветя да лови. И тича, препъва се, пада и става, те сякаш подмамват я и я задяват. И дъхат цветята, и слънце, и смях. Калинка саминка — зареяна в тях и сякаш в тревата лети, а не тича и на пеперуда голяма прилича. Сами пеперудите в тази игра навярно я мислят за своя сестра. Калинка се смее, Калинка се чуди: — Кое е цветя и кое — пеперуди?

Веднъж през храсти и трънак от гости у чича` си игриво зайче — смел юнак — се връщало дома си. А вече сипвало зора, когато морно спряло до някаква си канара и свито в миг заспало. В туй време минал там лъвът с лъвицата. И в здрача те зърнали сред своя път заспалото юначе. И рекъл свъсеният лъв: „Това какво е — залък! А залък, то се знай, такъв за двама ни е малък. Затуй предлагам да решим това с достоен жребий: оттук да се отдалечим във две посоки с тебе. След туй ще хукнем нанасам и който пръв дотича — закуската, що падна нам, на него се обрича.“ Така и сторили. Ала летейки с всички сили, по грешка в твърдата скала главите си разбили. И паднали сред локви кръв два трупа край скалата — големият и гривест лъв с лъвицата зъбата. А зайчето между това събудено трепери, в лъвицата и във лъва замаяно се звери. И казало си то тогаз пред страшната картина: — Какви ли ги не върша аз, кога излишно пийна!

Стига вече сме играли с книжени хвърчи`ла! Мама мен с сърце на Крали Марко ме родила! Не, не са за мене вече детските балони. Моето сърце далече самолети гони. И във класната ни стая, и дома кога съм — все мечтая и в безкрая нейде се унасям. Искам аз пилот да стана, да дружа с мотора! Да летя и с урагани страшни да се боря! Ех, облечен в топли кожи, горе да се дигна — па да видим дали може вятърът ме стигна!

Ний сгово`рна сме дружина пионерски млад орляк. Няма връх, нито падина да не можем ги премина под разветия си флаг. И не знаем ний какво е тежък ден и страшна нощ. Партията на Благоев ни е командир и вожд. Тук, край родната ни стряха, наште майки и бащи, без да трепнат от уплаха, се сражаваха и мряха — зная аз и знаеш ти. Но не знаем ний какво е тежък ден и страшна нощ. Партията, на Благоев ни е командир и вожд. И под туй червено знаме, знаме в труд и боеве, ний растем и ясно нам е, че животът хубав там е, дето Ленин ни зове. И не знаем ний какво е тежък ден и страшна нощ. Партията на Благоев ни е командир и вожд.

Ако беше харти`я небето и мастило — морето, аз тогава бих ти написал едно много късо и мило писмо. Да четеш и ноще`, и дене` сто години поне.

Катеричката се къпеше из окапалата шума. Заю лекичко пристъпяше, сякаш ходеше по гума. Ала стъпките усети тя и за миг уши опери, шмугна се между дърветата и като стрела шумната се покатери на високата ела. Заю-баю, като чу шума, шумна татък из гъстака. Катеричката, заслушана, спотаи се сред клонака. И помислиха двамината, че от звяр са проследени, че опасността е мината, че по чудо са спасени.

Аз гледах в цирка как един подвижен, сръчен господин от нищо нещо прави. И фокусник му викат. Приятелят ми Слави за нещо ли се хване — туй нещо нищо стане. Затуй му викат поразникът.

Малкото, планинското поточе! Колко много с него си приличаме! Но приличаме си ний в едно, че двамата обичаме да тичаме. Двамата се смеем и бърборим, камъни и трапища прескачаме. Но не можем с него ей нагоре, ей на оня връх да се изкачиме. Че надолу то като стрела е, а нагоре да върви — не знае!

Очаквахме от Варна мама да долети със самолет. Приготвихме ний с татка двама за срещането й букет и на летището тогаз ний бяхме — татко ми и аз — в уречения час. Но самолетът не пристигна. А там един човек напет се поусмихна, понамигна и каза: — Няма самолет. Повредено било` шосето там нейде на небето.

В София закусихме ний с мама. После бързо сбрахме си багажа, тръгнахме — подир два часа само тичах гол на „Слънчев бряг“ по плажа. Туй не е ли приказка — кажете! Точно както в приказките става. Слава на орлите-самолети, на пилотите умели — слава!

Тез капки, с които ни ръси дъждът, живееха нейде в морето. И ето решиха да тръгнат на път, да тръгнат на път по небето. Сив облак бе техния хубав файтон, а конят им — буйният вятър. И тъй по небесния син небосклон пътуваха те над земята. Но бяха те много и — хоп! — изведнъж файтонът им счупи се с трясък. И тях по земята нашир и надлъж поръси тогаз като пясък. В тревите, в цветята, из бурена див те скитаха плахи и бледи, доде ги намери потокът пенлив и в къщи у тях ги заведе.

Прасенцето малко намери парички и купи си шапка, чорапки, чепички и две ръкавички, и нов панталон, и нови якички, и златен бастон. Гърдите си гордо то с китка накити и с горда походка направи разходка и рече: — Да чуем сега новините!

Чудни приказки разправя мойта баба Мина. За тегла, борби и слава в нашата родина. Как врази със остри саби тука са вилняли, как деца и стари баби враговете клали. Как дедите ни в затвори, по бесилки мрели, как народът ни се борил, врял пет века цели. Как по селища и друми, в пек и зимни хали люти саби и куршуми ден и нощ пищяли. Ой, израсла в бой и слава нашата родина! Не напразно го разправя мойта баба Мина! Мислите, че тя ме плаши, че ме подиграва? Христоматиите наши същото разправят!

Отде са се взели снежинките бели. Снежинките бели, до нас долетели? От чудна презморска страна, където в една широка, широка, висока, висока, постройка от облаци майстор един — добър, предобър исполин — ги прави от дъжд и от вятър. И сам след това с огромна цева издухва ги чак в небесата. И всичко това го твори самичък от тъмни зори. Не вярваш? Иди провери!

Кестените — или си сънил? — в ден един напъпиха, щом лъчите на април ги окъпаха. А отсрещните върби сякаш се замислиха и от ревност може би се разлистиха. Паркът се зазелени, цъфнат кукуряците, пускат пухкави ресни и лещаците. И макар да закъсня, да е още гола тя, гледай, пак заруменя и тополата. Ето първите цветя, пролетно ухание. Прави се по красота състезание. От потока, що шуми, и от хо`ра, птичия, чуваш: всичко се стреми към отличие!

Всеки ден цъфти и расне всеки ден все по` ни блазни с разни изненади тя, с толкоз много, с толкоз разни пеперуди и цветя. Свойте хубави премени, чисти, спретнати, зелени, вадят всички дървеса и оглеждат се засмени в грейналите небеса. А в клонака им играят птици, с песни те вещаят хубав ден от утринта. Знаят те, че песента е пръв другар на пролетта. А понякога вида си сменя сводът, дъжд поръси всеки дол и всеки хълм и просторите разтърси пролетния първи гръм. И е желязо ний тогава чукнем своето чело: има приказка такава, че за здраве то било`.

Пролетта — какво е тя? Само слънце и цветя ли? Само облаците бяли, в път далечен полетяли в синята си висота? Още нещо пролетта е, труд упорен още тя е. И под тая синева на небето, дето грее — вижте малката трева, как расте и зеленее. Бърза тя да облече в дреха свилена земята. Сякаш веселия вятър на невидим стан тъче. И потокът зашумял отдалече, от баира, дето цяла зима спал, сякаш силите си сбира, в пътя, който извървя, и отива да полива долу селските нивя. А когато над града и далече над рида, над полето дъжд заръси, туй труда е на дъжда. Той дошъл е тук с труда си да полей полята жадни, да измие всички листи, улиците да изчисти — да са светли и прохладни. Труд усилен пролетта е и почивка тя не знае. Погледнете как блести всяка утрина росата. Туй потта е на земята, в нощен труд се тя топи. Сутрин рано, рано, рано почват птиците концерт. Пей авлига замечтана и се чува там гласа на славея и коса чер. Тая песенна магия е магия на труда. С колко труд и майстория си изграждат те гнезда! … Иде тука пролетта с песни, слънце и цветя, с работа неизмерима. Иде и се труди тя — за да дойде, за да има весело, богато лято.

Долетя при морето Антоша с бяла-бяла и слабичка кожа. И игра си с вълните солени, и сред пясъците нажежени той на слънцето дълго се пече и не сети как то го облече с нова кожа — тъмнокафява, по-красива и много по-здрава. А когато подир месец у дома си се завърна, баба му, като го зърна, сграбчи го и го понесе, радва се и го прегръща: — Променило се момчето, снежнобяло отиде` то — шоколадено се връща!

Сбогом, мъничко букварче, мой учителю любим! Весело ми е, макар че трябва да се разделим! Ти разкри ми А-Бе-Ве-то, тия чудни стъпалца към науката — където мамят нейните слънца. И макар и да минавам в клас по-горен, по-висок, никога не ще забравям твоя, първия урок!

Пуста баба хлевоуста, не оставя хората! Като седнала сред пруста, като замърморала: „А бре, баби, а бре, Веско, а бре хей, немирнико, я виж как си си наплескал крачолите, дирника! Па недей така подсмърча, а си трий носленцето! Ти не гледай Пенин Сърча — мяза на прасенце той! Като влизаш в свойта спалня, я кажи — събу ли са? Или мъкнеш цяла кална, цяла кална улица? Бърже яж и после вземай книжката, сметалката. След урока има време, време за пързалката…“ Пуста баба хлевоуста, не оставя хората! Като седнала сред пруста, като замърморала! Дава тя съвети чудни, дава наставления. Само че са много трудни те за изпълнение!

Над къщята се понесъл септемврийски лек ветрец и навънка звънка весел викащият ни звънец. Ний подтичваме засмени към школото — и за мен най-очакван този ден е — първият учебен ден. Ще се срещна там с другари, поздрави ще разменим и на чиновете стари няма вече да седим. Че и ние по` сме стари с цяло лято! И от нас май че всичките другари минаха в по-горен клас. Като кошер забръмчало туй училище край мен. Колко весело начало — първият учебен ден!

1 Какъв е блясък — погледни! Къщя и улици какви са! Земята се напремени с изпраната си бяла риза. Из парка неизвестно кой пързалки хубави прокарал. И неизвестно кой цял рой деца с шейните им докарал. И неуморно сняг вали, и сякаш сливов цвят ни ръси. И тъй е весело — нали? — макар небето да се въси! 2 Навън светът е бял, голям и чист и нощ е вече твърде късна. И ти последния повяхнал лист на календара стар откъсна. И върху масата поставяш нов наместо стария — на смяна. И първата му страница е любов те гледа чиста и засмяна. Това е първият очакван ден, денят на новата година. Той иде с мир и труд благословен в обичаната ни родина!

Хубав сняг! Весел сняг! Сипе, сипе, сипе… На пързалката сме пак двамата с Алипи. Там стоят, там гъмжат люде, люде, люде… А снежинките летят като пеперуди. Чуй, зоват с пълна гръд: „Хайде, хайде, хайде! Варда, моля! Моля, път на шейните дайте!“ Весел сняг! Хайде пак! Още, още, още!… Тъй и не видяхме как мръкнало се. Нощ е.

Люлее се ширната нива и вятър над нея шуми. Той блъска я, той я превива, притиска я чак доземи. Но стройните стръкове житни ни вопъл издават, ни вик. Един ли да падне залитне — двамина подкрепят го в миг. И клас на класа тихо шушне, че бури не ще ги сломят, додето са все така дружни и рамо до рамо вървят. И нивата сякаш войска е, която се движи под крак. И младата круша сред нея е сякаш издигнат флаг.

Аз помня го, отколе се познавам с тоя град. Той беше царска столица, а аз бях много млад. Ала бедите пращаха по мен стрелите си. За мене той бе мащеха, аз — негов блуден син. Бе лют и кървав спора ни, но победи синът. И бе отсечен корена на хищницата смърт… Сега виж как наболи са на шир и висота в червената ни столица огромните къщя. Синът й състарява се, а тя, като дете, могъща и красавица, и ден, и нощ расте.

Кака ходи в шарен панталон. Шарен панталон и батко носи. Същи цвят и същият фасон. А и двамата са дългокоси и еднакво им висят косите чак до над плещите. Пий коняк, цигари пуши кака. И на батка много му приляга и да пуши, и да пий коняка. Баба вика: — Леле боже! Дип че Владимир с брада е — иначе човек не може да ги разпознае, че кое е брата и кое — сестрата.

Летиш денонощно — пред теб далнина: държава всемощна, добра и тревожна — безкрайна страна. Заводи-гиганти димят над степта. И гледаш ги взрян ти — градища-гирлянди как светят в нощта. Различен е говор цветист и речист. Но руското слово, тъй старо и ново, най-силно звучи. Макар не единна глъчта на речта, но всеки е син на единна родина — най-силна в света. Ти светиш и водиш и всички народи днес тебе следят, Русия, Русия — спасител на тия, които в робия живеят и мрат.

Иванчо казва, че не залязва уж слънцето през дните ясни, а той го духне, то угасне и тъй настава нощем мрак. И всяка сутрин пак го пали и светъл ден настава пак. Така Иванчо ни се хвали. Вий вярвате ли му? Едва ли!

Сънувам, че съм партизанин. И нашият отряд върви през дебри и поляни и ден и нощ, и в пек и в хлад. И сред хълмищата гористи, когато всички спят, ограждат ни жандармеристи, но ний пробиваме си път. И атакуваме селата, и срещат ни с цветя и хляб жените и децата, а ний сме с песни на уста. И в боя някой мъртъв падне, простене друг ранен и битките са безпощадни, и в поход сме и нощ, и ден. Но най-подир врагът разбит е. И екнаха тогаз на нашта свобода тръбите. Настана весел ден за нас. … Събудих се — звучаха плавно мелодии навън. Как хубаво е, че отдавна е сбъднат тоя чуден сън.

1. ХУБАВ МЕСЕЦ Хубав месец е септември! Още лято е почти. Хем дъхтят овошки, хем ви тежка жега не гнети. Няма вече птича песен, ни ливадите цъфтят. Ала въздухът е пресен, мек е, топъл е денят, И щурците нощем свирят тъжно — не като през май. Сещат, няма го зефирът и на лятото е край. А са нощите прозрачни, И когато е луна — сякаш в приказки юначни спи любимата страна. Сякаш спомня други нощи, друг септември… Бой с врага… Подвига, за който още се говори досега. 2. ДЯДО РАЗКАЗВА Дядо разказва: — То беше отдавна… Месец септември бе. Като сега помня — срещу ни картечница лавна, беше картечницата на врага. Бяхме излезли ний — отбор другари — там над селото, на близкия рът. Чакахме своите, а ни превари, а ни засече в засада врагът. Лунна нощ беше. И светеше пътя през необрания жълт кукуруз. Нейде ехтеше оръдеен тътен, пътят бе ясен, тревожен и пуст. И командирът тогава отсече: „Само напред!“ И в задружно ура хвърлихме се върху залпа картечен. Нашият залп тишината раздра. Схватката беше жестока. Врагът ни беше до зъбите въоръжен. Сякаш и днеска в ушите ми тътне боят. Привърши на другия ден. Сложиха буйни глави най-добрите… Трупове помня през дим и през прах. Чръвнаха се от кръвта ни тревите, сам не разбирам аз как оцелях. После — мъчения, съд и затвори, дълги години далеч от дома. Дълго народът за туй ще говори, за септемврийската страшна война. Беше септември на двайсет и трета. Времето беше размирно тогаз. И запомнете за пример, момчета, как сме воювали ние за вас. 3. ПРЕД ГРОБА Отрядът ни в почит стои пред стария гроб затревясал. И вятърът тихо струи, далече отнейде довтасал. И реч произнесе тогаз отрядния ръководител: „Герой е погребан пред вас — сведете за почит главите. Загинал е в лютия бой през двайсет и трета година. Мечтал и воювал е той за нашата днешна родина…“ И ние стояхме и в смут оглеждахме гроба, венеца, смутени от страшния труд, от страшната смърт на бореца. И вятърът сякаш на свой, незнаен език ни повтаря: — Мечтал и воювал е той за свойта родина — България.

Ехти от глъч и смях квартала. И топка там звъни, тупти и блъска, полетяла, съседните стени. Ти погледни го от балкона — тревясалия двор. Ей този двор е стадион на кварталния отбор. И там кипи игра голяма, двубоят е могъщ — училище когато няма, кога не плиска дъжд. Понявга топката простреля съседските стъкла. Оттам се появява леля, разчорлена и зла. Започва люто да нарежда, закани да чете. Спортистите глави навеждат, мълчат виновни те. И после й се извиняват за сляпата игра. И става лелята тогава и кротка, и добра. Ала на пейката отвъде седи един старик. Той на играчите се сърди и мръщи сбръчкан лик. Цял ден мърмори там: — Камшика ще ви оправи вас! Милицията ще повикам, ще ви науча аз! Но отговарят му децата: — Ти не бъди свиреп! Ще дойде времето, когато и ние като теб ще остареем, в ден сияен на пейка ще седим — нито на топка ще играем, нито пък ще шумим!

Ти работа днес чудна свърши, ти малко дъбче посади. То няма корени, ни върше в пръстта безпомощно седи. И щом си му такъв приятел, и занапред го ти пази от неразумните рогати, от зайци, свини и кози. А слънцето ще го калява и ласкавият чернозем храна и влага ще му дава и ще расте то ден по ден. Ще мине време и ще стане дъб тъмен, мощен и клонат. Ще пеят пойни птици там и зелени листи ще шумят. И ще се случва често пъти човек — на сянка се отбил — да промълви: — Честит да бъде тоз, който го е посадил!

Чукай, татко, чукай, блъскай, запъхтян, измършавял! Нека люти искри пръска нажежения метал! Нека тъмното духало да въздиша и пухти, нека, цяла почерняла, одаята да ехти! Удряй туй желязо бяло, нека искри да летят! Този чук и туй духало твоят син ще закалят! Скоро силен мъж ще стана, като теб ще пораста, и ще бъда аз отмяна на добрия си баща. Но ще бъда аз тогава не ковач брадясал, чер, а ще се прославя с слава на строител инженер. Вместо чук — тогаз машини ще да пеят и бръмчат — да се чуди, кой как мине, с моя учен занаят. И да викат: — Гледай, гледай, туй го построи синът на ковача, на съседа, на бедняка дядо Рад… Чукай татко, чукай, блъскай, запъхтян, измършавял! Нека люти искри пръска нажеженият метал!

1 Живее на света един старик. Богатства има като мина Перник. И няма синове, ни дъщери, и всеки знай, че е голям скъперник. Той има цели купища с пари. Ала живее в страшна беднотия. И свойта бабичка от глад мори, и често й се сопа и я бие… 2 Но веднъж от небето, без светкавици, трясъци, ревове, руква дъжд от монети — от жълтици, пендари, столевови. Зазвънтя по къщята, по прозорците и по комините, заплющя по земята — от жълтици не може да минете! Ето в миг се затиря от къщята народ по сокаците — с весел вик засъбира и в торби, и в джебове петаците. 3 Като зърна този дъжд да плющи нашир и длъж, да звънти по тротоара — викна дядо изведнъж бабата си стара: — Ставай, бабо, веднага`! Дай чували от мазата! Ех, ще станем ний сега най-богати на земята! 4 — Хъ, сега ще ми купиш кожух! — рипна весела, радостна бабата. Ала дядото рече й: — Ух, ти ми искаш най-скъпата работа! — Е, тогава забрадка поне! Гледай, мойта е вече надупчена! Ала дядото сопна се: — Не! Да не си все на ново научена! — Но тогаз ще ми купиш игла да си кърпя елека, терлиците! — Их, че страшна беля си била — за игли си не давам париците! 5 Почна баба тогава да плаче: — Ти за мене не даваш петаче! Аз ти готвя, пера и ти шия, а живея и мра в беднотия! Всички знаят, че ти си богат, а си стипца, скъперник, пинтия и за смях си на целия свят! Кипна пустия дядо тогава, скочи, почна да дига врява: — Бре, жена, да те дяволът вземе! Хайде, тръгвай, че губим време! Там събраха жълтиците — виж! А пък ти за игли ме въртиш! Ала бабата тропна и рече: — Не! Кълна ти се в бога, човече, че не мърдам — това да го знаеш, — докато не ми обещаеш, че ще имам игла още днес! Инак — сам си чували изнес! Скочи дядо и дигна юмрука: — Бре, жена, аз мъж ли съм тука!… Но преди да стовари удар — трепна, сепна се… и се събуди… ………………………….. … Няма капчица дъжд навън! Този златен дъжд бил само сън!… 6 Дядото ядосан се събуди, тюхка се, на себе си се чуди: — Ех, защо ми трябваше на мене в препирни да влизам прекалени! На`, изгубих толкоз много злато!… Но кълна се, че от днес нататък със жена не влизам в разправия, нито свойта бабичка ще бия!

У нас виси пейзаж обрамен. Портрет на село. Правен бил, когато бил дете баща ми, а аз не съм се бил родил. Личат на снимката къщурки сред дворчета, в градинки с плет, като смълчани костенурки край уличките в кал и смет. И туй съвсем не е селото, в което днеска аз раста. Не виждам тука ни школото, нито красивите къщя, които, стройно наредени, ни сочат ширния площад и много покриви антени за телевизори красят. Не виждам парка, язовира, ни стадиона на простор, където шумно се тренира в игрите нашият отбор. Аз гледам тая снимка стара, а татко маха ми с ръка: — Това е старата България, ний нова я строим сега!

Тук доскоро беше суха и напукана земя. Лете тънеше тя в глуха, в задушлива мараня. Само малката ленива баричка едва-едва точеше се мълчалива между жадната трева. Но дойдоха инженери, мериха сред пек и прах. Людете с машини верни надойдоха подир тях. Работиха тия люде от зори и до зори и за приказ и почуди езеро се завири`. Лъхна ведрина. Небето се огледа и видя облаците и лицето си в широката вода. Всичките повеселяха. Дето някога едвам щрапахме из прахоляка — днес цамбуркаме се там.

Как да се не мръщя, как да съм засмян в тази стара къща с развален таван? Погледни стените, пода погледни — с мухъл са покрити, вред — пукнатини. Лятно време плисне луд пороен дъжд — в къщи той накисне всичко изведнъж. Покрива поправя татко всеки ден. Ала той остава все тъй развален. А от дървеници нямаме покой. С тези кръвопийци водим тежък бой. Мама, леля, кака пръскат ги с флайтокс. Те извират сякаш, сякаш са поток… Зиме дървеници няма — но тогаз има виелици, има студ и мраз. През пукнатините ветрове пищят. Вият страховити денем и нощя… Как да се не мръщя, как да съм засмян в тази стара къща с развален таван? Ала скоро, скоро аз ще пораста и ще я съборя — тая гнилота. Вместо нея сам аз ще издигна пак здание високо, до небето чак. Здание широко, с ведър, хубав двор, здание високо, с слънце и простор. Здание със баня и гръмоотвод… В него ще захванем весел, нов живот!

Ти знаеш страната, в която се някога Ленин роди. Народите води в тъмата чрез своите ярки звезди. И носи се нейната слава, за нея говори светът. На слабите сили тя дава и сочи на слепите път. И мразят я лошите хора, защото на злото е враг, звездите догоня в простора и бодна на месеца флаг. Тя иска земята да пее, да няма ни глад, ни война. И щастие няма без нея, без тази велика страна!

Тръгнаха Ванчо, Драганчо и Петю да се разходят далече в полето. Ала вървяха каквото вървяха, сепнаха се, край бостаните спряха. — Олеле! — викна Драганчо. — Я вижте, там сред бостана, какво е главище! — Туй е разбойник! — изплаши се Петю. — С пушка през рамо и сабя в ръцете! Ванчо заплака, записка: — Другари, вижте към нас през бостана удари! Мигом тогава назад по шосето хукнаха презглава трите момчета… Ето насреща им чичо Захарий, яхнал си куцото сиво магаре. — Бягай да бягаме о`време, чичо! Страшен разбойник подире ни тича! — Брей, че страхливци! — засмя се Захарий. И пред страхливците в бяг той удари. Срещат след малко по друма пъдаря, метнал през рамо той пушката стара. Бягай, че трийсет разбойника страшни тичат след нас разярени и прашни. — Не да са трийсет, а трийс милиона, като пилци ще ги пръсна, подгоня! — викна им той и се тупна в гърдите, ала пред всички си плю на петите. Стигнаха в селото потни и в пяна. Сума народ се сбра на мегдана. — Бре, че какво е, че що е? — ги питат. Наште юнаци разправят, горките: „Триста разбойника страшни, брадати скитат в бостаните и в градинята. Ходят, където си искат, на воля, де кого стигнат — обират и колят. Страшно, ви казваме! Малко остана да ни направят на мръвки в бостана!“ — Тъй ли!? — развика се кмета. — Сберете още сега на мегдана мъжете! И барабанът веднага удари: — Скоро елате тук, млади и стари! Сбраха се триста и три юначини и се строиха в три бойни дружини. Храбра войска и на битките веща — кой би могъл да излезе насреща? Де ги разбойниците кръвожадни? Бой и клане до небето ще падне! — Смело, не бойте се! Бийте, момчета! Смърт на бандитите! — викна им кмета. И към бостаните в страшна атака, хукна войската, без много да чака. Ала когато с ножове, с пищови стигнаха там те — за боя готови, — спряха се, сепнаха се във тревите: — Де ги разбойните страшни бандити? Нямаше там ни следа от разбойник, а си растяха, цъфтяха спокойно чушки, спанаци, марули, домати, лук, меродия и зелки пернати. А пък сред тях бе главище извило дрипавото бостанджийско плашило.

Стрина Павлина туристка голяма е. Друга такава в България няма. Излет да прави до Витоша рече: седмица в стягане само изтече. Купи си кремове, пудри, помада, менти различни за лека прохлада. Купи си хлебчета — черни и бели, банички разни, салами, сардели. От магазините в къщи занесе двайсет пакетчета с деликатеси. Цяла аптека приготви горкана! — Всичко — си рече тя — става в балкана. Взе си чаршафи, дюшеци, юргани, а за забава — дестина романи. Седмица готви се стрина Павлина, най-после в десет пред пладне замина. Ето до Княжево стигна с трамвая, с автомобил отлетя до Владая. Взе там под наем тя хранена коня; яхна го, качи се чак на „Фонфона“! Стрина Павлина туристка голяма е. Друга такава в България няма. Щом на „Фонфона“ от коня слезе, сложи голяма, богата трапеза. Яде, що яде — два часа и нещо, — стана й тежко и много горещо. И сред съседната гъста полянка тя се опъна на хладната сянка. Колко с спала — това не с важно… Щом като мръкна и стана влажно, трепна, събуди се стрина Павлина и до разчекване чак се прозина. Яде пак два часа и половина и за Владая обратно замина… С автомобил отлетя от Владая, после от Княжево пак с трамвая. Стигна си в София здрава и жива, но от умора цял месец почива… Стрина Павлина туристка голяма е. Друга такава в България няма!

Как е в утринта приятно — всичко пее и кипи! А на мене пък — обратно — сутрин ми се спи. Спи ми се, но вече ден е. И будилникът край мене ми звъни, звъни, звъни: „Съмна — казва ми — стани! Ученик си, а не бебе, имаш изпити последни. Няма баба ти да седне и да учи зарад тебе!“ Рипвам, скачам, а навън всичко станало от сън. Улицата загъмжала, птици пеят на провала. Нямат ли уроци те, птиците, потоците — та са се разпели, та са разшумели? А дали това не е тяхното учение!

Питате — защо е Власи толкова свадлив? Той върви подир носа си, а носът му крив.

1 Купи таткото на Съби паста, четчица за зъби, за да пази в чистота свойте зъби и уста. Ала Съби се чумери, плаче му се чак дори: туй ли татко му намери да му подари? Как с децата от махлата с четката ще води бой? На съседите стъклата с паста как ще чупи той? 2 Мухомор е хитър паяк, дебне той от стая в стая; дебне и пресмята где мрежата да си сплете. Но прислужницата Галя плановете му разваля. И от шътъка й той няма мира и покой. Просне мрежа зад вратата, тя я помете с метлата. Над дулапа я сплете, тя и там я помете. Мухомор се не отчая: дири, дири — най на края в кухнята намери кът, гдето не безпокоят. Там на лавичка една са: Събковата четка, паста. Тънат те във тъмен прах — никой си не служи с тях. Мухомор огледа вред и в паяжина ги оплете. Настани се в нея той и си заживя в покой. 3 Татко Събка уговаря, татко се на Събка кара: — Събе, своята уста мий, пази я в чистота; че без зъби ще останеш, болести ще те сломят, старец немощен ще станеш, ще се сбръчкаш още млад… Но не ще да знае Съби, а се плези и се зъби. Орехите като с клещи чупи с зъби тоз герой и след гозбите горещи пий вода студена той. 4 Мама често питаше гальовно: — Миеш ли си зъбките редовно? Събко слъгваше я: „То се знае!“ И отиваше да си играе. Но една година вече Съби не похвана четката за зъби. Зъбките му бяха бели, бели, а сега са жълти пожълтели. И децата вместо Събко викаха му Жълтозъбко. 5 Трима дяволи-дюлгери сред таванския боклук разговарят в мрака черен, хленчат там един пред друг. Трима дяволи-бацили, дето носят болестта, дето дирят зъби гнили и нечистите места. И оплакваха се те, че се чисти и мете: „Няма вече, братя, няма работа за нас в света. Вредом с грижа най-голяма пазят чудна чистота. Ний сме смъртните зарази, носим болести и смърт, ала с чистота се пази, пази се от нас светът…“ Мухомор бе там наблизко, чу той този разговор и по паяжинна нишка слезе ниско, ниско, ниско и им каза Мухомор: — Не скърбете, не плачете, работа за вас аз знам: в спалнята под вас слезнете и ще видите вий там — зинал в тъмнината, Съби хърка сам-самин в нощта и немитите му зъби чакат вашите длета. 6 Луда радост в миг обхвана дяволите от тавана. Казаха „мерси“ тогаз на добрия паяк и се спуснаха завчас в Събковата стая. Събко-Зъбко тихо спеше и стъкла насън трошеше. Нощ е. В стаята е мрак. И сред тишината спи си нашият юнак сам-самин в кревата. През прозореца тогава дяволите пропълзяват. И в немитата уста те се настаняват. Де ще найдат по света те уста такава? 7 Спи ти, Събко-Зъбко, спи ти с тези зъби неизмити!… Дяволите сред устата си размахаха длетата, чуковете и свредлите, брадвичките и теслите… Трак-чук, жан-жин, трака-чука!… И зъбът се рони, пука. Блъскаха, трошиха, биха, цяла пещера пробиха. Събко сети болки смътни в десния си малък кътник. Но насън му се пристори, че троши той с него орех. 8 Оле! Оле! Оле-е! Страшно зъбоболие! Събко се събуди. Събко като луд е. Рипна от кревата, плаче и се мята. — Оле, мамо, тате-е, скоро тук елате! Кътникът върти ме, щрака и гори ме!… Сякаш сто игли-и… Олеле, боли-ли… и… И… и… иии!… 9 Събко чак до сутринта плака, пъшка и пухтя. Мира му не даде тя — болестта му — през нощта. Бузата му тегне, тегне, сякаш камък там е легнал. А главата му каква е порасла след това! Грозна, глупава глава! Та глава ли е това? — Вижте, вижте, вижте, вижте — смешно, глупаво главище! Как сега, как сега ще излезе той така? Вън децата откога дирят нещо за шега? Ще му се присмеят-смеят, песен те ще му запеят. 10 И потърси Събко цяр при съседката-знахар. При съседката си Вела, баба Вела-Гърбавела. Баба Вела-Гърбавела всичко може да цери: наранено, заразено, външно, вътрешно, строшено, щом като е за пари… Много вече се изпече в докторския занаят: бае, знае да гадае… И по този начин в рая пратила е сума свят. А самата тя горката боледува в пек и мраз. Треска има всяка зима, кашлица неизлечима, зъбобол и ишиас. Що да стори? Тук-там корен има в своята уста. Затова се разболява, ала Събка убеждава, заблуждава Събка тя: „Не старило, а патило питай в този грешен свят. Много веща в болестта съм: ти си, сине, урочасан, щом те зъбите болят.“ И натъпка тя на Събка във устата прахоляк. Взе да бае, да заклина с бухалова перушина, с мъртъв костенурски крак. 11 А немита е устата, и боли, боли зъбът. Дяволите зли, рогати пеят, вихрен танц въртят: „Да живее баба Вела, Вела-ела-Гърбавела! Иха-ха! Иха-ха! Много, много, много знае да лекува и да бае. Иха-ха! Иха-ха! С бабешката й наука ний сме като в рая тука! Иха-ха! Иха-ха! Да живее баба Вела, Вела-ела-Гърбавела! Иха-ха! Иха-ха!“ 12 Дядо Влад е побелял. Той живял е сто години. Много чул, видял, разбрал, много патила преминал. Три пъти е бил на бой, бягал някога от чума… Гледа Събка-Зъбка той, гледа го и дума: — Хубостта е до очи, сладостта — до зъби. Тази мъдрост научи, запомни я, Събе! Здрави зъби — светли дни, младини красиви. Здрави зъби — запомни! — старини щастливи. Виж ме — аз съм здрав, щастлив сто години, Събе, доживях, че бях грижлив — пазих свойте зъби! А когато заболят зъбите човека, не при баби се церят, а при зъболекар! 13 Чисто е, мирише на аптека при добрия чичо зъболекар… „Сядай, Събко-Зъбко, тук на стола, ей сега ще махнем зъбобола!…“ И в зъба му дупката мънинка той прочисти с тъничка машинка, пломба тури и зъбът му пак е като преди — и здрав, и як. 14 Го`рко вам, дюлгери-дяволи! Вам, бацили, болки причинявали! Знам: не сте се вий надявали да ви изметат така оттука — от устата — на боклука. Нито ти пък, Мухоморецо, паяко — че през прозореца ще изхвръкнеш като перушина, с мръсната си паяжина. Няма вече онзи Събко — непослушен жълтозъбко. Вече в своята уста Събко пази чистота. Всяка сутрин, обед, вечер мие зъбите си вече. Мие ги и спи си той в сладки сънища, в покой.

Сняг дебел е затрупал гората. Тя е бяла, заспала в кристал. Ала зъзне в съня си, горката, и тежи и дълбока печал. И в студената си красота тя сънува сега пролетта. И сънуват те — голите стволи — птичи песни, гнезда и яйца, малки птиченца и полуголи, загорели от слънце деца… Как играят, как пеят, шумят, пресни гъби и билки берат.

Спи малкото зърно в пръстта. Спи то, като бебе повито. И вижда насън пролетта, и вижда поле класовито. И вижда се стрък то висок сред хиляди свои събратя. И храни го земния сок, и сутрин роси го зората. Дъжд плиска ги, слънце ги грей, и сякаш зелено море е. И ден подир ден туй море се люшка, жълтее и зрее. И чуй се тук-там пъдпъдък, и гълъби вече прелитат. И стрък се навежда към стрък — за близката жътва се питат.

Сънувам често, че съм гост на село. И навред е пролет. И нейде чурулика кос в разлистените гъсти стволи. Сред върбалака с ясен глас рекичката все тъй бълбука. И хорски глъч. И сякаш аз не съм се и делил оттука. Минавам каменния мост, през който толкоз съм минавал и в пепелта съм щрапал бос — когато жегата настава. Но къщите, които знам, не са ония стари къщи. Сега като левенти там се дигат здания могъщи. И дето кръчма с дървен праг по-рано беше на площада, стои висок универмаг — сияйна стъклена грамада. Паваж калта е заменил, из улиците шетат хора. И вижда се автомобил из много двори зад стобора. За поздрав дигам аз ръка към срещнатите хора: — Здрасти! Кажи, нали и ти така обичаш родното си място?

Когато се отделям за дни или неделя от родния си град, започвам да усещам желание горещо за връщане назад. И седна ли във влака и влакът пак затрака по равния си път — нетърпеливо гледам към всеки град пореден, към всеки минат рът. И ето виждам вече дим тънък отдалече, познатата лъка. Засвири вече влака, лети през върбалака край нашата река. Летят покрайнините край релсите извити насреща ни, назад. Раздвижва се вагона и вижда се перона, и хора там стоят. Аз знам, че там ме чакат. А тихо спира влакът и глъч и смях ехтят. И аз отново сещам с каква любов гореща обичам тоя град.

Под напъпилия храст вий се гушите и ужким криете се. Ала аз ви намерих, теменужки? В погледа ви син и тих скромността едничка блика. Но дъха ви ме повика, аз по него ви открих.

Вие се шосето чисто, през нивята се белей. А по него чичо Христо, здраво пийнал, се люлей. Ту се тирне към хендека, ту в средата тръгне пак, ту подрипне, ту полека запреплита крак о крак. А земята сякаш плава — в миг в страни се наклони, вгъне се и се изправя чак до сини висини. И шосето ту се дига, ту пък хлътне изведнъж. Ох, доникъде не стига туй шосе нашир и длъж. Чичо Христо се нервира, мъмре под мустака чер: — Брей, че тесен път планирал пустият му инженер!

Сред шосето в дефилето канара се струполи и задръсти се шосето за пешаци и коли. Кон дотича отдалече и бедата щом разбра, спря и да отмести рече падналата канара. Бута я отсам-оттатък, най-подир се умори, но стоеше канарата, не помръднала дори. Ей задават се два вола помощ тука да дадат и народа от неволя, от скалата да спасят. Теглиха отсам-оттатък, тежка ги мора мори, а стои си канарата, не помръднала дори. Слон един отнейде бавно заклатушка се насам. Бе решил — това е явно — да очисти пътя сам. Тегли той отсам-оттатък легналата канара. Но не мръдна канарата, и на него се опря. Конят, слонът, двата братя, двата вола — се дружат да отместят канарата, пътя да освободят. Теглиха отсам-оттатък, ден и нощ, та до зори, а стои си канарата, не помръднала дори. Но отнейде нещо звънко, нещо тихо долетя, и комарче тънко-тънко там на кръг се завъртя. — Туй ли камъче — то каза — толкоз тежко е за вас? То на песъчинка мяза, точица го виждам аз! Кацна върху канарата, малко сили да сбере, и с един замах я прати нейде в близкото дере.

Вий всички вече я усещате — тя иде с веселия вятър. Тя иде, носи ни надеждите за топли дни и плодно лято. Прозорците ни ще разтвори тя и спареното ще изгони, ще каже ласкаво на хората: — Хвърлете зимните балтони! И слънце ще нагрей с безбрежните си силни ласки дървесата… В горите ще се върнат песните, в широките поля — цветята.

Те са трима. Трима верни мускетари и другари. Дето се единът мерне, там и другите ще свариш. С флоберка из парка стрелят, борят се и с лодка плават, скитат и денят им — целият — ей така си преминава. Мръква. Сводът син се мръщи и навред настъпва мракът… А уроците им в къщи ненаучени ги чакат.

Далече от лагера, в горската шума лежаха троица юнака. И там приказваха те — и от дума на дума препряха се кой е храбрец по-голям. — Аз — първият каза — си нямам боязън от нищо, аз храбър съм като войник. Един път насмалко да бъда прегазен от два изпоплашени коня, но в миг се хвърлих и хванах им здраво юздите. Те спряха, наведоха мирно главите. — Туй нещо опасно е — вторият рече, — но ти пък да видиш що случи се с мен! От село се връщам, а мръкваше вече, бе зимна виелица, ден студен. В миг вълк се озъби пред мене… Веднага с тоягата — прас!… Той успя да избяга. А третият рече: — Връз мене пък мечка веднъж навали. Но без капчица страх извадих сред малката тясна пътечка аз ножа си и моментално успях в гръдта да я ръгна… Тя ревна, удари на бяг към далечните диви чукари… И тъкмо завърши той — нещо там шумна. И тримата скочиха мигом и — беж! — през гъстите храсти в уплаха безумна… А туй, дето шумна там — бе… таралеж.

Река и град един обичам под легендарния Балкан. Реката Осъм се нарича, градът нарича се Троян. Там нявга весело играхме ний ученическа игра и борчетата, що посяхме, сега са станали гора. И ний сме станали големи и сме към свойте старини. Ами градът? Градът в туй време порасна и се промени. И върнеш ли се там — едва ли сега ще можеш го позна: той станал град индустриален на хубавата ни страна.

Виж: небето се разтвори. Слънчо метна пак зари над полета и гори. Слушай: някой ни говори през бъбривия капчук: — Аз съм тук! Аз съм тук! Аз съм тук! И снегът се достопява в улицата, в твоя двор. А от близкия стобор някому се подиграва птиченцето с весел вик: — Чик-чирик! Чик-чирик! Чик-чирик! Хей, от планините сини ведър весел вятър вей. Той ни буди, той ни пей: — Хора, къщи и градини, чуйте, вижте — туй е тя: Пролетта! Пролетта! Пролетта!

Почна да преде нишки-дъжд небето. Пролетта дойде, вече е в полето. Ето я тъче чудни платове тя, за да облече голите дървета.

Казват, нейде по света имало било гимназия, образцова била тя и се казвала „Хайлазия“. И учебниците там сам-сами се изучавали, и учителите там все шестици ти поставяли. А отсъствуваш ли ден, или два — не забелязвали. Ученика провинен там за нищо не наказвали. За такъв учебен рай откога сме засънували? Ала никой го не знай де е той и съществува ли?

Заслужва си отличие наш Мишо — запомнете. Не вижда той различие в учебните предмети. — Кое е математика, кое е то граматика? Ботаника — това е за Миша все растения, без никакво значение кое дърво, кое трева е. И в час по география той постоянно сгафя я — не знае, че Исландия съвсем не е Финландия, нито че Югославия не е към Скандинавия. И винаги разсеян е, когато има пеене. Устата му отворени, но там не чуй се „до“, „ре“, „ми“. А пък по ръкоделие класът се пита целия: — Че Мишо днес къде ли е? В урока по история разправя смехотвория: че Симеон Велики в отбор „Академик“ е. А в час по геометрия главата си корава по двора той развява — навярно там проветря я… При туй благоприличие по разните предмети това момче — кажете — не е ли за отличие?

Аз често си спомням дена, когато отидох в школото. Събра ни на двора жена, дошла бе за нас тя в селото. Тя каза ни: „Мили деца, ний с вас сме сега на учение!“ И нашите малки сърца туптяха от сладко вълнение. И още от първия ден научихме песничка малка — (звучи и до днеска тя в мен) как билки събирала Лалка. И ден подир ден след това тя кротичко ни запознаваше със букви, числа и слова, изслушваше ни и поправяше, когато неволно сгрешим. Но беше и нежна, и строга, когато в немирство шумим, кога си не знаем урока. Как чудно разправяше тя за разни страни и народи! И виждахме как по света умело и смело ни води. Как нейната топла ръка ни сочеше: „Тази пътека!“ И ние растяхме така и виждахме все по-далеко. И ето сега съм баща и моят син днес ученик е. И радостен съм с радостта на наште строежи велики. Но често ме хваща тъга за нея, която я няма. И аз си я спомням сега, тъй както си спомням за мама.

Казват, по земята бродел някакъв човек чудат. Зиме той по риза ходел, лете — във кожух мъхнат. Сутрин стане ли — ще каже: „Лека нощ, приятен сън!“ Вечер казва пък: „Добрутро! Вече съмнало навън!“ После с вакса се измива и закусва печен сняг. Нейде заднишком отива, заднишком се връща пак. Ходил, казва, по небето гъби ужким да бере. Носи си вода в решето — книгите си да пере. Здрав ли е — тъжи и жали, болен ли е — смей се с глас… Вий не сте ли го видяли някъде измежду вас?

Всички учат — кой как може, — Митко хич не се тревожи. В клас по-горен преминават и връстници, и другари. Митко в същия остава, че е свикнал да повтаря. — Че защо да се старая — разсъждава си умникът. — От училищната стая и в казармата не викат. Ще повтарям, ще повтарям — пенсия дорде изкарам!

В моята библиотека е събран ведно света. Всяка книга същ човек е, много нещо знае тя. Ето — тази тук разказва нам за свода звездочел, слънцето защо залязва, месецът отде се взел. Тази ясно ни разправя как се облаци създават, как те раждат гръм и дъжд. И защо поредно има пролет, лято, есен, зима през годината веднъж. Тази — как човекът умен, през пека и през леда, от косматата маймуна е израсъл чрез труда. Как създал писмо, машини електриката открил, как през небесата сини в Космоса се устремил. А ей тази ни разправя за далечни времена, за воюващи държави, за престъпната война. Тази приказки вълшебни знай — за подвизи безброй: как човека зло го дебне, как надвива злото той. А чрез тази ще проникнеш в приказните красоти и стократно ще обикнеш своята родина ти. Тази за дълга ни пее, за другарствата добри. Пее, че човек живее да се бори и твори. Книгите са млади, стари като хората са те. Те са умници-другари, но за… който ги чете!

Много тясна е класната стая с тези четири голи стени. И аз често седя и мечтая да пътувам в далечни страни. Колко искам Египет да видя, дето плиска старинният Нил! Там величествени пирамиди нявга робът-народ е строил. Ех, да имам дружина стоманена и голям лекокрил самолет, че да кацна като Папанина върху полюса — в сняг и лед! Или с весела шумна флотилия да заминеш далече оттук, към незнайната ширна Бразилия — нейде много на запад и юг. А оттам да отплуваш по синия океан с голям параход за далечната, южната Индия — при горещия мургав народ… И след дълго и бурно пътуване да се върнеш в родния град, да разправиш истории нечувани за далечния, ширния свят!

Обичам в ясен летен ден да скитам сам-самин. Земята шири се пред мен, над мене — свода син. Да крача като землемер в прохладен ранен час, когато птичия концерт звучи от всеки храст. Да газя цветния килим на росната лъка, да слушам веселия химн на бистрата река. Да срещам хората и в тях загледан отдалеч, да чуя звънкия им смях и бодрата им реч. И весело ми е тогаз, и чувам как ширта зове ме с тайния си глас — напред зове ме тя.

В музея — пълна тишина макар тук всичко да говори за бурни дни и за война, за кървавата ни история. Но тия неми старини, що времето направи сиви, са били в миналите дни и ярки, и разговорливи. Портрети стари тук висят. Но тия хора старомодни са се обричали на смърт, за да живеем ний свободни. На нас те дадоха крила и в паметта ни днес живеят — тъй както нашите дела ще влезат подир нас в музея.

Има в стаята на мама огледало ей такова, В огледалото — голяма стая с мебел орехо`ва. Също като тая — в мамината стая: с гардероба и кревата и с картина на стената. На картината гора е, с малко езеро в гората. Също като тая — в мамината стая. Същата кушетка, малка табуретка, и килима шарен, меките столове — нито много стари, нито много нови. А зад огледалото масичка — и цялата е в одеколони и парфюми разни, дъхащи бонбони, всякакви съблазни. Също като тая — в мамината стая. Същото момче е, като мен — отсреща. Гледам как се смее, как ми се облещя. Панталона — моя сякаш е обуло, моето сако е туй момче нахлуло. Сякаш че нарочно — аз каквото сторя, като мене точно то ще го повтори. Аз започвам пеене — пей и то след мене. И дали е нямо, и дали хитрува — но от песента му нищо се не чува.

Съни се на Ваня чудовищен сън: излезе самичък от къщи навън и тръгна по пътя натам в далнината, и стигна, и влезе най-после в гората. Но там го посрещна разрошен мечок. И ревна мечокът, и с мечешки скок при Ваня дойде, и по мечешки рече: „Сега ще закуся със тебе, човече!“ И Ваню тогава изплашен разбра — бе сам-самненичък сред тази гора. Озърна се той и се спусна да бяга, мечокът подире му хукна веднага. Но ето полянка под горския склон. И там на полянката — кон-вихрогон. Към Ваня той гледа с очи овлажнени и вика по конски: „Метни се на мене!“ И Ваню се метна, и конят за миг халоса мечока в главата с ритник, и рипна, и скочи той чак на луната… Остана мечокът пребит на земята. Ах, ето това е тя тази луна, която ни праща ноще` светлина!… И Ваню се радва, и Ваню се чуди, но радва се най-много, че се събуди!

Има такава голяма страна — на дължина, на ширина… Трудно страна се такава обхожда. Слънцето никога там не захожда. Има тя степи безкрайно широки, ширни реки и морета дълбоки. И градове най-красиви тя има, армия има непобедима — най-героичната и най-велика. Има наука, с която достига чак до звездите далечни в простора. В нея живеят най-умните хора. В нея роден е великият Ленин. Тази страна е — това запомни ти — освободителят наш и учител. Ти я учи и я знай наизуст. Тя се нарича Съветски Съюз.

Ясен, слънчев, весел ден е. Весела е пролетта. Сводът весел е над мене, весело цъфтят цветя. Веселите птички пеят, весел вятърът люлее веселият дъб висок. Нейде весело зареян, весело шуми поток. Весело земята диша, весел съм, деца, и аз. И реших се да напиша книжка весела за вас. И ако не съм успял — много ще ми бъде жал!

Иде лятото, деца! Весело летуване! Нека дните летни са къпане и плуване, спорт, и песни, и игри, четене и работа! Лятото ще разведри и засили слабите. Работи, бъди смелчаг! Че на закаления лесно е да почне пак наесен учение!

Видяло момчето как рови прасето с нослето си из каловете. И взело тогава да се подиграва: — Как мръсни сте вие, свинете! Но рекло прасето: — Изтрий си нослето и после над мене се смей ти!

Таню, Ваню, Ради, Страти — четирима мустакати, мустакати въдичари, въдичари, баш рибари — се събраха снощи пак в пивницата „Върбалак“. И сред веселби и смях Таню почна пръв от тях: — Та ви казвам аз, братлета, вярвайте ми, ако щете, в Искъра от оня ден чудно чудо стана с мен. Стръв на въдицата турнах и кога за лов я гурнах, нещо като сплашен бик дръпна я навътре в миг. Аз залитнах край върбите, но след туй се окопитих. Почна страшната борба. Рекох си тогава: „Ба! Ти не ме познаваш мене! Твойте дни са преброени — мряна ли си, или клен — ти ще бъдеш победен!“ Целият се изпотих — изпотих се, но надвих. И кога из тоя вир го измъкнах най-подир, и на сухо го видях, вярвайте, съвзе ме страх! Там, край Искъра, прострян бе голям един шаран. Два-три метра дължина, сто кила на тежина. — Хубав лов си ти направил — каза Ваню, — хай на здраве! Вярваме ти, тъй да бъде! Искърът ги много въди! Но това, което с мен случи се от оня ден, мяза просто на лъжа, а така е — бас държа! Въз Боянската река на разходка ей така сам-самичък аз поех. Само въдицата взех с себе си — по навик стар, като всеки въдичар. Но вървях, какво вървях и не щеш ли, че съзрях вир един дълбок и син и кипящ като пелин. Мигом въдицата стягам, пускам я и — хоп! — веднага нещо тъй канапа дръпна, че ръката ми изтръпна. После като ме повлече… Бях комай в водата вече… Ала ето отдалече, по надвесения склон се зададе камион. Чу той моя молещ вик и отби от пътя в миг. Вързах аз тогаз завчас въдицата за колата и извиках с мощен глас: „Дайте ход обратен, братя!“ Камионът запращя, забуксува, запухтя и измъкна той едва от вира дълбок лова… Страшна изненада, братя! Грях да ми е на душата, за лъжа не съм кабил, честен винаги съм бил — рибата бе… крокодил!… — Крокодил ли?! — викна Ради. — Що за смешни изненади? Всички знаем — само ти ли? — че е пълно с крокодили из Боянската река. Ала слушайте сега аз какво ще ви разправя, па отсъждайте тогава… На екскурзия веднъж тръгнах, ала плисна дъжд и в Владая ме заваря. Под една къщурка стара приютих се сред пороя. В този миг откъм завоя, от реката под махлата, дето спуска се водата, откъм водопада чух трясък, плясък, тътен глух. Гледам: придошла водата и вълна подир вълната скача, пени се, реве между тия брегове. Мигом тук съобразих, раницата си свалих, бързо, бързо нагласих въдицата си и — пляс! — хвърлих я в един талаз. В миг така ме нещо дръпна, че отсреща чак се пръпнах. Пак ме сепна, но успях без смущение, без страх да се хвана за върха на съседната елха. Тука въдицата вече толкоз силно ме повлече, че елхата из земята бе изкъртена, горката! И реших си аз тогава: ясно е — ще се удавя! Но в опасния момент ето пернишкия трен запухтя откъм Владая. Без да се поколебая, аз за него се захванах. Той като вкопан застана — бедният изплашен влак! Ала сили сбра и пак пътя си пое нататък. Бе измъкнал из водата с много пъшкане, едва въдицата ми с лова. И когато пак изписка и на гарата софийска с глухо пъшкане се спря — сума свят се насъбра. Чу се дружен вик: „Ура!“ Влакът мощен и сърдит бе довлякъл с мене… кит! — Може, може — каза Страти, — щом размъти се водата, дип излизат към Владая — туй от баба си го зная. Аз пък, братя, оня ден хванах клен обикновен, нито малък, ни голям, има-няма килограм. Снощи сготви го жената и нахранихме децата… — Кааак?! — извикаха тогаз тримата в задружен глас. — Туй е невъзможно, брате! Лъжеш ти, другарю Страти! Че кога си клен ловил? Знаем — винаги си бил предан и добър другар, но си лош като рибар! Клен децата ти са яли, но от столичните хали? * * * Този разказ чух веднъж от един добър приятел. Той е сериозен мъж, много е видял и патил. И живей с мечта една, дето няма да я бъде: иска в нашата страна китове да си завъди. Хубав блян и хубав план но водата му къде е? Тук е нужен океан, кит в реките не живее… Затова пък често той нам истории безброй — като тази — ни разправя. Ние слушаме в захлас. Ако лъже той — тогава значи лъжа ви и аз.

— Къде ли отива реката? — Реката отива в морето при свойте сестрички и братя. — А там? — А там тя става на па`ра й пак се издига в небето. Там малко ли, много прекара — превръща се в облаци пак и пада на дъжд и на сняг. — А после? — Земята я жадно поглъща, тя в извори пак се превръща. А изворите — на потоци, които с пенливи подскоци се сбират в ей тая река, която ти гледаш сега, която отива в морето… След туй се завръща в небето и облаци става и дъжд тя и става отново река. — Да, всичко това е така. Пътува тя и се превръща на па`ра, на дъжд и река… Но можеш ли каза — сега отива ли, или се връща?

Откъде дойде — не зная, чий е внук и чий е син? Но качи се на трамвая с чанта ученик един. На седалката в надвара мигом той се настани подноса на баба стара и на още две жени. Публиката се спогледа, зашушукаха тук-там, бабата стоеше редом и в ръка с вързоп голям. Млад човек му проговори: „Мястото си отстъпи!“ Ученикът се престори, че е морен и че спи. Някой промълви тогава: — Подложете му поне и възглавка! Заслужава той шестица по спане!

Играли край дуварите децата в прахоляка. Наблизичко магарето си чопкало трънака. Наблизичко — градинката на стрина Маргарита. И там се вмъкнал Минката — злосторник невъзпитан. И стъпкал й доматите, и стъпкал й цветята. Видяла туй, горката, тя — запитала децата: — Не сте ли забелязали кой тази пакост стори? — Но Минката излязъл и така й отговорил: — Видяхме го — магарето направи тази пакост. — И после в бяг удари то и скри се там, в трънака. Дочуло, разтревожило се мулето отвъде и рекло: — Значи, можело момче лъжец да бъде! И после то добавило, като извило шия: — Не, аз не бих направило такава магария!

Ах, лоша дума ми излязла — оплаква се свинята. — Разправят, че не съм дорасла да гледам красотата че чистотата не понасям, че невъзпитана била` съм. А всичкото е клевета. На ден по три пъти се мия и не поглеждам към сметта, не пия никаква помия, а само сокове от плод и чистичка вода и сода. Тъй както трезвият народ — та мирен да ми е живота. Говоря чисто, не грухтя, нито подсмърчам, не сумтя, не мляскам никак, щом се храня (тъй както някои от вас — да си остане между нас!) и сутрин първо като стана, измивам своята уста. Но тъй мълви за мен мълвата от стари, стари времена, че не обичам чистотата, защото съм свиня. Така навикнал е светът… От лоша дума се пазете и чисти винаги ходете, учтиви винаги бъдете, че може да ви наредят и вас между свинете!

В една книжка прочетох, че звездите в небето — тия чудни звезди, дето светят от незнайната си висина, от незнайни за нас времена — били кръстени много отдавна и си имат история славна и красиви, добри имена. Те се казват Венера, Нептун и Меркурий, те се казват Полярка, Сатурн и Марс. И през чистите сини лазури пращат свойте усмивки до нас. Ала кой им е дал имената? И дали е позната рождената тяхна дата? На дядо и баба любима е наречено всяко дете. А звездите баба любима и дядо любим дали имат, на кого са наречени те?

Сънува заекът веднъж, че лъв, че горски цар е. Безстрашно той нашир и длъж из джунглите си шари. И зърнат ли го — хукват в бяг и вълци, и хиени. И суче заекът мустак: — Боят се те от мене! Те знаят, че ако река, ще ги разкъсам всички. Защото аз съм цар сега на зверове и птички! Но за беда — внезапно там му се изпречи хрътка. Изтръпна заю и едвам преглътна свойта глътка. Направи скок, простена: — Ах!… — Събуди се и рече: — Ех, тоя заешки мой страх да бъда лъв ми пречи!